София искаше да вметне нещо, но Рен постави ръце на хълбоците си и заповеднически каза:

— Не съществува „но“, от което да има някаква полза.

Влизайки в апартамента си, София се отправи към гардероба.

— Не знам защо, но още като го видях, почувствах, че и тази вечер ще вечерям шунка и пюре насаме с Рен — рече Матилда, любувайки се на Лукас през прозореца.

— Как си? — попита я нервно София.

— Много добре, а ти?

— Моментът не е подходящ за разговори, Матилда.

— Сега, скъпа моя, мога да ти кажа, че си съвсем сама!

София взе шлифера си от закачалката и се отправи към вратата, без да отговори на приятелката си, която напълно искрено добави:

— Любовните истории винаги свършват добре!… Освен за мен.

— Престани с глупавите си забележки, ти дори не знаеш за какво става въпрос.

— Ако познаваше бившия ми приятел, със сигурност щеше да имаш по-добра представа за ада! Хайде, тръгвай и се забавлявай добре!

Рен беше поставила водната лилия върху една малка масичка. Погледна я и промърмори: „И след всичко това…“ Хвърляйки поглед към отражението си в огледалото, поставено над камината, тя набързо оправи посребрените си коси и дискретно се отправи към изхода. После подаде глава навън и каза на Лукас, който нервно крачеше по тротоара: „Идва!“ След което, чувайки стъпките на София, бързо се прибра.

Тя приближи до бледолилавия автомобил, върху който Лукас се бе облегнал.

— Защо дойдохте? Какво искате?

— Още един шанс!

— На човек никога не му се дава втори шанс, за да направи първото си добро впечатление!

— Бих желал тази вечер да ви докажа, че не сте права.

— Защо?

— Защото така.

— Отговорът ви съвсем не ме задоволява!

— Добре тогава, защото този следобед се върнах в Саусалито — каза Лукас.

София го погледна и за пръв път го намери уязвим.

— Не исках да се стъмва — поде отново той. — Не, много по-сложно е от това. Нежеланието винаги е било част от моята същност и странното току-що беше, че за пръв път поисках да позная неговата противоположност.

— Какво сте поискали?

— Да ви видя, да ви слушам, да ви говоря!

— И какво още? Иска ми се да намеря една-единствена причина, поради която да ви вярвам.

— Елате с мен, не ми отказвайте поканата за вечеря.

— Вече не съм гладна — рече тя, свеждайки глава.

— Вие никога не сте гладна! И все пак не съм само аз този, който премълча истината…

Лукас отвори вратата на автомобила и се усмихна.

— … Знам коя сте.

Тя втренчено го погледна и се качи.

Матилда пусна пердето, което бавно закри прозореца. В същото време друга завеса се спускаше над един прозорец от долния етаж.

Колата се изгуби в края на пустата улица. Те мълчаливо пътуваха под ситния есенен дъжд. Лукас караше бавно, София гледаше навън, търсейки в небето отговорите на въпросите, които не й даваха мира.

— Откога знаете? — попита тя.

— От няколко дни — смутено отвърна Лукас, прокарвайки ръка по брадичката си.

— Всеки ден нова изненада! И през цялото време нищо не ми казахте!

— Вие също нищо не ми казахте.

— Аз не мога да лъжа!

— А аз не съм програмиран да казвам истината!

— Тогава как да не си помисля, че вие сте нагласили всичко и от самото начало ме манипулирате?

— Това би означавало да подцените самата себе си, а може и да е точно обратното, всяко нещо си има своята противоположност! Струва ми се, че в настоящия момент имам право.

— За какъв момент става дума?

— Цялата тази връхлитаща ме и чужда за мен нежност. Вие и аз пътуваме в една кола, без да знаем къде отиваме.

— Какво сте решили? — попита София, гледайки безцелно движещите се по влажните тротоари пешеходци.

— Нищо не мога да ви кажа. С вас съм и това е всичко.

— Престанете!

Лукас рязко натисна спирачки, колата се плъзна по мокрия асфалт и спря под един светофар.

— Липсвахте ми през цялата нощ и целия ден. Обзет от мъка по вас, отидох да се поразходя из Саусалито, но там пак ми липсвахте; липсвахте ми и ми беше толкова хубаво.

— Явно не познавате смисъла на тези думи.

— Преди бях наясно единствено с техните антоними.

— Престани да ме ухажваш!

— Мислех си дали някой ден ще започнем да си говорим на „ти“!

София замълча. Светна жълто, после зелено, пак жълто и след това червено. Чистачките безмълвно се бореха с водата, стичаща се по предното стъкло.

— Аз изобщо не ви ухажвам! — каза Лукас.

— Не казах, че го правите лошо — отвърна тя, вдигайки рязко глава. — Казах само, че ме ухажвате, трябва да умеете да правите разлика.

— Мога ли да продължа? — попита той.

— От всички страни ни присветват.

— Не им остава нищо друго, освен да чакат, пък и свети червено!

— Да, вече за трети път свети червено!

— Не знам какво става с мен, не разбирам нищо от всичко това, но знам, че се чувствам добре до вас и че думите, които току-що изрекох, никога досега не са били част от моя речник.

— Не е ли малко рано за подобни заключения?

— Нещо повече, на моменти дори ми се случва да говоря истината.

— Да, и аз го забелязах!

— Сега наистина имам нужда от помощ; да бъдеш искрен, е много по-сложно, отколкото си представях!

— Да, така е. Трудно е да бъдеш честен, Лукас, много по-трудно, отколкото си го представяте. Понякога това е неблагодарна и несправедлива мисия, но да не бъдеш честен е все едно да виждаш и да твърдиш, че си сляп. Всичко това е толкова сложно за обяснение. Ние сме твърде различни един от друг, понякога си мисля, че сме прекалено различни.

— И толкова добре се допълваме — отвърна той, изпълнен с надежда. — Тук изцяло съм съгласен с вас.

— Не, наистина сме твърде различни!

— Не мога да си представя, че тези думи излизат от вашата уста… Вярвах, че…

— Вие сте започнали да вярвате?

— Не бъдете лоша, във всеки случай мислех, че различията… но явно съм се лъгал или по-скоро съм бил прав, което наистина е парадоксално.

Лукас излезе от колата, оставяйки вратата отворена. Шумът от клаксоните стана още по-силен, когато София тичешком го последва. Тя го викаше, но той не я чуваше. Дъждът бе станал още по-силен. Най-накрая го настигна и го улови за ръката, той се обърна и я погледна в очите. Косите покриваха лицето й, той внимателно отмести един непокорен кичур, спуснал се чак до устните й. Тя го отблъсна.

— Нашите светове нямат нищо общо помежду си, вярваме в диаметрално противоположни неща, надеждите ни не се пресичат никъде, разбиранията за живота на всеки от нас са напълно несвойствени за другия… Как искате да вървим заедно, когато всичко у нас е така различно?

— Страх ви е! — каза той. — Точно така, вцепенили сте се от страх. Противно на вашата ценностна система, вие сте тази, която в момента не желае да си отвори очите, вие, която преди малко ми говорихте за слепота и искреност. Проповядвате добрини през целия ден, но неподкрепени с действия, думите ви не струват нищо. Не ме съдете, защото наистина аз съм вашата противоположност, но също така съм вашето друго „аз“, вашата половина. Не бих могъл да ви опиша чувствата си в момента, защото не мога да намеря думите, с които да изкажа какво изпитвам от два дни насам. Объркването ми е толкова голямо, че понякога ми се струва, че всичко би могло да се промени, моят свят, както вие самата казвате, вашият, дори техният. Не ме е грижа за битките, които съм водил. Не искам дори да си спомням за черните вечери и безкрайните недели, аз съм един безсмъртен, който за пръв път иска да живее. Ние бихме могли да се поучим един от друг, да се разкрием един на друг, така че с течение на времето да започнем да си приличаме.

София постави пръст върху устните му и прошепна:

— И всичко това само за два дни?

— … И три нощи! Но те струват поне част от моята вечност — поде отново Лукас.

— Пак започвате!

Една гръмотевица раздра небето. Проливният дъжд прерастваше в буря. Той вдигна глава и погледна нощта, черна, както никога досега.

— Побързайте — каза с решителен глас. — Трябва веднага да се махнем оттук, имам много лошо предчувствие.

Без да чака отговор, той хвана София и я поведе към колата. Потегли още със затварянето на вратите, минавайки на червено и оставяйки след себе си куп катастрофирали автомобили. После рязко зави наляво и се насочи към тунела, който минаваше под хълма, далеч от недискретните погледи на хората. Тунелът беше пуст, Лукас увеличи скоростта, движейки се по дългото дясно платно, водещо към Чайнатаун. Неоновите лампи се редяха една след друга над купето, осветявайки на кратки интервали вътрешността му. Чистачките изведнъж спряха да се движат.

— Вероятно е станало късо съединение — каза Лукас в момента, в който крушките и на двата фара изгърмяха.