— Откога си тук? — попита.

— Как е ръката ти?

— Вече не чувствам почти нищо — отвърна Лукас, правейки кръгови движения с рамото, придружени от изразяваща болка гримаса.

— А сега, без да се правиш на мъж, ми кажи, как е ръката ти?

— Зверски ме боли!

— Почивай си тогава. Бих искала да ти приготвя закуска, но не знам какво обичаш.

— Двайсетина палачинки и още толкова кифлички.

— За пиене, кафе или чай? — попита тя и стана от леглото.

Лукас я погледна втренчено. Погледът му бе потъмнял, той я хвана за ръката и я придърпа към себе си.

— Имала ли си усещането, че светът би те отминал и оставил сама; впечатлението, че обикаляйки всички ъгли на стаята, която обитаваш, пространството започва да се смалява; убеждението, че през нощта дрехите ти са остарели; че във всяко огледало отражението ти играе ролята на собствената ти мизерия, ненаблюдавана от никого, без всичко това да ти носи каквото и да е удовлетворение — да мислиш постоянно, че никой не те обича и че ти не обичаш никого, и че всичко това е празното пространство на собственото ти съществуване.

София докосна устните му с върха на пръстите си.

— Не говори така.

Държа да знаеш, че няма да се дам лесно.

— Исках да ти направя кафе.

После тя се приближи към него.

Не знам дали съществува някакво разрешение на проблема, но съм сигурна, че ще го намеря — му прошепна.

Няма да оставя това рамо да се вдърви. Отиди да си вземеш душ, а аз ще приготвя закуската.

Тя кимна утвърдително и се отправи към банята. Лукас погледна ризата си, провисена над леглото: единият й ръкав бе покрит с почерняла кръв. Той го откъсна. После се приближи към прозореца, отвори го и се загледа в покривите на сградите, простиращи се под него. Сирената на един голям товарен кораб изсвири в залива в отговор на камбанния звън, долитащ от Грейс Катидрал. Той смачка на топка окървавения плат и преди да затвори прозореца, го изхвърли навън. После с тихи стъпки се отправи към банята и долепи ухо до вратата. Изведнъж му стана топло от горещата вода, която струеше от душа. Въздъхна дълбоко и излезе от стаята.

— Ще правя кафе, вие искате ли? — попита той Матилда.

Тя му показа чашата с топлия шоколад.

— Между другото, отказах се от възбуждащите средства, но току-що дочух за палачинките, така че ще се задоволя с десет процента от плячката.

— Пет процента максимум — отговори той, минавайки зад барплота — и само в случай, че ми кажете къде се намира кафеварката.

— Лукас, снощи дочух нещо от вашия разговор, нещо, което ме накара дълбоко да се замисля. Не че по времето, когато взимах наркотици, не съм си задавала подобни въпроси, но в настоящия момент не считам, че аспиринът е в състояние да пробуди подобни халюцинации у мен. С две думи, за какво точно си говорехте?

— Много се бяхме напили снощи, така че възможно е да сме казали някоя и друга глупост, но не се притеснявайте, може спокойно да си взимате аспирина, без да се страхувате от странични ефекти.

Матилда погледна закаченото на облегалката на стола сако, с което той бе облечен предната вечер. Откъм гърба цялото беше надупчено от куршуми.

— Винаги ли, когато се напивате, стрелят по вас?

— Абсолютно сте права! — отговори той, отваряйки вратата на стаята.

— Във всеки случай сакото ви е много добре скроено, жалко само, че вашият шивач не го е подсилил откъм гърба.

— Бъдете сигурна, ще му направя забележка.

— Разчитам на вас! Приятно къпане.

Рен влезе в апартамента, постави на масата вестник и един голям плик, пълен с кроасани. После се обърна към Матилда, която беше останала сама в стаята.

— Ако един ден реша да преобразувам къщата си в Bed & Breakfast25, а знае ли човек, то подобни закуски биха навредили на бъдещата ми клиентела. Я, гълъбчетата се събудили!

— В стаята са! — уточни Матилда, вдигайки нагоре очи.

— Когато й казах, че противопоставянето на всичко води до нищо, тя явно ме е разбрала съвсем буквално.

— Надявам се, вече си видяла животното голо до кръста!

— Не, но нали знаеш, на моята възраст дали ще е звяр или шимпанзе, вече не е от голямо значение.

Рен постави кроасаните в една голяма чиния и учудено погледна сакото на Лукас.

— Кажи им да не посещават бояджията на ъгъла, той ми е приятел. Добре де, слизам.

И изчезна надолу по стълбите.

София и Лукас седнаха на масата, на която Матилда се бе настанила, и закуската започна. Когато Лукас погълна и последната виенска кифличка, те разтребиха кухнята и настаниха удобно Матилда в леглото. София реши да вземе Лукас със себе си на доковете. Тя свали своя дъждобран от закачалката, а той с отвращение погледна изпокъсаното си сако. Матилда му намекна, че риза с един ръкав би било нещо доста екстравагантно за този квартал. В багажа си имаше мъжка риза и обеща да му я даде назаем, при условие че й я върне в прилично състояние, за което той благодари. Няколко минути по-късно те бяха вече на изхода и точно в този момент гласът на Рен ги спря. Тя стоеше изправена в средата на коридора, поставила ръце на хълбоците си, и втренчено гледаше Лукас.

— Ако питате мен, не е първа младост, макар че десенът тип „Уелският принц“ никога няма да стане демоде. И още нещо, туидът държи много топло!

Тя помогна на Лукас да облече сакото, което като че бе шито по негова мярка, и погледна София с крайчеца на окото си.

— Не се опитвай да научиш на кого е принадлежало! На моята възраст човек прави каквото си поиска със своите спомени.

В този момент се преви на две, опирайки се на перваза, и направи смешна гримаса. София се втурна към нея.

— Какво ти е, Рен?

— Нищо особено, само незначителна болка в корема, така че не се притеснявай.

— Изглеждаш бледа и имаш отпаднал вид!

— От десет години не съм се пекла на слънце, а и на тия години, нали знаеш, нормално е да се събудя уморена. Не се притеснявай.

— Не искаш ли да те заведа на лекар?

— Само аз му липсвам! Нека си стоят вкъщи тези доктори, и аз ще си остана у дома! Единствено по този начин ще се разбера с тях.

Тя им направи знак с ръка, с който искаше да каже: „Хайде, вървете, струва ми се, че и двамата бързате, тръгвайте.“

София се поколеба, преди да изпълни заръката й.

— София?

— Да, Рен?

— Мисля, че ще мога да ти покажа албума, който толкова искаше да видиш. Снимките са някак си особени, затова бих искала да ги разгледаш на залез-слънце. Светлината през тази част на деня им придава по-изразителен вид.

— Както кажеш, Рен.

— Ела в пет часа следобед и бъди точна, разчитам на теб.

— Разбира се, че ще дойда, обещавам.

— А сега изчезвайте и двамата. Достатъчно ви задържах с моите глупави истории! Лукас, грижете се за това сако… Трябва да знаете, че държах много на мъжа, който някога го носеше.

Когато колата се отдалечи, Рен спусна завесата на прозореца и продължи сама да си мърмори, подреждайки един от огромните букети, поставени на масата.

— Храната, къщата, останало е само бельото!

Те се спуснаха по Калифорния Стрийт. На светофара на пресечката с Полк Стрийт спряха успоредно на колата на инспектор Пилгиц. София спусна стъклото и го поздрави. Той слушаше някакви новини по радиото.

— Не знам какво ги е прихванало тази седмица, но изглежда, че всички са полудели, това е петото сбиване, което прераства в безредици в Чайнатаун. Съжалявам, но трябва да тръгвам, желая ви приятен ден — каза той и потегли.

Колата на полицая зави наляво с виеща сирена, тяхната спря десет минути по-късно в началото на кей 80. Те гледаха стария товарен кораб, който равнодушно се клатеше във водата.

— Може би идеята ми да те взема със себе си ще ни позволи да избегнем най-лошото! — каза София.

В погледа на Лукас се четеше безпокойство.

— Къде искаш да ме заведеш?

— При своите!

— И как мислиш, че ще стане това! Може би с благословията на Светия Дух? — отговори иронично Лукас.

— Когато някой не иска да се върне при своя работодател, трябва да направи всичко възможно, за да го изгонят. Направи така, че да те уволнят!

— Чела ли си автобиографията ми? Мислиш ли, че мога да я изтрия или да я пренапиша за четирийсет и осем часа? И как си представяш, че твоите хора ще ме приемат, с отворени обятия, преизпълнени с любов и добри намерения? София, едва прекрачил прага на твоята обител, цяла орда пазители ще се спуснат подире ми и ще ме изпратят там, откъдето идвам. Съмнявам се, че ще ми осигурят транспорт първа класа.

— Обрекох душата си на другите, винаги съм се стремяла да ги убедя, че не трябва да се предават. Така че сега е мой ред да бъда щастлива. Раят не означава да си сам и смятам, че съм го заслужила!

— Искаш невъзможното, отпорът ще бъде голям, никога няма да ни оставят да се обичаме.

— Понякога е достатъчно да имаш малко надежда, да дадеш някакъв знак. Само ти можеш да решиш дали ще се промениш, Лукас, и ако наистина го желаеш, покажи им, че имаш воля.