Отваряйки вратата, тя прехапа долната си устна, видимо недоволна от себе си. Нещо се бе изпречило на пътя й. Целта беше достигната, но не по начина, по който тя искаше. Да се вразуми нападателят, за нея не беше достатъчно. След това запали автомобила и пое към доковете.

* * *

— Да паркирам ли колата ви, господине?

Лукас подскочи и вдигна глава, хвърляйки поглед на пазача на паркинга, който го гледаше втренчено.

— Защо ме гледате така?

— Стояхте неподвижен цели пет минути, тогава си казах…

— Какво си казахте?

— Помислих си, че не се чувствате добре, тази мисъл ме осени, когато ви видях да отпускате глава върху волана.

— Е, добре тогава, съветвам ви да не се доверявате на нищо от пръв поглед, това ще ви спести много разочарования!

Лукас излезе от колата и хвърли ключовете на младежа. Когато вратите на асансьора се отвориха, той се оказа очи в очи с Елизабет, която се наклони към него и го поздрави. Лукас направи крачка назад.

— Вече ме поздравихте тази сутрин, Елизабет — каза навъсено той.

— Имахте право за охлювите, те наистина са много вкусни! Приятен ден!

Вратите на асансьора се отвориха на деветия етаж и тя се изгуби в коридора.

Ед посрещна Лукас с отворени обятия.

— Истинско щастие, че ви срещам, скъпи ми Лукас!

— Поласкан съм — каза Лукас, затваряйки вратата на офиса.

Той направи крачка към вицепрезидента и се настани в един фотьойл. Хурт размаха пред него броя на Сан Франциско Кроникъл.

— Двамата с вас ще сътворим велики дела.

— Не се и съмнявам.

— Не ми изглеждате добре.

Лукас въздъхна. Ед почувства отегчението му. Той отново радостно размаха вестника, отворен на страницата, където се намираше статията на Ами.

— Чудесна статия! Аз едва ли щях да се справя по-добре.

— Публикувана ли е вече?

— Още тази сутрин! Както ми беше обещала. Очарователна е тази Ами, нали? Сигурно е работила цяла нощ.

— Сигурно.

Ед посочи с пръст снимката на Лукас.

— Какъв идиот съм само. Трябваше да ви дам моя снимка, преди да се срещнете с нея. Но толкова по-зле. Между другото вие сте излезли чудесно.

— Благодаря.

— Сигурен ли сте, че всичко е наред, Лукас?

— Да, господин президент, много съм добре!

— Не знам дали инстинктът ме лъже, но имате малко странен вид. — Ед отпуши кристалната гарафа, сипа чаша вода на Лукас и с престорено съчувствен тон добави: — Ако имате грижи, били те и от личен характер, винаги можете да ми се доверите. Ние сме голяма организация, но преди всичко сме едно голямо семейство!

— Искали сте да ме видите, господин президент?

— Наричайте ме Ед!

Хурт възторжено започна да разказва за своята среща предната вечер, която бе надминала всичките му очаквания. Той бе информирал своите сътрудници относно намерението си да създаде в компанията един нов отдел, който щеше да се нарича „Иновации“. Работата на тази структура щеше да бъде поставянето в действие на неизползвани досега търговски стратегии с цел покоряването на нови пазари. Оглавявана от Ед, тази работа можеше да се окаже едно своеобразно подмладяване. Затова той я очакваше с нетърпение. По времето на техния разговор голяма част от ръководните кадри вече се опияняваха от мисълта, че ще бъдат част от приближените на бъдещия президент. „Очевидно Юда никога не остарява… Той дори имаше способността да се представя посредством няколко души едновременно“ — помисли си Лукас.

Продължавайки своето експозе, Хурт заключи, че малката конкуренция в лицето на неговия съдружник не би могла да му причини никакви щети, тъкмо обратното, би го изпълнила със свежи сили, а това от своя страна би било твърде добре.

— Споделяте ли моите виждания, Лукас?

— Разбира се — отговори той, поклащайки глава.

Лукас беше на седмото небе от щастие: намеренията на Хурт надминаваха всичките му очаквания и го караха да си мисли, че проектът му има всички шансове да успее. На Маркет Стрийт 666 дефицитът във властта скоро щеше да се появи. Двамата мъже разговаряха относно реакцията на Антонио. Повече от вероятно беше, че съдружникът ще се противопостави на новите идеи. Необходима му е бляскава операция, която да съпровожда появата на новия отдел, но започването на мощна кампания съвсем не е лесно нещо и изисква много време — беше заключението на Хурт. Вицепрезидентът мечтаеше за престижен пазар, който да легитимира властта, към която беше насочил всичките си усилия. Лукас стана и постави пред Ед досието, което държеше под мишница. Отвори го и извади обемен документ: пристанищната зона на Сан Франциско се простираше върху няколко километра, обхващайки практически целия бряг на града. Тя постоянно се променяше, а дейността на доковете просъществуваше, за голямо съжаление на брокерите на недвижими имоти, които с всички сили се бореха за разширяване на увеселителните заведения по пристанището и трансформацията на някои терени, разположени в непосредствена близост до морето, които, между другото, бяха едни от най-желаните в града. Малките платноходки си бяха устроили свое пристанище в една по-отдалечена част от залива, отбелязвайки по този начин победата на гореспоменатите брокери, които бяха успели да пренесат битката малко по на север. Създаването на тази резидентна22 структура бе привлякло вниманието на бизнес средите и къщите, построени на брега на океана, бяха изкупени на баснословни цени. Преди това там имаше гигантски терминали, приемащи огромните презокеански кораби. Потокът от хора, слизащ от тях, се движеше по една съвсем наскоро създадена алея, водеща ги до кей 39. Туристическата зона бе предизвикала възникването на множество малки магазинчета и ресторанти. Многобройните дейности по кейовете бяха извор на гигантски печалби и люти битки на интереси. От десет години насам президентите на агенциите на недвижими имоти в пристанищната зона се сменяха за всеки петнайсет месеца, което беше ясен индикатор за непрестанните войни за сфери за влияние, свързани с придобиването и експлоатацията на градските брегове.

— Какво целите с всичко това? — попита Ед.

Лукас лукаво се усмихна и разгъна една карта: на заглавната страница можеше да се прочете: „Пристанище на Сан Франциско, док 80“.

— Напред към последния бастион!

Вицепрезидентът се стремеше към трона.

Лукас му предлагаше цяло царство!

Той седна отново, за да обясни по-детайлно проекта на своя събеседник. Положението на доковете беше нестабилно. Тежката работа често се оказваше опасна за живота на докерите, повече от които имаха избухлив характер. Една стачка можеше да се разпространи по-бързо дори от вирус. Лукас вече бе направил необходимото, за да взриви и без това неспокойната атмосфера.

— Не виждам с какво това може да ни е от полза — прозявайки се, каза Ед.

Лукас поде разговора с нова сила:

— Докато предприятията, осигуряващи логистиката и товаро-разтоварните работи, плащат своите наеми и заплатите на работниците си, никой няма да посмее да ги отстрани оттам, но тази ситуация би могла много бързо да се промени. Достатъчно е само едно ново парализиране на пристанищната дейност.

— Пристанищното ръководство никога няма да допусне подобно нещо. Ще срещнем силен отпор.

— Всичко зависи от сферите на влияние — каза Лукас.

— Може би — отвърна му Хурт, поклащайки глава. — Но за подобен проект ще ни е необходима помощ от най-високите етажи на властта.

— Не на вас трябва да обяснявам как се дърпат конците на лобитата! Директорът на пристанищната агенция за недвижими имоти всеки момент ще бъде отстранен. Повече от сигурен съм, че една последна премия ще го заинтересува много.

— Не разбирам за какво говорите!

— Ед, вие сигурно трябва да сте изобретили лепилото на гърба на пликовете, разпределящи се под масите!

Вицепрезидентът се изправи в своя фотьойл, не знаейки дали трябва да се чувства поласкан от тази забележка. Насочвайки се към вратата, Лукас апострофира своя работодател:

— В синята риза ще намерите също така един лист с детайлна информация относно нашия кандидат, за когото подготвяме богато пенсиониране. Той прекарва всичките си уикенди на брега на езерото Тахо, а казват също така, че бил потънал в дългове. Направете всичко възможно, за да ми уредите среща с него колкото се може по-скоро. Постарайте се да е на достатъчно дискретно място, а останалото оставете на мен.

Хурт нервно разлисти страниците на досието, хвърли учуден поглед на Лукас и сбърчи чело.

— В Ню Йорк с политика ли сте се занимавали?

Вратата се затвори.

Асансьорът беше на етажа, Лукас го остави да тръгне празен. Извади мобилния си телефон, включи го и нервно набра номера на гласовата си поща. „Нямате нови съобщения“ — на два пъти прозвуча гласът с автоматична интонация. Той затвори и продължи да движи курсура, докато върху екрана се появи една малка икона, наподобяваща пощенски плик: пространството под нея беше празно. Изключи своя апарат и влезе в асансьора. Когато излезе на паркинга, забеляза, че нещо, което не е в състояние да идентифицира, не му дава мира: едно едва забележимо туптене в гърдите му, резониращо чак до слепоочията.