— Това си е в реда на нещата и аз не виждам нищо странно.

— Аз пък до известна степен виждам.

— Но нали всички същества на земята, за да оцеляват, са принудени да се хранят със себеподобни.

— Да, но на мен раците нищо не са ми направили. Наистина съжалявам — каза тя, отблъсквайки леко чинията, която видимо я отвращаваше.

— Не сте права. Природата изисква всичко това. Ако паяците не се хранеха с насекоми, то насекомите щяха да се хранят с нас.

— Именно защото раците приличат на големи паяци, трябва да ги оставим на мира!

Лукас се обърна към сервитьорката. Помоли я да му донесе менюто с десертите и учтиво й каза, че е приключил с обяда.

— Не бива да се съобразявате с мен и да се отказвате от това, което сте си поръчали — каза София, като леко се изчерви.

— Вие ме иронизирахте по отношение на ракообразните. — Той отвори менюто и посочи един десерт с течен шоколад.

— Мисля, че в този случай ние сами си причиняваме болка. Това нещо тук трябва да е пълно с калории!

С намерение да изпробва точността на своята интуиция относно Ангелите проверители, София го попита за функциите, които изпълнява, Лукас от своя страна отклони нейния въпрос.

Имаше други, по-интересни теми, по които той желаеше да разговаря с нея, и за начало се поинтересува с какво друго се занимава, освен да бди над сигурността на търговското пристанище. Искаше да знае как прекарва свободното си време. Дори и в единствено число, му бе отвърнала тя, този израз й се струваше странен. Извън работата си тя прекарваше своето време в различни асоциации, преподаваше в училище за хора с нарушено зрение, занимаваше се с възрастни и деца в болниците. Обичаше тяхната компания, помежду им се създаваше една особена магическа връзка. Единствено децата и възрастните хора виждаха онова, което много от останалите игнорираха, а именно изгубеното време на техния живот. В нейните очи бръчките, породени от старостта, образуваха най-красивото писмо на живота, онова, посредством което децата се учеха да четат своите мечти.

Лукас я погледна чаровно.

— И вие наистина се занимавате с всичко това?

— Да!

— Но защо?

София не му отговори. Лукас погълна остатъка от кафето си и след известна пауза си поръча друго. Даде си достатъчно време, за да го изпие, независимо че напитката изстиваше, независимо че небето се покриваше с облаци, желанието му бе този разговор да не свършва, най-вече да не свършва точно в този момент. Предложи на София да се поразходят по брега на океана. Тя вдигна яката на пуловера си и стана. Благодари му за тортата. За пръв път ядеше шоколад и намираше вкуса му за невероятен. На Лукас му се струваше, че се подиграва с него, но имайки предвид радостното й излъчване, в крайна сметка заключи, че тя не го лъже. Но имаше и друго, което не му даваше мира: точно в този момент той видя нещо неизразимо в нейните очи и изведнъж му се стори, че тя никога не лъже. За пръв път го обзе съмнение и той остана със зяпнала уста.

— Лукас, не знам какво толкова съм казала, по при липса на паяци вие рискувате много!

— Моля?

— Ако останете дълго време с отворена уста, някоя муха може да ви навести!

— Не ви ли е студено? — попита Лукас, заставайки прав като стълб.

— Не, но смятам, че няма да е зле да се поразтъпча малко.



Стачката не се бе състояла. Една огромна чайка се носеше по водата и, изглежда, всеки момент щеше да излети. Краката й докосваха вълните, произвеждайки пръски пяна. Птицата най-сетне хвръкна, направи лек завой и се превърна в малка точица на фона на светлинния лъч, който се показваше иззад облаците. Плясъкът на нейните криле постепенно отстъпи място на шума от разбиващите се в прибоя вълни. София се обърна с гръб към вятъра, който вдигаше облаци от пясък. Лека тръпка премина по цялото й тяло. Лукас свали сакото си, за да я наметне. Изпълнен с водни пръски вятър я шибаше по лицето. Тя широко се усмихна, опитвайки се със сетни сили да спре обземащия я отвътре смях, смях без предлог и без видима причина.

— Защо се смеете? — учудено попита Лукас.

— Нямам никаква представа.

— Тогава в никакъв случай не спирайте. Ако знаете само колко ви отива.

— Смехът подхожда на всички.

Заваля ситен дъжд, издълбавайки хиляди малки кратери по плажа.

— Погледнете — каза тя. — Човек би казал, че това е истинска луна, нали?

— Да, прилича малко на луната!

— Изведнъж станахте тъжен.

— Бих искал времето да спре.

София сведе очи и продължи.

Лукас се обърна и тръгна право срещу нея. После заднишком продължи в обратна посока, чертаейки пътя на София, която се забавляваше да стъпва в оставените от него следи.

— Не знам как да ти го кажа — продължи той с детинското си изражение.

— Тогава не казвай нищо.

Вятърът развя косите на София пред лицето й. Тя ги отметна назад с едната си ръка. Тънък кичур се бе закачил за дългите й мигли.

— Ще ми позволиш ли? — каза той, протягайки ръка.

— Вашата срамежливост ме кара да се смея.

— Не си дадох сметка за нея.

— Тогава в никакъв случай не спирайте… тя страшно много ви отива.

Лукас се приближи към София и изражението на лицата им изведнъж се промени. В гърдите си тя изпита усещане, което не познаваше до този момент: безкрайно туптене, отекващо чак в слепоочията й. Пръстите на Лукас деликатно потрепваха, сдържайки обещанието за една крехка милувка по бузата й.

— Ето — каза той, откривайки очите си пред нейните.

В този миг една светкавица раздра небето, гърмът проехтя със страшна сила и пороен дъжд се изсипа върху тях.

— Бих искал да се видим отново — каза Лукас.

— Аз също, може би на малко по-сухо място — отговори му тя.

Той обгърна с ръка София и тичешком я поведе към ресторанта. Боядисаната в бяло дървена тераса беше пуста. Те застанаха под керемидения навес и заедно се наслаждаваха на стичащата се по улука вода. Кацнала върху балюстрадата, лакомата чайка не обръщаше внимание на поройния дъжд. София се наведе и взе залък хляб, напоен с вода. Тя го изстиска и го хвърли надалече. Птицата излетя в простора.

— Кога бих могъл да ви видя отново? — попита Лукас.

— Какъв е вашият свят?

Лукас се поколеба за миг.

— Прилича малко на ада!

София на свой ред направи кратка пауза, погледна го втренчено и се усмихна.

— Това често казват онези, които идват тук, след като напуснат Манхатън.

Дъждът ставаше все по-силен и скоро щеше да прерасне в буря. Сега трябваше да викат с цяло гърло, за да надделеят над шума от пороя. София хвана ръката на Лукас и с мек глас каза:

— Най-напред ще ми се обадите, ще попитате как съм и по време на разговора ще предложите да се видим. Тогава аз ще ви отговоря, че съм затрупана с работа и в момента не мога. Вие пък ще ми предложите друга дата и аз ще ви отговоря, че ме устройва, защото току-що съм анулирала една среща.

Нова светкавица обагри небето. На плажа вятърът вече духаше със страшна сила. Гледайки времето, човек би казал, че всеки момент ще настъпи краят на света.

— Не искате ли да влезем вътре? — попита София.

— Как сте? — каза Лукас вместо отговор.

— Добре! Защо? — отговори учудено тя.

— Защото исках да ви поканя да прекарате следобеда с мен, но вие не сте свободна, отрупана сте с работа и сте прекалено заета. Може би е най-добре да ви поканя на вечеря, какво ще кажете?

Младата жена се усмихна. Той разтвори мантото си и я загърна с него, след което я поведе към колата. Вълните на разбушуваното море достигаха до опустелия тротоар. Лукас преведе София през пътя. Той с мъка отвори вратата на автомобила под напора на силния вятър. Оглушителният шум на бурята намаля, след като влязоха в колата. Потеглиха под ударите на поройния дъжд. Лукас остави София пред един гараж, както самата тя го беше помолила. Преди да се разделят, той погледна часовника си. Тя се наклони към прозореца.

— Имах уговорена вечеря за днес, но ще се опитам да я отменя, ще ви се обадя на мобилния телефон.

Той се усмихна и потегли. София го изпрати с поглед, докато колата се изгуби в проливния дъжд, сипещ се над Ван Нес Авеню.



Тя трябваше да плати за презареждането на акумулатора и разходите по изтеглянето на колата. Когато тръгна по Бродуей, бурята беше вече отминала. Тунелът отвеждаше направо в сърцето на най-горещия квартал в града. На една пешеходна пътека тя забеляза джебчия, който се насочваше към поредната си жертва. Спря успоредно на редицата паркирани коли, излезе от форда и тичешком се насочи към него.

Без много да се церемони, задържа мъжа, който отстъпи назад, слисан от тази неочаквана намеса. Видът му бе заплашителен.

— Би било неразумно от твоя страна — каза.

София, посочвайки с пръст жената с дипломатическото куфарче, която се отдалечаваше от мястото на инцидента.

— Ченге ли си?

— Не в това е въпросът!

— Тогава омитай се оттук, глупачко!

После той с всичка сила се затича към своята жертва. В момента, в който се доближаваше до нея, почувства силна болка в глезена, след което с целия си ръст се строполи по корем на пътя. Младата жена, която същевременно се бе качила в един трамвай, не си даде сметка за това, което се случваше. София изчака, докато мъжът стане, след което се насочи към колата си.