— Ще те помоля само да ми имаш доверие, и аз самата не знам как да го формулирам. Тъжен е, изглежда, нещо отвътре го измъчва… никога не съм…

— Е, добре тогава, това за теб, която си падаш по изпадналите в затруднение души, трябва да е идеалният кандидат.

— Не бъди хаплива!

— Тук всичко е обърнато наопаки! Искам безпристрастното ти мнение за един мъж, когото намирам за ужасно симпатичен. Ти от своя страна дори не го поглеждаш, а го сваляш с една толкова бърза стрела, издялана, бих казала, от самия Джеронимо за специални случаи като този. И когато най-накрая благоволяваш да го погледнеш, очите ти се залепват за неговите като пиявица, която се мъчи да отпуши мивката в банята ми. Всичко това не оправдава ли поне донякъде моята язвителност?

— Нищо ли не почувства, Матилда?

— Разбира се, че да, Аби Руж, ако искаш всичко да знаеш, и като се има предвид, че такива дрешки се намират само в Масис10, то по отношение на елегантността това е един добър признак.

— Не забеляза ли тъмния му поглед?

— Навън е тъмно и ако обичаш, запали фаровете, защото ще катастрофираме някъде!

Матилда пристегна яката на якето си около врата си и добави:

— Добре, нека приемем, че сакото му беше малко тъмно: но това все пак е италианска кройка, истински шестфибрен кашмир, така че извинявай, но не си права!

— Не за това ти говоря.

— Искаш ли да ти кажа нещо? Повече от сигурна съм, че и боксерките му не са от обикновените.

Матилда взе цигара и я запали. После отвори прозореца и издуха навън дълга ивица дим.

— С риск да умра от пневмония! Добре де, отстъпвам ти го, в крайна сметка съществуват боксерки и боксерки!

— Досега не си разбрала нито една моя дума! — поде обезпокоена София.

— Представяш ли си неудобното положение, в което изпада всеки път дъщерята на Калвин Клайн, когато й се налага да гледа името на баща си, изписано върху боксерките на събличащия се пред нея мъж!

— Виждала ли си го вече? — попита невъзмутимо София.

— Може би, в бара на Марио, но не мога да ти кажа със сигурност. По онова време вечерите, през които бях способна да виждам ясно, бяха рядкост…

— Но всичко това е вече минало — отговори тя.

— Вярваш ли във феномена дежа вю11?

— Може би, защо?

— Преди малко, в бара… когато чашата му се изплъзна от ръцете… имах чувството, че пада със забавен каданс.

— Гладна си, ще те заведа да вечеряме в един китайски ресторант! — каза София.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се?

— Никога ли не ти е студено? — попита Матилда. — Защото с пръчка в устата имам всички шансове да заприличам на истински ескимос! Вдигни най-сетне това стъкло!

Фордът се движеше към старата шоколадена фабрика на Джирардели Скуеър. След няколкоминутно мълчание Матилда завъртя копчето на радиото и се загледа в градския пейзаж. На кръстовището на Колъмбъс Авеню и Бей Стрийт пристанището изчезна от погледа й.

* * *

— Ако обичате, вдигнете си ръката, за да почистя тезгяха!

С тези думи управителят на Фишърс Дейли извади Лукас от замисленото му състояние.

— Моля?

— Има стъкла под пръстите ви, ще се порежете.

— Не се притеснявайте за мен. Коя беше тази?

— Една красива жена, каквито рядко се срещат тук!

— Да, затова обичам този квартал! — безцеремонно го прекъсна Лукас. — И все пак не отговорихте на въпроса ми.

— Сервитьорката ли ви интересува? Съжалявам, но не мога да ви дам никаква лична информация за работещите тук, така че не ви остава нищо друго, освен да дойдете отново и да я получите от самата нея, смяната й започва утре в десет часа.

Лукас удари с ръка върху поцинкования тезгях. Парчета стъкло се пръснаха на всички страни. Собственикът на бара отстъпи крачка назад.

— Изобщо не ме интересува вашата сервитьорка! Познавате ли младата жена, която я придружаваше? — поде отново Лукас.

— Тя е нейна приятелка, отговорник е по сигурността на пристанището, това е всичко, което мога да кажа за нея.

С бързо движение на ръката Лукас грабна парцала, затъкнат на колана на бармана. Изтри дланта си, по която, колкото и чудно да беше, нямаше никакви драскотини. После хвърли изтривалката в кошчето за боклук зад тезгяха.

Съдържателят на Фишърс Дейли навъсено го погледна.

— Не се тревожи, старче — каза Лукас, гледайки здравата си ръка. — Това е като да стъпваш върху жарава. За всяко нещо си има подход!

След това се отправи към изхода. На стълбите махна едно малко стъкълце, което се бе забило между показалеца и средния му пръст.

Пристъпи напред към кабриолета си, наведе се над вратата и отпусна ръчната спирачка. Колата, която току-що бе откраднал, бавно се насочи към бордюра на кея и се преобърна. След като предната част на автомобила потъна във водата, лицето на Лукас се озари от усмивка, наподобяваща усмивката на дете.

За него моментът, когато водата изпълваше купето, влизайки през стъклото (което той винаги старателно оставяше полуотворено), беше време на истинска радост. Но това, което му доставяше най-неподправено удоволствие, бяха големите водни мехури, излизащи през ауспуха, малко преди пълното спиране процеса на горене. При появата им на повърхността на водата тяхното „бъл-бъл“ бе неустоимо.

Когато тълпата се събра и втренчи поглед в задните светлини на камарото, които чезнеха в развълнуваните води на пристанището, Лукас беше вече далеч от инцидента и се разхождаше спокойно с ръце в джобовете.

„Имам чувството, че съм открил рядка скъпоценност — промърмори той, отдалечавайки се все повече и повече. — Ако не спечеля, тогава печалбата е за дявола.“

* * *

София и Матилда вечеряха точно срещу залива, пред огромната витрина, която се издигаше на Бийч Стрийт. „Нашата най-добра маса“ — бе уточнил собственикът на хотела от евро-азиатски произход, стараейки се нищо да не остане скрито от белозъбата му усмивка. И наистина, изгледът беше чудесен. Отляво Голдън Гейт със своя великолепен цвят на охра си съперничеше със сребристите цветове на Бей Бридж. Пред тях мачтите на платноходките бавно се поклащаха в залива, далеч от големите океански вълни. Покрити с чакъл алеи раздробяваха на малки парцели тревната площ, която стигаше чак до водата. Разхождащите се вечер с удоволствие вървяха по тях, радвайки се на умерените температури в началото на есента.

Сервитьорът сложи пред тях два коктейла — специалитета на заведението, и една купа с картофи и скариди. „Това е подарък от нас“ — каза той. Матилда попита София дали често идва тук. Цените според нея бяха твърде високи за една скромна служителка от охраната. София отговори, че са тук по покана на собственика.

— Значи някои нарушения ги отминаваш незабелязани?

— Това беше една дребна услуга, която направих преди няколко месеца, нищо особено, уверявам те — отвърна смутено тя.

— Имам си малък проблем с твоето „нищо особено“! Впрочем за каква услуга става въпрос?

Младата жена беше срещнала собственика на заведението една вечер на доковете. Там той се разхождаше по протежението на кея в очакване освобождаването от митницата на една пратка кухненски съдове и принадлежности, идваща от Китай.

Тъгата в погледа му бе привлякла вниманието на София. Тя си бе помислила, че ще се случи най-лошото, когато той се бе надвесил над водата, оставайки дълго време в това положение. Тогава се бе приближила към него и го бе заговорила; най-накрая й бе признал, че жена му искала да го напусне след четирийсет и три години съвместен живот.

— На колко години е жена му? — попита заинтригувана Матилда.

— На седемдесет и две!

— Дори и на тази възраст хората мислят за развод? — попита Матилда, едва сдържайки се да не избухне в смях.

— Ако трябва да слушаш хъркането на съпруга си цели четирийсет и три години, ти също би се замислила по този въпрос.

— И ти им помогна да се съберат отново?

— Убедих го да се оперира, с обещанието, че това няма да има никакви последици за него. Мъжете са толкова чувствителни.

— Наистина ли вярваше, че ще скочи във водата?

— Беше хвърлил брачната си халка в морето!

Матилда вдигна поглед нагоре, беше очарована от тавана на ресторанта, изцяло украсен в стил Тифани. Тази украса придаваше на залата вид на катедрала. София сподели мнението на своята приятелка и постави в устата й една хапка пиле.

Заинтригувана, Матилда прокара ръка в косите си.

— Тази история с хъркането истинска ли е?

София я погледна и не устоя на нейната усмивка, която постепенно я завладяваше.

— Не!

— Така ли! А тогава какво празнуваме? — попита Матилда, вдигайки чашата си.

София спомена за някакво повишение, на което бе станала обект тази сутрин. Не, няма предвид смяна на работното място, нито преминаване на по-горна служба, нито дори някакви материални придобивки и ако Матилда най-сетне престане да се кикоти, то тя би могла да й обясни, че някои дейности носят ценности, по-важни от парите и авторитета: тези ценности представляват върховна форма в развитието на човешката личност. С други думи, властта, която човек упражнява над самия себе си, в своя полза, а не в ущърб на другите, би била много по-поносима.