* * *

Съветът бе започнал преди повече от два часа. Последствията от падането на Гомес на дъното на трюма на Валпарезо взимаха обезпокоителни размери. Мъжът все още беше в реанимация. На всеки кръгъл час Манка се обаждаше в болницата, за да се осведоми за неговото състояние: лекарите все още не можеха да дадат крайното си заключение. Ако морякът починеше, никой не би бил в състояние да овладее гневът на докерите, който всеки момент щеше да се трансформира в безредици. Шефът на синдикалната организация на западния бряг бе дошъл специално за събранието. Той стана, за да си налее чаша кафе. София се възползва от тази пауза и дискретно напусна залата, където се водеха дебатите. Излезе от сградата и се отдалечи на няколко метра, за да се скрие зад един контейнер. Далеч от погледите на останалите, тя набра някакъв номер. Съобщението на телефонния секретар бе кратко: „Лукас“ — следваше веднага след сигнала.

— София е, свободна съм тази вечер, обадете ми се, за да ми кажете къде можем да се срещнем. Доскоро.

Затваряйки, тя погледна мобилния си телефон и без да знае защо, се усмихна.

В късните следобедни часове делегатите бяха стигнали до единодушно решение. Трябваше им повече време, за да осмислят по-добре това, което ставаше. Разследващите случая щяха да публикуват своя доклад относно причините за инцидента едва късно вечерта, а от своя страна Сан Франсиско Мемориал Хоспитал трябваше да изчака сутрешното заключение на лекарския екип, преди да се произнесе относно шансовете за оживяване на докера. Предвид всички тези обстоятелства, беше насрочено ново събрание за следващия ден. Манка щеше да уведоми членовете на управителния съвет незабавно след получаването на двата доклада и веднага след това щеше да се насрочи ново общо събрание.

София имаше нужда от глътка въздух. Тя си даде няколко минути почивка, за да се поразходи по кея. На няколко метра от нея ръждивият нос на Валпарезо се клатеше, привързан към брега. Корабът беше окован във вериги като див звяр. Сянката на огромния плавателен съд на моменти рефлектираше върху бушуващите вълни, които го обливаха на приливи и отливи. През цялото време мъже в униформи се качваха и слизаха от него, подлагайки го на всевъзможни проверки. Капитанът на кораба ги гледаше, опрян върху балюстрадата на своя наблюдателен пост. Ако трябваше да се съди по начина, по който той хвърля цигарата си през борда, то съществуваха достатъчно причини човек да си помисли, че предстоящите часове щяха да бъдат още по-бурни от вълните, в които изгасна неговият фас. Гласът на Жул наруши тишината на това място, огласяно единствено от крясъците на чайките:

— Морето днес не предизвиква никакво желание за гмуркане, нали? Освен ако човек не е решил да го направи за последен път!

София се обърна и нежно се взря в него. Погледът му бе мътен, брадата безразборно покриваше цялото му лице, дрехите му бяха изпокъсани, но всичко това с нищо не можеше да наруши неговия чар. Този човек носеше изискаността в сърцето си. Жул постави ръце в джобовете на стария си кариран туидов панталон.

— Десенът е тип „Уелският принц“, но мисля, че принца отдавна вече го няма.

— А кракът ви как е?

— Да речем, че все още се стреми да не изостава от другия, което засега не е никак зле.

— Сменихте ли си превръзката?

— А ти как си?

— Малко ме боли глава, това събрание, изглежда, няма край.

— А сърдечни болки имате ли?

— Не, защо?

— Защото, като се има предвид часът, в който се мотаеш тук в последно време, съмнявам се, че си дошла да се възползваш от слънчевите лъчи.

— Всичко е наред, Жул. Имах нужда от глътка въздух.

— И най-свежият, който можа да намериш, е точно на това място от залива, където вони на развалена риба. Предполагам, че имаш право: ти наистина си добре.

Мъжете, инспектиращи стария кораб, слязоха по една стълба от палубата. После влязоха и два черни форда, чиито врати се затвориха безшумно, и бавно се отправиха към изхода на пристанищната зона.

— Ако си мислиш, че можеш утре да излезеш в отпуска, не се надявай! Страхувам се, че утрешният ти ден ще е още по-натоварен от днешния.

— Аз също.

— Докъде бяхме стигнали? — поде отново Жул.

— До момента, в който щяхме да се скараме, защото не искахте да ви заведа да ви сменят превръзката! Не мърдайте оттук, ще отида да взема колата.

София тръгна веднага и не му остави време да отговори.

— Какви номера ми играеш? — промърмори той.

След като придружи Жул, София се отправи към своя апартамент. Караше с едната ръка, а с другата се опитваше да намери мобилния си телефон. Трябваше да е някъде в големия й сак, но тя все не го откриваше… На първото кръстовище мина на червено. После спря, изсипа съдържанието на сака на седалката и сред цялата бъркотия успя най-сетне да намери телефона. Лукас й беше оставил съобщение, щеше да мине да я вземе от вкъщи към седем и половина. Тя погледна часовника си, оставаха точно 47 минути, за да се прибере, да целуне Матилда и Рен и да се преоблече. И нали едно прегрешение не е порок… тя се наведе, отвори някаква кутия и постави синята сигнална лампа върху купето на своя автомобил. После с бясна скорост и надута сирена тръгна по Трета улица.

* * *

Лукас се готвеше да излиза. Взе си габардинения шлифер от закачалката и се наметна. Угаси лампата и градът отвън засия в черно-бели оттенъци. Малко преди да затвори вратата, телефонът иззвъня. Той се върна и вдигна слушалката. Ед го информира, че исканата от него среща е насрочена точно за деветнайсет часа. В полумрака Лукас набързо написа адреса върху парче хартия.

— Ще ви се обадя веднага, след като намеря подходящо място за среща с нашия събеседник. — Без много обяснения затвори телефона и се приближи до панорамния прозорец. Вгледа се в улиците, простиращи се под сградата. От тази височина можеха да се забележат очертанията на белите и червените светлини, пресечени от фаровете на колите, които всички заедно образуваха една огромна мигаща в нощта паяжина. Лукас залепи чело до прозореца, дъхът му предизвика малка мъглявина, в центъра, на която мигаше миниатюрна синя точица. В далечината една сигнална лампа се движеше към Пасифик Хайтс. Лукас въздъхна, сложи ръце в джобовете на мантото си и излезе от стаята.

* * *

София спря сирената и прибра лампата. За щастие пред къщата имаше място за паркиране, от което тя незабавно се възползва. Набързо изкачи стъпалата, взимайки по четири наведнъж, и влезе в своя апартамент.

— Сигурно цяла глутница те гони — каза Матилда.

— Моля?

— Едва си поемаш дъх, ако можеше да си видиш лицето в огледалото.

— Трябва да се подготвя, ужасно закъснявам! Как мина денят ти?

— Към обяд направих един тренировъчен спринт с Карл Люис и, както обикновено, спечелих!

— Скучно ли ти беше?

— Под прозореца ти минаха шейсет коли, от които деветнайсет бяха зелени!

София тръгна към нея и седна в края на леглото й.

— Ще направя всичко възможно утре да се прибера по-рано.

Матилда хвърли поглед към стенния часовник, поставен на нощната масичка, и поклати глава.

— Не искам да се бъркам там, където не ми е работа…

— Излизам тази вечер, но няма да се прибера късно. Ако не си заспала, можем да си поговорим — каза София и в същия момент стана от леглото.

— Ти или аз? — промърмори Матилда, изпращайки я с поглед.



Тя отново се появи след десет минути в хола. Една кърпа, покриваше мократа й коса, а влажното й тяло бе обвито с друга, по-голяма. После постави малък платнен вързоп на перваза на камината и се приближи до огледалото.

— С малкия Лу ли ще вечеряш? — попита я Матилда.

— Обади ли се вече?!

— Не! Изобщо не е звънял.

— Тогава откъде знаеш?

— Не е трудно да се досетя.

София се обърна към Матилда, постави ръце върху хълбоците си и строго я погледна.

— Значи, ти просто така си се сетила, че ще вечерям с Лукас?

— Освен ако очите не ме лъжат, изглежда, че това, което държиш в дясната си ръка, се нарича спирала за мигли, а в лявата — руж за бузи.

— Не мога да направя връзката!

— Искаш ли да ти дам жокер? — каза Матилда с ироничен тон.

— Ще съм ти много благодарна! — отговори София, леко изнервена.

— Ти си ми най-добрата приятелка от две години насам…

София наклони главата си настрани. Върху лицето на Матилда грейна широка усмивка.

— … и за пръв път те виждам да се гримираш!

София се върна към огледалото, без да каже нищо. Матилда спокойно взе притурката с телевизионните програми и започна да я препрочита за шести път през този ден.

— Ние нямаме телевизор! — каза София, поставяйки деликатно с пръст малко блясък върху устните си.

— И неговата липса изобщо не ме притеснява, защото телевизионните програми ме ужасяват! — отвърна Матилда на удара с удар, обръщайки поредната страница.

Мобилният телефон звънна в сака на София, който тя беше оставила върху леглото на Матилда.

— Искаш ли аз да вдигна? — попита я тя с невинен глас.