— Изглежда, този път не е имал намерение да ти се подиграва! Тук има поне триста и всичките от различни видове! Едва ли ще намеря достатъчно голяма ваза!

Госпожица Шеридън влезе в своя апартамент. София я последва, носейки пищния букет.

— Постави тези цветя до мивката. От тях ще ти направя няколко букета с човешки размер. Ти ще ги прибереш, като се върнеш. Хайде, изчезвай, виждам, че закъсняваш.

— Благодаря ти, Рен, няма да се бавя.

— Как ли не, хайде, тръгвай, мразя, когато си тук телом, а духом си на съвсем друго място!

Младата жена целуна хазайката си и напусна къщата. Рен взе пет вази от килера и ги подреди на масата, после потърси в чекмеджето градинарската ножица и започна обработката на букета. Тя погледна изпод вежди един голям сноп лилии, който отдели настрана. Когато чу паркета на горния етаж да скърца, заряза работата си и отиде да приготви закуска на Матилда. Малко след това изкачваше стълбите, мърморейки:

— Камериерка, цветарка… и какво ли още не!



София спря колата си пред Фишърс Дейли. Влизайки в бара, тя забеляза инспектор Пилгиц; той я покани да седне.

— Какво става с нашата приятелка?

— Постепенно се възстановява, кракът я боли повече, отколкото ръката.

— Нормално е — каза той, — на човек не му се удава всеки ден случай да го носят на ръце!

— Какво ви води насам, инспекторе?

— Инцидентът с докера.

— Какво ви кара да сте толкова навъсен?

— Разследването, свързано със злополуката на докера! Искате ли да ви поръчам нещо? — попита Пилгиц, отправяйки се към бара.

След инцидента с Матилда заведението осигуряваше минимално обслужване: извън пиковите часове човек трябваше да се въоръжи с търпение, за да изчака сервирането на едно кафе.

— Знае ли се защо е паднал? — поде София.

— Според следователите причината е в дефектната стълба.

— Това по-скоро е лоша новина — промърмори тя.

— Не съм убеден в ефективността на техните методи на разследване! Имам си неприятности с отговорника им.

— За какво става дума?

— Имам впечатление, че се подиграва, повтаряйки многократно думата „прогнила“. Проблемът е там — продължи Пилгиц, потънал в своите размишления, — че електрическото табло, изглежда, по никакъв начин не може да заинтригува полицейските инспектори.

— Какво общо има със случая елтаблото?

— Тук нищо, но в трюма вероятно има огромно значение! Не може да има хиляди причини за падането на един опитен докер. Или стълбата е прогнила — не казвам, че е била първа младост, или злополуката е станала по невнимание: но едва ли човек като Гомес би допуснал подобна грешка! Освен ако в трюма изведнъж не е станало много тъмно, причината за което очевидно е прекъсването на електричеството. В този случай инцидентът е почти неизбежен.

— Искате да кажете, че става дума за злонамерено деяние?

— Искам да кажа, че най-добрата причина за падането на Гомес е изгасването на прожекторите в момента, в който той се е намирал на стълбата! На човек са му необходими слънчеви очила, за да работи в осветения трюм, така че според вас какво би могло да се случи, когато изведнъж след такава ярка светлина настъпи пълен мрак? Докато очите ви се адаптират към новосъздалата се обстановка, неизбежно ще изгубите равновесие. Никога ли не сте получавали световъртеж, влизайки в магазин или кино, след като дълго време сте стояли на слънце? Представете си как се е чувствал този работник върху стълба на двайсет метра височина!

— Имате ли доказателства за това?

Пилгиц бръкна в джоба си и извади носна кърпа, която постави на масата. После я разгъна и изложи на показ един цилиндър, обгорен по цялата дължина.

— Това е изгорял бушон, на който липсва една нула от ампеража.

— Не съм много веща в електротехниката…

— Тази джаджа е десет пъти по-слаба от напрежението, което е трябвало да понесе!

— Това доказателство ли е?

— Да, но във всеки случай непълно! Съпротивлението е могло да издържи около пет минути, преди бушонът да изгори.

— Но в крайна сметка какво доказва всичко това?

— Че има мрак, и то не само в трюмовете на Валпарезо.

— Какво мисли по въпроса разследващият екип?

Пилгиц нервно стискаше бушона, стараейки се да прикрие гнева, изписан върху лицето му.

— Според тях това, което държа в ръцете си, не е никакво доказателство, защото не съм го намерил на таблото!

— А вие смятате точно обратното.

— Да!

— Защо?

Пилгиц търкулна токопрекъсвача по масата, София го улови и започна внимателно да го оглежда.

— Намерих го под стълбите, вероятно свръхнапрежението го е изхвърлило там.

— Този, който е дошъл да заличи следите си, не е съумял да го открие. Върху таблото имаше поставен чисто нов бушон.

— Възнамерявате да повдигнете обвинение за предумишлено убийство?

— Засега не, защото имам още един проблем за разрешаване!

— Какъв?

— Мотива!

— А какъв интерес би могъл да има извършителят от падането на Гомес? На кого би могъл да послужи този инцидент? Имате ли някаква представа?

София усети силна болка в гърдите, изкашля се и закри лицето си с ръце.

— Никаква!

— Била тя и най-малката? — попита Пилгиц, поглеждайки я подозрително.

— Никаква — повтори тя, като отново се изкашля.

— Жалко — отговори Пилгиц и стана.

Той прекоси бара, излезе, давайки път на София, и се отправи към колата си. После се облегна на вратата и се обърна към нея:

— Никога повече не се опитвайте да лъжете, нямате никаква дарба за това!

После престорено й се усмихна и седна зад волана. Тя се затича към него.

— Има нещо, което не ви казах!

Пилгиц погледна часовника си и въздъхна.

— Следователите са оставили кораба извън всякакво съмнение и от снощи никой не е ходил на оглед там.

— Тогава какво ги е накарало да променят мнението си през нощта? — попита инспекторът.

— Единственото, което знам, е, че при съмнение, че причината е в кораба, ще се предизвика нова стачка.

— С какво това би облагодетелствало разследващите?

— Трябва някъде да има връзка, търсете я!

— Ако има такава, то тя непременно ще ни отведе до поръчителя на престъплението.

— Един инцидент, едно следствие и един и същ завършек — промърмори озадачена София.

— Ще започна с проучване миналото на жертвата. Това ще ми позволи да отхвърля другите хипотези.

— Предполагам, че е най-доброто, което може да се направи — каза София.

— Къде отивате сега?

— На общото събрание на докерите.

Тя се отдалечи, Пилгиц запали колата и тръгна.

На излизане от пристанищната зона той се обади в офиса. Отговорникът на диспечерския пункт вдигна телефона след седмото позвъняване. Пилгиц веднага започна:

— Добър ден, тук е погребалното бюро, на детектив Пилгиц му прилоша, за нещастие почина, опитвайки се да се свърже с вас, а ние от наша страна се интересуваме дали желаете да доставим трупа в полицейското управление, или да ви го докараме директно!

— За Бога! Има морга на две преки оттук, така че не ви остава нищо друго, освен да го оставите там. Ще отида да го видя, когато дойде някой да ме смени, защото сега съм длъжна да вдигам телефона на всеки две минути — отговори Наталия.

— Много мило от твоя страна!

— Какво искаш?

— Ти дори не си направи труда поне малко да се притесниш.

— Откакто следя кръвната ти захар и холестерола, знам, че вече не ти прилошава. От друга страна, често ми се случва да съжалявам за времето, когато скришом ядеше бъркани яйца. Тогава поне лошото ти настроение не траеше вечно. Сигурно си се интересувал как съм. Затова ли беше това изпълнено с чар обаждане?

— Искам да те помоля за една услуга.

— Бих казала, че знаеш как да постъпваш, когато трябва да искаш нещо! На твое разположение съм.

— Извади цялата информация от сървъра, отнасяща се до мъж на име Феликс Гомес, Филмор Стрийт петдесет и шест, докерска карта номер 54687. И бих искал да знам кой ти е казал, че съм ял скришом яйца.

— За твое сведение, и аз работя в полицията. Ако искаш да знаеш, ядеш толкова деликатно, колкото и говориш.

— И какво доказва всичко това!

— А кой носи ризите ти за почистване? Хайде, оставям те. Чакат ме още шест линии, може би има истински спешен случай.

След като Наталия прекъсна разговора, Пилгиц включи сирената на полицейската кола и направи полукръг.



Нужен беше половин час, докато тълпата се успокои. Събранието току-що бе започнало. Манка приключваше с четенето на лекарското заключение, изпратено от Сан Франциско Мемориал Хоспитал. Гомес бе претърпял три хирургични операции, но въпреки двете пукнатини на гръбначните прешлени гръбначният мозък не беше засегнат: той все още бе в безсъзнание, но вече извън опасност за живота. След тази новина възглас на облекчение премина през редиците на събралите се, без да може да свали напрежението, което бе обхванало докерите. Всички се бяха изправили пред импровизираната естрада, издигната между два контейнера. София бе застанала малко встрани, на последния ред. Манка помоли за тишина.