— Така да бъде! — изхили се за пореден път Матилда.

— Очевидно с теб, скъпа моя, мъките ми не свършват — отговори разочарована София.

Матилда току-що бе взела бутилката с бамбуковото саке, за да напълни двете чаши, когато изведнъж лицето на София претърпя необикновена метаморфоза. Тя хвана своята приятелка за китката и силно я разтърси.

— Излизай бързо оттук, бягай с всички сили към изхода! — изкрещя тя.

Матилда остана вцепенена. Съседите им по маса, също толкова учудени, чуваха София да бълва ругатни и обиди по адрес на някаква невидима заплаха.

— Излизайте всички, излизайте колкото се може по-бързо и бягайте колкото може по-далече от това място!

Хората я гледаха с недоумение, питайки се какъв фарс разиграва. Управителят на заведението се затича към нея с молитвено прибрани ръце, опитвайки се да убеди тази, която считаше за своя приятелка, да спре да нарушава спокойната обстановка на ресторанта. Тогава София енергично го хвана за раменете, умолявайки го незабавно да изведе всички клиенти навън. Тя му каза, че трябва да й се довери, както и че е необходимо да се действа максимално бързо, защото става въпрос за не повече от няколко секунди. Лиу Тран не бе от най-послушните, но, от друга страна, инстинктът никога не му изневеряваше. Той плесна два пъти с ръце и няколкото думи, които произнесе на кантонски, бяха достатъчни, за да изкара цял балет от сервитьори. Мъжете в бели униформи енергично изтегляха столовете от масите и придружаваха гостите към изхода.

Лиу Тран бе застанал в средата на залата, която постепенно се опразваше. София го хвана за ръка и понечи да го поведе към един от изходите, но той не помръдна, втренчил поглед в Матилда, която, вцепенена, седеше само на няколко метра от тях. Беше като закована на мястото си.

— Ще изляза последен — каза Лиу в момента, в който един помощник-готвач, викайки, тичаше към изхода.

Мощна експлозия разтърси помещението.

Монументалният полилей се пръсна на малки частици от опустошаващата залата взривна вълна; той се сгромоляса на пода. Мебелировката, изглежда, сякаш бе засмукана от мощен вакуум, влязъл през голямата витрина, чиито стъкла се стелеха из цялата улица пред ресторанта. Хиляди малки кристали в червено, зелено и синьо падаха върху развалините. Тръпчивият сив дим, заливащ огромната зала на ресторанта, излизаше на големи облаци през зейналата фасада. Невъобразимият шум, предизвикан от този катаклизъм, отстъпи място на потискаща тишина. Спрял в долната част на улицата, Лукас вдигна стъклото на новата си кола, която току-що бе откраднал. Изпитваше свещен ужас от прахта и още повече от това нещата да не станат така, както предварително ги беше планирал.

София избута масивния шкаф, който я бе затиснал. Разтърка коленете си и прескочи един изсипан на пода десерт. Хвърли поглед на безредието, което цареше наоколо. Под скелето на огромната витрина се появи тъмният силует на собственика. Той дишаше тежко. Жената с бързи крачки се насочи към него. Лиу направи гримаса, предизвикана от болката, която го обземаше. Кръвта нахлуваше в белите му дробове, притискайки сърцето всеки път, когато се опитваше да си поеме въздух. В далечината се чуваха сирените на пожарникарските коли.

София се опита да го успокои, като му каза, че трябва да издържи още малко.

— Вие сте неоценима — въздъхна старият китаец.

Тя го хвана за ръката; Лиу на свой ред хвана нейната и я постави върху гърдите си, които свиреха като пробита гума. Дори и в това състояние той имаше невероятната способност да открива истината. Намери в себе си още малко сили, за да промърмори, че благодарение на нея не се притеснява за нищо. Знаеше, че във вечния си сън повече няма да хърка. После се изсмя и се задави в последвалата кашлица.

— Какъв шанс за бъдещите ми съседи! Те ще са ви много задължени!

Нов приток на кръв заля устата му и се стече по бузата му, падайки върху една червена шарка на килима. Усмивката на Лиу помръкна.

— Мисля, че трябва да се погрижите за вашата приятелка, не я видях да излиза.

София се огледа наоколо, но не забеляза никаква следа от Матилда, нито от каквото и да е друго тяло.

— Близо до вратата, под шкафа за съдове — с мъка промълви Лиу, като отново се закашля.

Тя стана. Лиу хвана китката на ръката й и я погледна право в очите.

— Как узнахте за това?

София впи поглед в мъжа; последните частици живот се прокрадваха през златистите му зеници.

— Ще го разберете само след няколко мига.

В този момент лицето на Лиу се просветли от една огромна усмивка и той се отпусна успокоен и безмълвен.

— Благодаря ви за доверието.

Това бяха последните думи на господин Тран. Зениците му станаха малки, колкото върха на игла. Той замига с клепачи и бузата му се отпусна в ръката на последната му клиентка. София го погали по челото.

— Простете ми, че няма да мога да ви придружа — каза тя, внимателно отмествайки от себе си главата на ресторантьора.

После стана, отмести едно малко шкафче, което стърчеше с краката нагоре, и се отправи към огромната, паднала настрани маса. Със сетни сили успя да я помести и откри под нея изпадналата в безсъзнание Матилда с една огромна готварска вилица, забита в левия й крак.

Светлината на пожарникарския фенер се разпръскваше по цялата повърхност, стъпките на човека скърцаха върху покрития с развалини под. Той се приближи до двете жени и начаса грабна радиостанцията, закачена на рамото му, за да съобщи, че е открил две жертви.

— Само една! — каза София, обръщайки се към него.

— Толкова по-добре — отговори един мъж, облечен в черно сако, дошъл да разгледа разрушенията.

Началникът на пожарната команда вдигна рамене.

— Вероятно е федерален агент. Сега те идват дори преди нас, когато някъде нещо избухне — промърмори той, поставяйки кислородна маска върху лицето на Матилда.

После се обърна към един от своите колеги, който се приближаваше към тях.

— Със счупен крак е, а може би и ръка, изпаднала е в безсъзнание. Съобщи на медицинските екипи, за да я евакуират възможно най-бързо.

После посочи тялото на Тран.

— А този тук?

— Твърде късно е за него! — отговори от другия край на залата мъжът с черното сако.

София държеше Матилда в ръце, като се опитваше да потисне сълзите, които напираха в очите й.

— Всичко това е по моя вина, не трябваше да я довеждам тук.

Тя погледна през счупената витрина. Долната й устна трепереше.

— Не я взимайте точно сега! Може отново да се върне на този свят. Според мен, беше поела точно по този път. Бяхме се споразумели за няколко месеца, преди да вземем каквото и да било решение. Казаното — казано!

Учудени, двамата санитари, които междувременно се бяха приближили до нея, я попитаха дали всичко е наред. София ги успокои само с едно движение на главата. Предложиха й кислородна маска, но тя отказа. Помолиха я да се отдръпне, тогава тя отстъпи няколко крачки встрани и двамата членове на спасителния екип поставиха Матилда върху носилката, след което с бързи стъпки се запътиха към изхода. София се приближи до изпотрошената витрина. Не отделяше очи от тялото на своята приятелка, която се скри в линейката. Червено-оранжевите светлини на сигналната лампа на втори отряд чезнеха в нощта, съпътствани от воя на сирената, по посока на Сан Франциско Мемориал Хоспитал.

— Не се обвинявайте, на всички ни се случва понякога да сме на лошото място в лошия момент — такъв е животът!

София подскочи. Тя разпозна тягостния глас на този, който се опитваше толкова неумело да я успокои. Лукас се приближи с присвити очи.

— Какво правите тук? — попита го тя.

— Мисля, че началникът на пожарната команда вече ви го каза — отговори той, сваляйки вратовръзката си.

— … и както по всичко личи, тук става дума за една банална експлозия, причинена от газта, или в най-лошия случай за престъпно деяние, така че учтивият федерален агент ще може да се прибере вкъщи и ще остави медицинските екипи спокойно да си вършат работата. Терористичните групи нямат никакви причини да гонят патиците от готварските тенджери! — прекъсна ги прегракналият и мрачен глас на полицейския инспектор.

— С кого имам честта да разговарям? — попита Лукас с насмешлив тон, който подчертаваше раздразнението му.

— С инспектор Пилгиц от полицията на Сан Франциско — отвърна му София.

— Радвам се, че този път успяхте да ме разпознаете! — каза Пилгиц на София, игнорирайки изцяло присъствието на Лукас. — Любопитен съм да науча за вашия малък номер, който разиграхте тази сутрин.

— Не желаех да обяснявам обстоятелствата около нашите първи срещи пред Матилда — обясни тя. — Клюките се разпространяват по-бързо от мъглата по доковете!

— Доверих ви се, разрешавайки й да излезе по-рано от предвиденото, така че ще съм ви благодарен, ако и вие проявите същото доверие към мен. Тактът не е забранен в полицията! Като се има предвид всичко това и най-вече състоянието на момичето, щяхме да сторим по-добре, ако я бяхме оставили да изтърпява наказанието си.

— Красиво определение за такт, инспекторе! — намеси се в разговора Лукас, едновременно поздравявайки и двамата.

Той мина през зейналия отвор, където се намираха остатъците от двойната монументална врата, изпратена специално от Азия и струваща цяло състояние.