— Късо съединение! — учудено отвърна София. — Натиснете спирачките, нищо не се вижда.

— С радост бих го направил — отговори Лукас, натискайки педала, който не реагираше.

Той вдигна крак от педала за газта, но при тази скорост колата в никакъв случай нямаше да спре преди края на тунела, където се кръстосваха пет улици. Това нямаше никакво значение за него, той се считаше за непобедим, но в този момент си помисли какво ще се случи с нея. За части от секундата стисна здраво волана и с всички сили извика:

— Дръжте се!

После умело насочи автомобила към бордюра. Венец от искри покри предното стъкло. Чу се силен гръм: двете предни гуми се бяха спукали. Колата направи няколко малки завоя, преди да спре напречно. Предната й част удари мантинелата, разделяща пътя, предизвиквайки невъобразимо сътресение. В този момент буикът се обърна и започна да се пързаля към изхода на тунела. София стисна юмруци и колата най-после спря на няколко метра от кръстовището. Макар обърнат с главата надолу, на Лукас му бе достатъчен само един поглед, за да разбере, че София бе невредима.

— Добре ли сте? — попита го тя.

— Шегувате ли се! — каза той, отърсвайки прахта от себе си.

— Това някои го наричат верижна реакция! — поде отново София, опитвайки да се измъкне от неприятното положение.

— Може и да сте права, но според мен най-добре е да излезем оттук колкото се може по-бързо, преди да сме станали жертва на поредната брънка от веригата — отговори Лукас, изтласквайки вратата с крак.

Бързо заобиколи катастрофиралата кола и отиде да помогне на София да излезе. В момента, в който тя стъпи на крака, той я хвана за ръката и тичешком я поведе след себе си. Двамата бързо се отправиха към центъра на китайския квартал.

— Защо трябва да тичаме? — попита София.

Лукас продължи, без да отговори.

— Мога ли поне да си дръпна ръката? — каза задъхано тя.

Лукас отпусна пръсти, освобождавайки я от хватката. Най-сетне се спря в началото на малка, тъмна уличка, осветена единствено от бледата светлина на няколко лампи.

— Да влезем тук — предложи Лукас, посочвайки един малък ресторант. — Тук ще сме в безопасност.

— В безопасност от какво? Ще ми обясните ли най-сетне какво става? Имате вид на лисица, преследвана от глутница кучета.

— Да побързаме!

Отвори вратата, но София дори не се помръдна. Той се доближи до нея и се опита насила да я вкара, но тя не се поддаде.

— Сега не е време за подобни номера! — каза Лукас, дърпайки я за ръката.

София мигом се освободи и го отблъсна.

— Вие току-що предизвикахте катастрофа, въвлякохте ме в една луда надпревара, въпреки че никой не ни преследваше, белите ми дробове ще се пръснат и на всичкото отгоре нямам право на никакво обяснение…

— Последвайте ме, нямаме време за разговор.

— Защо да ви се доверявам?

Лукас тръгна сам напред. Тя го проследи с поглед, поколеба се за момент и го последва, стремейки се да върви точно по неговите стъпки. Салонът беше малък. Имаше едва осем маси. Той избра една в дъното, предложи й стол и на свой ред седна. Не отвори менюто, което един възрастен мъж в традиционен костюм му предложи, а учтиво го помоли на перфектен китайски за чай, нефигуриращ в листата. Мъжът се поклони, преди да поеме към кухнята.

— Ще ми обясните ли какво става, Лукас, в противен случай си тръгвам!

— Мисля, че току-що получих предупреждение.

— Значи не е било инцидент? За какво искат да ви предупредят?

— За вас!

— Не разбирам защо?

Лукас въздъхна, преди да отговори:

— ЗАЩОТО ВСИЧКО СА ПРЕДВИДИЛИ, ОСВЕН ЧЕ ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ!

София взе една скарида от малката порцеланова купа и бавно започна да яде пред учудения поглед на Лукас. Той й подаде чаша горещ чай, която старият мъж току-що бе донесъл на масата.

— Много бих искала да ви вярвам, но какво щяхте да сторите на мое място?

— Щях да стана и незабавно да си тръгна.

— Не започвайте отново.

— И щях да предпочета задната врата.

— Това ли искате да направя?

— Точно така! Без да се обръщате под никакъв предлог, на три ставаме и се скриваме зад завесата. Сега!

Той я хвана за ръката и безцеремонно я затегли след себе си. Прекосявайки набързо кухнята, Лукас разби вратата с рамо. За да си проправи път, избута една боклукчийска кофа, чиито колела дрезгаво изскърцаха. Тя най-сетне разбра: един силует се промъкваше в тъмнината. Към сянката, виждаща се в светлината на малък уличен стълб, се прибавяше и образът на автоматичното оръжие, насочено към тях. За няколко секунди София си даде сметка, че са заобиколени от три стени. В същия момент пет изстрела раздраха тишината.

Лукас се хвърли върху нея, опитвайки се да я защити с тялото си. Тя се опита да го отблъсне, но той я прикова към една от стените на безистена. Първият куршум рикошира от бедрото му; вторият едва засегна областта на корема. Приклекна за момент, но веднага се изправи; третият отскочи от ребрата му — белегът, който остави там, беше впечатляващ. Четвъртият срещна гръбначния му стълб. За миг той остана без въздух, но после бавно нормализира дишането си. Когато петият куршум го засегна, почувства, че някакъв огън изгаря плътта му. Петият всъщност единствено проникна в неговото тяло, в областта на лявото рамо.

Веднага след това нападателят избяга. Когато ехото от изстрелите заглъхна, тишината се нарушаваше единствено от дишането на София. Тя го държеше в ръцете си. Главата на Лукас се бе отпуснала върху рамото й. Със затворени очи той, изглежда, все още й се усмихваше. Люлеейки отпуснатото му тяло, тя прошепна в ухото му:

— Лукас?

Той не отговори, тогава тя го разтърси по-силно.

— Лукас, не се правете на идиот, отворете очи!

Така той приличаше на заспало, невинно дете. Колкото повече страхът я обземаше, толкова по-здраво го дърпаше. В момента, в който една сълза се стече по бузата й, тя почувства страшен натиск върху гърдите си. Изведнъж й прилоша.

— Това не може да ни се случи, ние сме…

— … Вече мъртви… непобедими… безсмъртни? Да! Медалът си има и обратната страна, нали? — каза той, изправяйки се с усмивка.

София втренчено го погледна, неспособна да разбере настроението, което го бе обзело. Той бавно приближи лицето си до нейното, тя се отдръпна, но Лукас продължи, докато устните му докоснаха нейните, предвещавайки една опияняваща целувка. Тя отстъпи и погледна алената му ръка.

— Защо тогава кървиш?

Лукас проследи с поглед червената струйка, която се стичаше по ръката му.

— Това е напълно невъзможно, във всеки случай не беше предвидено! — каза той.

… След това се свлече на земята. Тя го обгърна с ръце.

— Какво ни става? — попита Лукас, идвайки отново в съзнание.

— Що се отнася до мен, мисля, че е много сложно за обяснение! Що се отнася до теб, мисля, че един куршум е минал през рамото ти.

— Боли ме!

— Може да ти изглежда нелогично, но смятам, че е напълно нормално. Трябва да те придружа до болницата.

— В никакъв случай!

— Лукас, нямам никакви медицински познания по демонология, но ми се струва, че имаш кръв и в момента си на път да я изгубиш.

— Познавам някого в другия край на града, който може да зашие раната ми — каза той, поставяйки ръка върху кървящото място.

— Аз също познавам такъв специалист и затова ще ме последваш без много приказки. И без това вечерта ми беше доста напрегната. Мисля, че емоциите за днес ми дойдоха в повече.

Тя го хвана под ръка и го поведе по малката уличка. На кръстовището съзря тялото на техния нападател, проснато под купчина безразборно нахвърлени боклукчийски кофи. София учудено погледна Лукас.

— Все пак и аз имам някакво самочувствие — рече той, подминавайки трупа.

Спряха едно такси, което десет минути по-късно ги остави пред нейната квартира. Тя го поведе по външните стълби, като направи знак да не вдига много шум. После много внимателно отвори вратата и те безшумно се изкачиха на етажа. Когато стигнаха горната площадка, вратата на Рен тихо се затвори.

* * *

Пребледнял, Блез изключи монитора и остана неподвижен зад бюрото си. Ръцете му бяха изтръпнали, а челото му — плувнало в пот. Когато телефонът иззвъня, той вдигна слушалката и чу мрачния глас на Луцифер, който му съобщаваше за извънредно заседание, което щяло да се състои след края на нощта в източното полукълбо.

— В твой интерес е да дойдеш навреме, и то с разрешение на създалия се проблем и ново определение на дефиницията „Всичко е под контрол!“ — каза в заключение Президента, преди шумно да затвори телефона.

Блез хвана главата си с ръце. Трепереше целият и слушалката се изплъзна от пръстите му.

* * *

Михаил погледна мониторите, окачени на стената пред него. Той вдигна слушалката на телефона и набра директния номер на Хюстън. Отсреща се чу гласът на телефонния секретар. Той повдигна рамене и погледна часовника си. В Гвиана Ариана V излиташе само след десет минути.