— Вече! — каза си тя.

После излезе от алкова, където се носеше приятната миризма на евкалипт, и се запъти към стаята си. Отвори гардероба, поколеба се между един гащеризон и мъжка риза, твърде голяма за нейния размер, между памучен панталон и старите си джинси; накрая избра джинсите и ризата, чиито ръкави подгъна. Закачи пейджъра за колана си, нахлузи чифт маратонки и подскачайки, се запъти към входната врата, стараейки се да натъкми обувките си, без да се навежда. Взе връзката с ключовете. В последния момент реши да остави прозорците отворени и слезе по стълбите.

— Довечера ще се прибера късно. Ще се видим утре. Ако имаш нужда от нещо, позвъни ми на пейджъра, става ли?

Госпожица Шеридан произнесе обичайната си реч, която София умееше отлично да интерпретира. Най-общо казано, тя се състоеше в следното: „Работиш изключително много, момичето ми, човек има само един живот.“

И наистина, младата жена се трудеше безспирно за каузата на другите, дните й бяха запълнени изцяло със задачи, които не търпяха отлагане. Малкото време, което оставаше, бе посветено на нейното възстановяване, или, по-точно, на утоляването на жаждата й, защото ангелите никога не се хранят. Макар и притежаваща силна интуиция, Рен не бе в състояние да предугади какво точно София определяше като „свой живот“.

* * *

Тежките камбани вече отброяваха седмия, и последен, звън на часа. Грейс Катидрал, построена на хълма Ноб Хил, се изправяше точно срещу прозорците на Лукас. Той лакомо смучеше пилешка кост, схруска хрущяла в крайчеца на кълката и стана, за да си изтрие ръцете в пердетата. Навлече сакото си, погледна се в огледалото, поставено върху камината, и излезе от стаята. Слезе по стъпалата на голямото стълбище, отправи една лукава усмивка към жената от рецепцията, която наведе глава още като го видя. Пред входа на хотела един от служителите му спря такси, в което той веднага се качи, без да остави бакшиш. Искаше му се една нова, лъскава лимузина, а единственото място, където в неделя можеше да се намери кола, бе пазарната зона на пристанището. Там бяха изложени много модели, свалени току-що от корабите. Накара шофьора да го закара до кей 80. Там спокойно можеше да си открадне кола по избор.

— Побързайте, закъснявам! — нареди той на таксиджията.

Крайслерът зави по Калифорния Стрийт и слезе към долната част на града. Необходими им бяха не повече от седем минути, за да пресекат търговския квартал. На всяко кръстовище шофьорът ругаеше, държейки в ръка тефтера си; всички светофари светеха зелено и не му оставяха време да впише дестинацията на курса си, както го задължаваше законът. „Човек би си помислил, че го правят нарочно“ — промърмори той на шестото кръстовище. В огледалото за обратно виждане погледна лицето на Лукас и в този момент седмият светофар му даде път.

Когато стигнаха до входа на пристанището, гъста пара се надигна от радиатора, колата избоботи и спря.

— Само това ми липсваше! — въздъхна шофьорът.

— Няма да ви платя, защото не ме докарахте точно на уговореното място — рече Лукас.

После излезе, оставяйки вратата отворена. Преди още шофьорът да каже каквото и да било, предният капак на таксито изхвръкна във въздуха под напора на горещата ръждива вода, излизаща от радиатора. „А, гарнитурата на главата! Двигателят ти е отишъл на кино, старче!“ — извика Лукас, отдалечавайки се.

На чекпойнта7 показа една значка на пазача и бяло-червената бариера начаса се вдигна. После с уверени стъпки се запъти към паркинга. Там си набеляза един супер „Шевролет Камаро“ — кабриолет, чиято ключалка успя без усилие да разбие. Лукас се настани зад волана, избра един ключ от връзката, която носеше прикачена на колана си, и няколко секунди по-късно потегли. Колата се изкачи по централната алея, не пропускайки нито една локва. Изкаля всички контейнери, намиращи се от двете страни на пътя, правейки по този начин автомобилния номер нечетлив.

В края на паважа той енергично издърпа ръчната спирачка; колата се поднесе и спря на няколко сантиметра от входната врата на Фишърс Дейли, пристанищния бар.

Бе почти празен. Обикновено работниците идваха да утолят жаждата си след дългия работен ден, но днес, поради лошото време, задържало се през цялата сутрин, те бяха решили да наваксат изгубеното. Тази вечер щяха да приключат много късно, съгласявайки се с неохота да предадат машините на нощните екипи, едва ли щяха да закъснеят.

Лукас седна в едно сепаре, наблюдавайки Матилда, която подсушаваше чаши зад бара. Смутена от странната му усмивка, тя веднага дойде да вземе поръчката. Лукас не бе жаден.

— Може би ще си поръчате нещо за ядене? — попита го тя.

Той се съгласи при положение, че му прави компания. Матилда учтиво отклони поканата под предлог, че й е забранено да сяда в заведението, докато е на работа. Лукас разполагаше с много време, не беше гладен и й предложи да отидат на друго място, по-различно от това, което той намираше за много банално.

Тя бе видимо притеснена, чарът на Лукас не можеше да я остави безразлична. В тази част на града елегантността бе толкова рядко срещано явление, колкото се срещаше и в нейния живот. Матилда извърна глава, а той продължи да я гледа с изцъклените си очи.

— Наистина, много мило от ваша страна — промърмори тя.

В същия момент Матилда чу две предупредителни изсвирвания на клаксон.

— Не мога — отговори тя на Лукас. — Днес ще вечерям с една приятелка. Тя току-що ми даде знак. Може би някой друг път?

Задъхана, София влезе в бара и се отправи към тезгяха, където Матилда бе заела своето място, опитвайки се да сдържа емоциите си.

— Извинявай, че закъснях, но днес ми се случиха куп неща — каза София, сядайки на един от високите столове.

Десетина мъже от нощната смяна също влязоха в заведението, а това не бе по вкуса на Лукас. Един от докерите се спря до нея, намираше я за твърде очарователна без униформата. Тя благодари на краниста за комплимента и се обърна отново към Матилда, вдигайки очи към небето. Привлекателната сервитьорка се наклони към своята приятелка и я помоли да погледне съвсем дискретно към клиента с черното сако, седнал в сепарето в дъното на залата.

— Видях… нищо особено!

— И веднага твоята велика фраза! — промълви шепнешком Матилда.

— Матилда, последната ти любовна авантюра едва не ти костваше живота, така че този път ще съм доволна, ако успея да те спася от най-лошото!

— Не знам защо казваш всичко това.

— Защото най-лошото са именно този тип мъже!

— Кой тип?

— Тези, със замъглените погледи.

— Стреляш веднага! Дори не те видях да заредиш!

— Необходими ти бяха цели шест месеца, за да се изчистиш от гадостите на твоя барман от О’Фарел8, който щедро ги споделяше с теб. Искаш ли да пропилееш втория си шанс? Имаш работа, покрив над главата, от седемнайсет седмици си „чиста“. Защо веднага бързаш да започнеш всичко отначало?

— Тя, кръвта ми, не е чиста!

— Дай си малко време и редовно вземай лекарствата!

— Този тип изглежда твърде мил.

— Като крокодил пред младо и крехко месо!

— Познаваш ли го?

— Никога не съм го виждала!

— Тогава защо си правиш прибързани заключения?

— Довери ми се, имам усет към някои неща.

Тежкият глас на Лукас прозвуча съвсем близо до ушите на София и тя подскочи изненадана.

— Понеже първа сте отправили покана към вашата очарователна приятелка, бъдете милостива и приемете моята покана и към двете ви за вечеря в едно от най-добрите заведения в града. В кабриолета ми има достатъчно място за трима ни!

— Много сте проницателен, но трябва да знаете, че няма по-всеотдаен човек от София.

Тя се обърна с намерението да му благодари и да отклони предложението, но в същия момент бе завладяна от погледа му, който се бе впил в нея. И двамата дълго се гледаха, без да могат нищо да си кажат. Той мълчаливо изучаваше това колкото смущаващо, толкова и загадъчно женско лице. Устата й бе пресъхнала и тя с ръка потърси някакво питие върху барплота. Няколко несръчни жеста от нейна страна бяха причина чашата да се търкулне от цинковия поднос и да се разбие на пода на седем парчета. София се наведе и внимателно вдигна три от тях, Лукас се присъедини и взе останалите четири. Изправяйки се, те не отделяха поглед един от друг.

Матилда гледаше ту към единия, ту към другия, накрая се намеси и с раздразнение подхвърли:

— Не се безпокойте, ще помета!

— Свали си престилката и да тръгваме, защото вече става късно — отговори София, извръщайки глава на другата страна.

Тя кимна на Лукас и поведе приятелката си към изхода. На паркинга София забърза още повече. След като отвори вратата на Матилда, тя се настани в колата и веднага потегли.

— Какво те прихваща? — попита обърканата Матилда.

— Нищо, всичко е наред!

Матилда насочи към нея огледалото за обратно виждане.

— Погледни си физиономията и ако обичаш, ми обясни какво толкова му е наред в твоето поведение!

Колата се движеше по протежение на кейовете. София спусна стъклото, смразяващ вятър нахлу в купето на автомобила. Матилда потрепери.

— Този мъж е ужасно импозантен9! — промърмори София.

— Познавала съм големи, малки, красиви, грозни, слаби, дебели, космати, обезкосмени, плешиви, но импозантни… струва ми се, че нещо ме занасяш.