* * *

Вече настанила Лукас на своето легло, подлагайки под рамото му две големи възглавници, София се отправи към гардероба. Взе една кутия с конци за шиене, поставена на най-горната етажерка, после мина през банята, откри шишенце със спирт в аптечката и се върна в стаята си. Седна до него, отвори флакона и потопи конеца за дезинфекция. После се опита да го вдене в иглата.

— Твоето начинание може да се превърне в истинска касапница — каза Лукас, усмихвайки й се лукаво. — Цялата трепериш!

— Грешиш! — отговори тя в момента, в който прекара конеца през ухото на иглата.

Лукас хвана София за ръката и нежно я отмести. Погали я по бузата и я придърпа към себе си.

— Страхувам се, че моето присъствие тук ще те компрометира.

— Трябва да ти призная, че вечерите, прекарани с теб, са пълни с изненади.

— Работодателят ми явно е попаднал на когото трябва.

— Защо е изпратил да стрелят по теб?

— Предполагам, за да ме подложи на изпитание и в крайна сметка да стигне до същите заключения, до които и ти. В никакъв случай не трябваше да ме ранят. При контакта си с теб губя от своята мощ и се моля да не ти се случи същото.

— Какво смяташ да правиш?

— Няма да посмее да те нападне. Твоят ангелски имунитет ще го възпре.

София впи поглед в очите на Лукас.

— Нямам предвид това, какво ще правим след два дни?

С крайчеца на пръстите си той леко докосна нейните устни. Тя не се възпротиви.

— За какво мислиш? — попита го смутено, правейки първия шев.

— Денят, в който падна Берлинската стена, мъжете и жените от двете страни откриха, че улиците си приличат. И на двете места по протежението им се издигат къщи, колите се движат по тях, уличните лампи ги осветяват през нощта. И макар щастието и нещастието да не си приличат, то децата от Запада, както и тези от Изтока, разбраха, че другият свят няма нищо общо с това, което са им разказвали.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото чувам Ростропович да свири на виолончело!

— И какво точно изпълнява? — попита тя, привършвайки с третия шев.

— Тогава го чух за пръв път! А сега ми причиняваш болка.

София се приближи до Лукас, за да скъса конеца със зъби. После положи глава върху гърдите му и се отпусна. Тишината ги сближаваше. Лукас прокара пръсти в косите й. Тя потрепери.

— Два дни са прекалено кратък срок!

— Да — прошепна той.

— Ще ни разделят. Неизбежно е.

За пръв път София и Лукас се усъмниха във вечността.

— Можем да преговаряме да те остави да дойдеш с мен — предложи срамежливо София.

— С Президента не се преговаря, още повече, когато някой му е изневерил, освен това силно се съмнявам, че за мен ще има място в твоя свят.

— Но преди имаше доста пропускателни пунктове на границата на Изтока и Запада — каза тя, приближавайки за четвърти път иглата към раната му.

Лукас направи гримаса и извика.

— Я, колко си нежен, та аз едва те докоснах! Имам да правя още няколко шева.

Вратата рязко се отвори и пред тях застана Матилда, подпряна на една метла, която й служеше за патерица.

— Нямам вина за това, че стените на твоя апартамент като че ли са направени от тънка хартия — каза тя и накуцвайки, се приближи към тях.

Седна в края на леглото.

— Дай ми тази игла — обърна се твърдо към София, а на Лукас заповяда: — А ти ела по-близо до мен! Имаш невероятен шанс, защото съм левичарка!

После умело заши раните. По три шева от всяка страна на рамото бяха достатъчни да ги затворят.

— Две години, прекарани зад бара на едно заведение с лоша репутация, ви дават възможност да научите невероятни неща, още повече, когато си влюбена в съдържателя. По този повод бих искала да ви кажа две-три думи на двамата, преди да се върна в леглото. След това ще направя всичко, което е по силите ми, за да се убедя, че съм заспала, и на следващия ден ще се смея така, както никога досега, представяйки си съня, който в този момент сънувам.

Матилда пое към стаята си, подпирайки се на импровизираната патерица. На прага на вратата се обърна и ги погледна.

— Не ме интересува дали сте, или не сте това, за което ви мисля. Преди да те срещна, София, вярвах, че истинското щастие на тази земя съществува единствено в лошите книги и че благодарение на тях го разпознавам. Но ти ми каза един ден, че най-лошото помежду ни има криле, които се спотайват някъде, и че е по-добре да им помогнем да се разтворят, отколкото да ги заклеймяваме. Така че дай му шанс, защото, ако имах такъв с него, можеш да бъдеш сигурна, скъпа моя, че в никакъв случай нямаше да го изпусна. Що се отнася до теб, ранения герой, ако й смачкаш дори и едно перо, ще ти зашия раните направо с шевната машина. Не правете тези физиономии, пред каквото и да сте изправени; забранявам ви и на двамата да отпускате ръце, защото, ако се откажете от борбата, това ще означава край за целия свят и най-вече за моя!

Тя затръшна вратата след себе си. Лукас и София бяха онемели. Те долавяха шума, причинен от нейното куцане. После Матилда се провикна от леглото си:

— Още тогава ти казвах, че с твоята престорена невинност приличаш на ангел! Е, добре, сега можеш да задържиш за себе си равнодушното си кимане. Искам да знаеш, че не съм била чак такава глупачка!

Тя хвана шнура на нощната лампа, поставена на малката масичка, непосредствено до леглото. Щепселът шумно се отдели от контакта. Лунната светлина се промъкна през завесите на всички прозорци в стаята. Матилда прегърна силно възглавницата. В своята стая София спеше, сгушена в обятията на Лукас.

Камбанният звън на Грейс Катидрал нахлу през полуотвореното прозорче на банята. Ехото на дванайсетия удар огласи града.



И беше нощ, и беше ден…

Ден пети

Зората на петия ден изгряваше, когато и двамата все още спяха. Свежестта на ранната утрин донасяше есенните миризми през отворения прозорец. София се бе сгушила в прегръдките на Лукас. Стенейки от болка, Матилда се бе събудила след кошмарния си сън. Тя се протегна и мигом след това замръзна на мястото си, давайки си сметка, че не е сама. Бавно отмести завивката от леглото и стана. С безшумни стъпки, както беше по нощница, се отправи към хола.

— Зле ли ти е?

— Неудобната поза, в която бях заспала, ми причини ужасна болка, съжалявам, не исках да те будя.

— Няма нищо, аз и без това не спях. Ще ти направя чай.

София се отправи към кухненския бокс и се вгледа в навъсеното лице на своята приятелка.

— Току-що спечели една чаша топъл шоколад! — каза й тя, отваряйки хладилника.

Матилда дръпна завесата. На все още пустата улица се забелязваше един мъж, който водеше куче на каишка.

— Бих желала да имам лабрадор, но мисълта, че трябва да го извеждам всяка сутрин, ме ужасява — каза Матилда, спускайки завесата.

— Човек трябва да е отговорен за домашните си любимци, а засега те не са моя грижа! — отвърна й София.

— Добре направи, че уточни. Вие си имате планове. Ти и малкият Лу.

— Познаваме се само от два дни! И още нещо, името му е Лукас.

— Нали и аз това казах!

— Не, засега нямаме никакви планове.

— Засега да, но това едва ли ще трае дълго. Когато живеят заедно, хората винаги правят някакви планове.

— Откъде го измисли?

— Не съм го измислила, то си е така, има образи на щастието, които човек няма право да променя, може да ги осмисля на воля, но не и да ги променя! С други думи, едно и едно правят две, две означава двойка, а двойката винаги си има проекти, така е открай време!

София избухна в смях. Млякото се надигна в кастрона, тя го изсипа в чашата и го поръси с шоколадов прах.

— Ето, пий, вместо да говориш глупости — каза тя, поднасяйки й топлата напитка. — Къде видя двойка?

— Колко си жалка! Цели три години те слушам да ми говориш за любов и други такива, за какво тогава служат твоите вълшебни приказки, ако се откажеш от ролята на принцесата още на първия снимачен ден.

— Каква романтична метафора!

— Отивай тогава да си говориш в романтични метафори с него! И те предупреждавам, че ако не направиш нищо, докато ми оздравее кракът, ще ти го отнема, без да ми мигне окото.

— Ще видим. Положението не е толкова просто, колкото изглежда.

— Виждала ли си някога обикновени любовни истории? София, откакто те познавам, винаги си била сама и ти си тази, която ми казваше: „Ние сме отговорни за нашите радости.“ Е, добре, скъпа моя, твоята радост е висока метър и осемдесет и пет, на които отговарят седемдесет и осем килограма мускулна маса, така че, моля те, не подминавай щастието си.

— А! Много хитро от твоя страна.

— Не толкова хитро, колкото прагматично. Мисля си, че твоето блаженство се събужда, така че спокойно можеш да отидеш при него, защото в този момент имам нужда от малко въздух. Хайде, изчезвай.

София поклати глава и се отправи към своята стая. Седна в крайчеца на леглото и зачака събуждането на Лукас. Не след дълго той се протегна като хищник и отвори очи. На лицето му се изписа усмивка.