София се затича, взе телефона и се отдалечи в другия край на стаята.

— Значи не искаш! — провикна се Матилда, упорито вперила поглед в колонките на телевизионните програми.

Лукас се извиняваше, в последния момент се появил ангажимент и не можел да дойде да я вземе в уречения час. Една маса беше запазена за тях в двайсет часа и трийсет минути на последния етаж на сградата на Банк ъф Америка на Калифорния Стрийт. Тризвездният ресторант, издигащ се над града, предлагаше чудесен изглед към Голдън Гейт. Щяха да се срещнат там. Тя затвори очи и се отправи към кухнята, после се наведе до хладилника. Матилда чу приглушения й глас да идва от кухнята:

— Какво ще предпочиташ за вечеря? Останало ми е малко време и мога да ти приготвя нещо за ядене.

— Омлет със салата и кисело мляко.

Малко по-късно София взе мантото си от закачалката, целуна Матилда и внимателно затвори вратата на апартамента.



Тя седна зад волана на своя форд. Преди да потегли, свали сенника и в продължение на няколко секунди се оглеждаше в малкото огледалце. Мълчалива и изпълнена със съмнения, вдигна стъклото и завъртя контактния ключ. Когато автомобилът изчезна зад ъгъла, пердето в стаята на Рен бавно се спусна върху прозореца.

Остави колата си на входа на паркинга и благодарейки, взе от пиколото, облечен в червена ливрея, своя билет.

— Бих искал да съм този, с когото ще вечеряте! — каза младежът.

— Много ви благодаря! — отвърна тя, очарована и леко поруменяла.

Вратата се завъртя и София влезе във фоайето. След края на работния ден единствено барът на приземния етаж и панорамният ресторант на последния оставаха отворени за външни посетители. Със сигурни крачки тя се запъти към асансьора, но в този момент усети странна сухота в устата си. За пръв път се чувстваше жадна. Погледна часовника си. След като установи, че има още десет минути до срещата, тя се обърна към покрития с кожа барплот на кафенето и промени посоката си. Беше се приготвила да влезе, когато ненадейно пред нея изникна профилът на Лукас, който разгорещено разговаряше на една маса с директора на пристанищната агенция за недвижими имоти. Тя смутено отстъпи и се върна към асансьора.



Малко по-късно Лукас, воден от управителя на заведението, се присъедини към София, която го чакаше на запазената маса. Тя стана, той свали ръката си и я покани да седне срещу прозореца.

По време на вечерята Лукас й зададе стотици въпроси, на които София му отговори с хиляди други. Той бе очарован от менюто, докато тя не се докосна до нито едно ястие, като деликатно избутваше храната във всички краища на чинията. Моментите, в които техният разговор биваше прекъсван от намесата на сервитьора, им се струваха безкрайни. Когато той за последен път доближи до тях, екипиран с четка за трохи, която приличаше на брадат сърп, Лукас седна до София и с всичка сила духна върху покривката.

— Ето сега всичко е чисто, така че може да ни оставите сами, след което учтиво му благодари.

Разговорът веднага бе подет с нова сила. Лукас опря лакът върху облегалката на диванчето, София почувства топлината на ръката му, която беше съвсем близо до врата й.

Сервитьорът, твърдо решен да разгневи Лукас, отново се приближи към тях. Постави на масата две лъжици и купа с течен шоколад. После каза какво е оставил и застанал прав като стълб, разясни неговото съдържание.

— Добре направихте, че ни обяснихте — каза изнервен Лукас, — иначе щяхме да го сбъркаме със суфле от моркови!

Служителят на ресторанта дискретно се отдалечи. Лукас се наведе към София.

— Нищо не сте хапнали.

— Ям много малко — отговори му тя, навеждайки глава.

— Вземете си, ще ми доставите удоволствие, шоколадът е късче от рая, попаднало в устата.

— И ад за бедрата! — отвърна тя.

В крайна сметка Лукас не й остави много време за размисъл, гребна с лъжицата малко от течния шоколад и го постави в устата й. Сърцето на София заби по-силно и тя с мъка успяваше да прикрие страха, който се четеше в очите й.

— Едновременно е топло и студено, бих казала, че има приятен вкус — каза тя.

Подносът, който един от сервитьорите носеше, леко се наклони, една чаша за коняк падна и удряйки се в пода, се разби на седем еднакви парчета. Цялата зала притихна, Лукас се изкашля и тогава София наруши мълчанието.

Искаше да му зададе още два въпроса, но преди това го накара да й обещае, че ще отговаря без заобикалки, и той обеща.

— Какво правихте в компанията на директора на пристанищната агенция за недвижими имоти?

— Странно е, че ми задавате този въпрос.

— Казахме, без заобикалки!

Лукас втренчено я погледна. Беше поставила ръка върху масата и той приближи своята до нейната.

— Беше работна среща, като предишния път.

— Това не е истински отговор, но с него предизвиквате втория ми въпрос. Каква е вашата професия? За кого работите?

— Може да се каже, че изпълнявам мисия.

Пръстите на Лукас нервно затропаха по покривката на масата.

— Каква мисия? — не го оставяше на мира тя.

За миг очите на Лукас се отвърнаха от нея, един поглед бе привлякъл вниманието му: в дъното на залата той току-що бе разпознал Блез, който лукаво му се усмихваше с крайчеца на устните си.

— Какво има? — попита тя. — Не се чувствате добре?

За един миг Лукас коренно се промени. София едва успяваше да разпознае този, с когото бе прекарала вечерта, изпълнена с непознати до този момент за нея чувства.

— Не ми задавайте повече въпроси — каза той. — Отидете на гардероба, вземете палтото си и се прибирайте вкъщи. Ще ви се обадя утре, наистина съжалявам, но засега не мога да ви кажа нищо повече.

— Какво ви става? — попита учудено тя.

— Тръгвайте, и то веднага!

Тя стана и прекоси залата. В съзнанието й изплуваха всички подробности от вечерта: приборът за храна, който падна; чашите, които се удряха една в друга; възрастният господин, който подсушаваше горната си устна с една кърпа, стара почти колкото него; зле облечената жена, която, изпълнена с желание, гледаше към лакомствата, изложени на сладкарската витрина; бизнесменът, който изпълняваше ролята си, четейки вестник. И вървейки между масите, тя изведнъж се сети за онази двойка, която спря да говори след нейното ставане.

После се забърза и най-сетне вратите на асансьора се затвориха. Цялата бе изпълнена с противоречиви чувства.

Изтича на улицата, където я лъхна студен вятър. В отдалечаващата се от ресторанта кола тя се почувства изоставена и усети в себе си едва доловима тръпка на меланхолия.



Когато Блез седна на мястото, което София току-що бе напуснала, Лукас нервно стисна пръстите си в юмруци.

— Как вървят нашите дела? — ведро попита Блез.

— Какво търсите тук? — на свой ред го попита Лукас, стремейки се да покаже на събеседника си своето раздразнение.

— Отговорник съм по вътрешна и външна комуникация, така че дойдох да си покомуникирам малко… с вас!

— Не съм длъжен да ви давам обяснения!

— Хайде стига, Лукас! Кой ви иска обяснения?

От известно време насам се тревожех за здравето на моя жребец и доколкото виждам, той е в отлична форма. — Гласът на Блез беше толкова мазен, колкото и привидно приятелски. — Знаех, че сте отличен агент, но трябва да си призная, че сте надминали самия себе си.

— Ако това е всичко, което имате да ми кажете, то в такъв случай ви приканвам да ме оставите сам!

— Гледах я, докато й тананикахте вашите серенади, и ще ви призная, че по време на десерта бях истински впечатлен, защото в този момент, стари ми приятелю, нещата достигнаха своя връх.

Лукас огледа внимателно Блез, мъчейки се да узнае какво би могло да накара един перфектен тъпак като него да се смее.

— Природата не е била много щедра към вас Блез, но не се отчайвайте. Може би един ден при нас ще попадне някоя грешница, която ще е извършила достатъчно тежки провинения, за да прекара няколко часа във вашите обятия!

— Не се правете на скромен, Лукас, всичко разбрах и одобрявам вашите действия. Интелигентността ви винаги ме е учудвала.

Лукас се обърна и направи знак да му донесат сметката. Блез пръв се докопа до нея и подаде една кредитна карта на управителя на заведението.

— Оставете на мен!

— Какво ми намеквате с всичко това? — попита Лукас, грабвайки сметката от влажните пръсти на Блез.

— Бихте могли да ми имате повече доверие. Трябва ли да ви напомням, че благодарение на мен ви бе поверена тази мисия. Така че нека да не се правим на глупаци, защото и двамата много добре знаем…

— Какво знаем? — каза Лукас и в същия момент стана.

— Коя е тя!

Лукас бавно седна на мястото си и впери поглед в Блез.

— И коя е тя?

— Тя е другата, скъпи мой… вашата друга!

Устата на Лукас леко се отвори, като че ли изведнъж почувства недостиг на въздух. Блез продължи:

— Тази, която са изпратили срещу вас. Вие сте нашият демон, а тя е техният ангел, и то най-добрият. Не правете такава физиономия — продължи той. — Работата ми изисква да съм информиран за всичко. Трябва да ви поздравя за това, което сте направили. Изкушението на ангела вече не само е победа за нашия лагер, а истински триумф! И точно за това става дума, нали?