Лукас почувства малка уловка в последния въпрос на Блез.

— Значи така, работата ви изисква всичко да знаете? — вметна той с ироничен и също толкова ядосан тон.

После стана от масата. Докато прекосяваше залата, чу гласа на Блез:

— Дойдох също така да ви кажа да си включите мобилния телефон. Търсят ви! Човекът, с когото се срещнахте тази вечер, гори от желание да сключи договор с вас, и то колкото се може по-скоро.

Вратите на асансьора се затвориха. Блез хвърли поглед на недовършения десерт, после седна и потопи влажния си пръст в течния шоколад.

* * *

Колата на София летеше по Ван Нес Авеню. Светофарите на всички кръстовища, които пресичаше, светеха зелено. Тя пусна радиото и потърси станция, излъчваща рок музика. Пръстите й играеха по волана в такт с ритъма на песента; тропаше все по-силно и по-силно, докато в един момент почувства болки в ставите. После зави по Пасифик Хайтс и нехайно паркира автомобила си пред къщата.



Светлините на приземния етаж бяха изгасени. София се отправи към своя апартамент. Когато постави крак върху третото стъпало от стълбището, вратата на госпожица Шеридън се открехна. София проследи с поглед светлинния лъч, който се промъкваше в полумрака и осветяваше пространството до апартамента на Рен.

— Предупредих те, нали?

— Добър вечер, Рен.

— Седни до мен, ще ми пожелаеш лека вечер, когато си тръгнеш. И все пак, като гледам изражението ти, мисля, че ще е най-добре да си кажем „лека нощ“ още сега.

София се приближи до фотьойла. Седна на мокета и постави глава върху облегалката. Рен я погали по главата, преди да започне да говори:

— Надявам се, искаш да ми зададеш въпрос? Защото аз вече имам готов отговор.

— Напълно съм неспособна да ти кажа какво чувствам в този момент.

София стана, приближи се до прозореца и отмести завесата. Фордът отвън сякаш бе заспал на улицата. Рен продължи:

— Далеч съм от мисълта да бъда недискретна. В крайна сметка никой не е способен да извърши невъзможното! На моята възраст бъдещето се смалява до такава степен, че човек може да го обхване с един поглед, а когато е далекоглед като мен, има за какво да се безпокои. Всеки Божи ден гледам пред себе си и имам неприятното чувство, че пътят ми ще свърши на следващата крачка.

— Защо казваш всичко това, Рен?

— Защото познавам твоето благородство, а също така и целомъдрието ти. За жена на моята възраст радостите и тъгите на тези, които обича, се оприличават с изминатите километри на задаващата се нощ. Вашите надежди и вашите желания ни напомнят, че след нас пътят продължава, че онова, което сме направили в живота си, има някакъв смисъл, макар и незначителен… една съвсем малка причина за нашето съществуване. Така че сега бъди така добра и ми кажи какво не е наред!

— Не знам!

— Това, което чувстваш, се нарича самота!

— Има толкова неща, които бих искала да ти кажа.

— Не се тревожи, аз и сама се досещам за тях…

Рен внимателно повдигна с върха на пръста си брадичката на София.

— Покажи ми отново твоята усмивка; достатъчно е само едно зрънце надежда, за да посадиш цяло поле щастие… и малко търпение, за да му дадеш време да поникне.

— Обичала ли си някого, Рен?

— Виждаш ли тези стари снимки в албумите, е, добре тогава, те не служат никому за нищо! Повечето от хората, запечатани върху тях, са отдавна мъртви и все пак те са от голямо значение за мен. И знаеш ли защо?… Защото аз съм ги правила! Само ако знаеш колко бих искала краката ми да ме отведат за последен път там! Възползвай се, София! Тичай, не си губи времето! Нашите понеделници са понякога изнурителни, а нашите недели — тъжни, но, Господи, колко е красиво началото на новата седмица.

Рен отвори дланта на ръката си, взе показалеца на младата жена и го прокара по линията на живота.

— Знаеш ли какво е Башер?

София не отговори, гласът на Рен стана още по-нежен:

— Е, добре, слушай тогава, това е най-красивата история на света. Башер е личността, която Бог ти е дал, тя е твоето друго „аз“, твоята истинска любов, така че цялата интелигентност на живота ти ще се състои в това да я откриеш… и най-вече да я разпознаеш.

София мълчаливо погледна Рен. После стана и нежно я целуна по челото, след което й пожела лека нощ. Преди да излезе, се обърна и я помоли за едно последно нещо:

— Има един албум, който много бих искала да видя.

— Кой? Всичките си ги разглеждала поне десет пъти!

— Твоя, Рен.

След това внимателно затвори вратата зад себе си.

Пое по стълбите нагоре. Стигайки до стълбищната площадка, изведнъж промени намерението си, слезе отново и запали стария форд. Градът беше почти пуст. Спусна се по Калифорния Стрийт. Червената светлина на светофара я принуди да спре пред входа на сградата, където беше вечеряла. Момчето от паркинга й направи приятелски знак с ръка, но тя извърна глава и се загледа в Чайнатаун, който се простираше от лявата й страна. Няколко сгради по-надолу тя паркира колата си по протежение на тротоара, прекоси входа, положи ръка върху източната стена на пирамидалната кула и влезе в залата.

Поздрави Пиер и се отправи към асансьора, който я отведе на последния етаж. Когато вратите се отвориха, тя попита за Михаил. Служителката каза, че сега в източното полукълбо вече се е развиделило и той работи на другия край на света.

Тя се поколеба за миг и попита дали е възможно да се срещне с Господина.

— По принцип, да, но ще е малко трудно да го уредим.

Жената от рецепцията не се сдържа и сподели със София:

— Само на вас ще кажа. Господина си има свое забавление, или хоби, ако предпочитате — ракетите! Луд е по тях! Мисълта, че хората изпращат десетки в небето, го кара да се смее. Той никога не пропуска полет, затваря се в своя офис, включва всички екрани и тогава на никого не е позволено да му говори. Няма да крия от вас, че нещата малко се поусложниха, откакто и китайците решиха да се включат в тази надпревара!

— Пускат ли ракети в момента? — попита спокойно София.

— Предвиден е полет след трийсет и седем минути и двайсет и четири секунди, освен ако, разбира се, не възникнат някакви технически проблеми. Ако е много важно, мога да му оставя съобщение.

— Не, не го безпокойте, исках само да го питам нещо, но възнамерявам да дойда по-късно.

— Къде мога да ви открия? Когато давам непълен отчет, трябва все пак да имам информация относно обекта на моя доклад.

— Най-вероятно ще се разхождам по кейовете, поне така мисля сега. Така че, лека нощ, западнячко, или добро утро, ориенталко, както предпочиташ!

София напусна кулата. Падаше ситен дъжд. Без да бърза, тя се насочи към своята кола и пое към кей 80 — другото обитавано от нея място в града.

Имаше нужда от чист въздух, искаше да погледа дърветата и затова пое на север. Влезе в Голдън Гейт Парк откъм страната на шосе Мартин Лутер Кинг, което изкачи чак до централното езеро. През целия път уличните лампи рисуваха безброй ореоли в звездната нощ. Фаровете на автомобила осветиха малката дървена барака, където разхождащите се в парка можеха да наемат лодки през хубавото време. Паркингът беше пуст. Тя остави форда и продължи пеша до пейката, поставена под близкия стълб, и седна на нея. Тласкан от лекия бриз, огромен бял лебед се клатеше по повърхността на водата, минавайки покрай една жаба, заспала върху водна лилия. София въздъхна.

Видя го да идва от другия край на алеята. Господина вървеше, поставил небрежно ръце в джобовете си. Той прекрачи малката ограда и тръгна напряко през моравата, избягвайки цветните масиви. Приближи се и седна до нея.

— Искала си да ме видиш?

— Не исках да ви безпокоя, Господине.

— Ти никога не ме безпокоиш. Проблем ли имаш?

— Не, само един въпрос.

Очите на Господина светнаха.

— Слушам те, дъще моя.

— Прекарваме цялото си време да проповядваме любов, но ние, ангелите, разполагаме с теоретични средства. Така че, кажете ми, Господине, какво представлява любовта на Земята?

Той погледна небето и постави ръка върху рамото на София.

— Та това е най-красивото нещо, което съм изобретил! Любовта е частица надежда, вечното възобновяване на света, пътят към обетованата земя. Създадох различия между хората, за да може човечеството да култивира своята интелигентност: един хомогенен свят би бил безкрайно тъжен! А от друга страна, смъртта е само етап от живота за този, или тази, който е знаел как да обича и да бъде обичан.

С върха на обувката си тя нерешително изписа един кръг върху чакъла.

— А това за Башер истина ли е?

Господ се усмихна и я хвана за ръката.

— Красива история, нали? Според която всеки, който открие своята половинка, става по-съвършен, отколкото цялото човечество. Човек сам по себе си не е уникален — ако съм искал да го направя такъв, бих създал само един-единствен екземпляр; именно когато започва да обича, той се превръща в такъв. Човешкото творение е може би несъвършено, но нищо не е по-съвършено от света на две същества, които се обичат.