— Така бих искал това, което казваш, да е вярно и в същото време да е толкова лесно.

— Тогава опитай, умолявам те!

Лукас не отговори. Той се отдалечи на няколко крачки и се спря до ръждясалия мостик на големия кораб. При всяко опъване на въжетата се чуваше ужасно скърцане, което придаваше на Иалпарезо вид на вързано животно, борещо се за своята свобода и същевременно за последния си пристан: едно голямо крушение в открито море.

— Страх ме е, София…

— Мен също. Остави ме да те отведа в моя свят, там ще направлявам всяка твоя стъпка. Ще съм до теб, когато се събуждаш и когато заспиваш. Ще изтрия цялото ти минало, ще излекувам всичките ти рани. Когато те обземе гняв, ще ти завържа ръцете на гърба, за да не би да ти дойде наум да сториш някому лошо, ще залепя устата си за твоята, за да заглуша виковете ти, и повече нищо не ще бъде както преди. И ако понякога се чувстваш самотен, знай, че самотни ще сме и двамата.

Той я прегърна, прокара пръсти по бузата й и прошепна на ухото й с плътния си глас:

— Дори не предполагаш по какви пътища съм минал, за да дойда до теб. Аз самият знаех много малко неща, София, често се обърквах, но всеки път започвах отново, по-радостен и по-горд отпреди. Бих искал времето да спре, за да мога да го изживея, да те преоткрия и да те обичам така, както заслужаваш да бъдеш обичан, но, за жалост, това време ни свързва, без да ни принадлежи. Идвам от общество, където всичко се отъждествява с една личност. Всичко е едно цяло; аз съм злото, а ти доброто, аз съм твоят антипод, но знам, че те обичам, така че само ми кажи какво искаш от мен.

— Твоето доверие.

Те напуснаха пристанищната зона и поеха нагоре по Трета улица. София търсеше оживено място, пълно с минувачи и автомобили.

* * *

Блез влезе в големия офис, пребледнял и премалял от страх.

— Като се има предвид, че и аз се интересувам от шахмат — извика Президента, кръстосвайки надлъж и шир огромната остъклена ниша, — искам да чуя още веднъж твоята теория за „мата“.

Блез придърпа към себе си един огромен черен фотьойл.

— Остани прав, идиот такъв! Не, по-добре е да седнеш, защото колкото по-малка част виждам от теб, толкова по-добре се чувствам! И така, с две думи, целият ни елит реши да смени посоката?

— Президенте.

— Млъквай! Да съм ти дал думата? Да не би да си прочел по устните ми, че моите уши искат да чуят звука на противния ти глас?

— Аз…

— Млъквай!

Президента викаше толкова силно, че Блез се смали с цели пет сантиметра.

— И дума да не става да го изгубим за нашата кауза — поде Президента. — Не трябва дори да си помисляме, че можем да капитулираме. Очаквах тази седмица цяла вечност и не ще позволя на едно нищожество като теб да пропилее всичко! Не знам как си си представял ада до този момент, но съвсем скоро ще ти създам напълно нови виждания за него! Да не си посмял да говориш! Постарай се да не забелязвам мърдането на гнусните ти устни. А сега искам да знам, имаш ли някакъв план?

Блез взе един лист и набързо надраска няколко реда. Президента грабна хартията и започна да чете, отправяйки се към срещуположния край на масата. Ако имаше нарушение в регламента, двубоят можеше да бъде прекратен и тогава ще трябва да се играе отново. Блез му предлагаше да оттеглят Лукас преди края. Побеснял, Луцифер смачка листа и го запрати в лицето на Блез.

— Лукас ще ми плати скъпо за това. Доведи го тук преди настъпването на нощта и знай, че това е последният ти шанс!

— Той няма да дойде доброволно.

— Искаш да кажеш, че неговата воля стои над моята?

— Искам да кажа, че той трябва да умре…

— … Нека не забравяме една малка подробност… Това вече отдавна е факт, глупако!

— След като един куршум е успял да го засегне, значи съществуват и други начини да се справим с него.

— Тогава ги открий, вместо да дрънкаш глупости.

Блез мигом изчезна. Беше пладне. Денят щеше да свърши след пет часа, а не му оставаше много време, за да напише клаузите на един страшен договор. Да организира убийството на своя най-добър агент, нямаше да е лесна работа.

* * *

Фордът бе паркиран на кръстовището на Полк и Калифорния, едно наистина оживено място. В този час на деня потокът от автомобили беше непрекъснат. София предупреди един възрастен мъж с бастун, който се готвеше да мине по пешеходната пътека, да внимава. От друга страна, времето, отделено за пресичане на четирите платна, беше твърде кратко.

— И какво ще правим сега — попита отегчено Лукас.

— Помогни му! — отговори тя, посочвайки с пръст възрастния пешеходец.

— Шегуваш ли се?

— В никакъв случай.

— Искаш да придружа някакъв си старец от едната до другата страна на пътя? Та това не е никак сложно…

— Тогава направи го!

— Добре, ще го направя — каза Лукас, отдалечавайки се бавно.

Той се доближи до мъжа и веднага след това се върна.

— Не виждам ползата от всичко това.

— Какво, да не би да предпочиташ да започнем, прекарвайки целия следобед в грижа за болните? Това също не е сложно. Достатъчно е само да им помагаме да оправят тоалета си, да получават съобщенията си, да ги успокояваме относно развитието на състоянието им, да седим до тях и да им четем вестници…

— Добре! Ще се заема с всичко това!

Той отново се отдалечи… След което пак се върна при София.

— Предупреждавам те. Ако онова хлапе отсреща, което си играе с мобилния си телефон с вградена камера, направи дори една снимка, ще го изпратя с един шут отзад да снима сателитите.

— Лукас!

— Добре де, тръгвам!

После Лукас безцеремонно хвана стареца за ръката, който учудено го изгледа, и го поведе към отсрещната страна.

— Предполагам, че не си тук, за да броиш колите, така че хвани здраво бастуна си, ако не искаш самостоятелно да преминаваш Калифорния Стрийт!

Светна червено и двамата тръгнаха по паважа. На втората пешеходна зебра от челото на Лукас започна да струи пот, на третата — почувства, че цяла колония мравки се беше заселила в мускулите на краката му, на четвъртата — усети силни болки в ставите. Сърцето му биеше силно и не му достигаше въздух. Преди да стигне средата на пътя, Лукас започна да диша тежко. Пешеходната зона, която се намираше в този участък, им даде възможност да спрат, а освен това те бяха длъжни да го направят, като се има предвид, че светофарът светна зелено, подобно лицето на Лукас.

— Добре ли сте, младежо? — попита го старият господин. — Искате ли да ви помогна да пресечете? Хванете се здраво за ръката ми, вече почти стигнахме.

Лукас взе хартиената кърпичка, която той му подаде, и попи потта по челото си.

— Не мога! — каза с треперещ глас. — Мисля, че няма да успея! Наистина съжалявам!

После се отправи тичешком към София, която чакаше със скръстени ръце, седнала на капака на автомобила.

— Смяташ да го оставиш там?

Едва не оставих костите си! — отвърна замислено Лукас.

Тя дори не го изслуша, а се втурна към множеството от коли, чиито клаксони огласяха цялата улица, с намерението да се домогне до централната алея. После сграбчи стария господин.

— Объркана съм, ужасно съм объркана. Този преди малко беше начинаещ, за първи път му е — каза възбудено тя.

Мъжът се почеса зад тила, поглеждайки София с голямо учудване. Докато светлините на светофара се сменяха от зелено към червено Лукас се обърна към София.

— Остави го! — провикна се той.

— Какво казваш?

— Чу много добре! Аз изминах половината от пътя заради теб, сега е твой ред да изминеш другата половина, но в посока към мен. Остави го там, където е сега!

— Да не си полудял?

— Не, това е напълно логично! Прочетох една чудесна книга, която намерих в хотел Хилтън, където пишеше, че да обичаш, означава да споделяш, че всеки от двамата трябва да измине своя път към другия! Поиска от мен невъзможното и аз го направих заради теб, сега ти трябва да се разделиш с част от своята същност. Остави този мъж там, където е. Избирай, или старчето, или аз!

Старецът потупа София по рамото.

— Не искам да ви прекъсвам, но заради вашите истории наистина ще закъснея. Хайде, ако обичате, отидете при вашия приятел!

Без да чака повече, човекът мина на другия край на улицата.

София се върна при Лукас, който се бе облегнал на колата. В погледа й се четеше тъга. Той й отвори вратата, изчака, докато се настани, и седна зад волана, но фордът остана неподвижен.

— Не ме гледай така, наистина съжалявам, че не успях да изпълня мисията си докрай.

Тя въздъхна дълбоко и му каза:

— Нужни са сто години, за да поникне едно дърво, а само няколко минути, за да изгори…

— Така е, но не разбирам накъде биеш?

— Ще дойда да живея в твоята обител и ти си този, който ще ме заведе там.

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив. Казвам ти го напълно сериозно.