— Вчера отново видях мъжа с водните лилии! — извика София от банята.

— Вече сте станали неразделни! — отговори Матилда също толкова високо.

— Глупости! Просто вечеряше в същия ресторант, в който и аз.

— С кого?

— С една блондинка.

— Какъв тип?

— Блондинка!

— Нещо повече?

— Тип тичай след мен, няма да ти е трудно да ме хванеш, защото съм с високи токчета!

— Казахте ли си нещо?

— Разменихме само няколко думи. Промърмори нещо от сорта, че тя била журналистка и в момента взимала от него интервю.

София влезе под душа. Завъртя старите, скърцащи кранове и с бързо отмерено движение премести водния регулатор, който на два пъти издаде стържещ шум: водата обля лицето и тялото й. Матилда отвори Сан Франсиско Кроникъл и в този момент една снимка се наби в погледа й.

— Не те е излъгал! — извика тя.

София, която обилно търкаше косата си с шампоан, успя да отвори едното си око. С опакото на ръката си се опита да изтрие сапунената пяна, която щипеше очите й, но предизвика тъкмо обратния ефект.

— Освен че е по-скоро кестенява… — поде отново Матилда — с други думи, бива си я!

Шумът от душа спря, София веднага се появи в хола. Една кърпа покриваше тялото й, а косата й бе сресана с гел.

— Какви ги дрънкаш?

Матилда вдигна поглед към своята приятелка.

— Наистина имаш хубави гърди!

— Светците20 винаги са хубави. В противен случай нямаше да са светци.

— Именно това се опитвам да кажа на моите всяка сутрин пред огледалото.

— За какво точно ми говориш, Матилда?

— За твоите цици! Щях да съм щастлива, ако и моите стърчаха така гордо.

София покри с ръка гърдите си.

— За какво ми говореше преди малко?

— Вероятно за това, че излезе от душа, без да се изплакнеш! — каза тя, размахвайки вестника в едната си ръка.

— Нима статията е излязла толкова бързо?

— Дигитални апарати и интернет! Даваш интервю, няколко часа по-късно вече си на първа страница, а на другия ден с теб увиват риба!

София понечи да вземе всекидневника от ръцете на Матилда, но тя се противопостави.

— Не го пипай! Цялата си измокрена.

Матилда започна да чете на висок глас първите редове от статията, която се простираше върху цели две колони — НЕВЕРОЯТНИЯТ ПРОГРЕС НА КОМПАНИЯТА А&Х. Истинско похвално слово за Ед Хурт, където журналистката в цели трийсет реда разкриваше на читателите кариерата на този, който, безспорно в най-голяма степен, бе допринесъл за изключителния икономически възход на областта. В заключение се казваше, че малката фирма от петдесетте години, превърнала се в гигантска компания, днес се крепи изцяло върху неговите рамене.

София в крайна сметка се добра до вестника и сама довърши статията, над която можеше да се види една малка цветна снимка. Най-отдолу стоеше името на Ами Стивън. Сгъна всекидневника и не можа да сдържи усмивката си.

— Руса е! — каза тя.

— Ще се видите ли отново?

— Приех да обядвам с него.

— Кога?

— Във вторник.

— В колко часа?

София й каза, че Лукас трябвало да я вземе във вторник към обяд. Тогава Матилда посочи с пръст вратата на банята и поклати глава.

— Тоест след два часа!

— Вторник ли сме днес? — попита София, събирайки набързо пръснатите си из стаята вещи.

— Тази дата е отбелязана върху вестника!

Тя излезе от стаята си след няколко минути.

Беше облечена в джинси и широко плетен пуловер. Представи се на своята приятелка в очакване да получи евентуален комплимент. Матилда само я погледна и отново продължи да чете.

— Какво не е наред? Цветовете ли не си отиват? Причината е в джинсите, нали? — попита София.

— Ще си поговорим за това, когато си изплакнеш косата — каза Матилда, прелиствайки страниците на книжката с програмите за телевизията.

София се огледа в огледалото, поставено върху камината. Свали пуловера си и с отпуснати рамене се отправи към банята.

— За пръв път те виждам да полагаш грижи за външния си вид… после ми разправяй, че не ти харесва, че не е твой тип, че е много „импозантен“… Любопитна съм да го чуя пак! — допълни Матилда.

Леко драскане по вратата оповести влизането на Рен. Носеше панер, пълен със свежи зеленчуци, и една картонена кутия, чиято красива панделка издаваше вкусното й съдържание.

— Изглежда, денят няма да й стигне, за да реши какво в крайна сметка да си сложи, в това капризно време човек не знае какво да облече.

— Не е само заради времето — намеси се Матилда.

Рен се обърна, когато София излизаше от банята. Този път със силно бухнала коса. Тя приключи със закопчаването на панталона си и завърза връзките на маратонките.

— Излизаш ли? — попита я Рен.

— Поканена съм на обяд — отговори София, целувайки я по бузата.

— Ще правя компания на Матилда, ако, разбира се, няма нищо против. Но и да има, пак няма да я оставя, защото сама долу аз се отегчавам много повече от нея.

Няколко изсвирвания на клаксон огласиха улицата. Матилда се надвеси през прозореца.

— Днес наистина сме вторник! — каза тя.

— Той ли е? — попита София, оставайки встрани от прозореца.

— Не. От „Федеръл Експрес“ са! Явно са започнали да доставят пратките с поршета. Откакто наеха на работа Том Ханкс, пред нищо не се спират! — Звънецът иззвъня два пъти. София целуна Рен и Матилда. Излезе от апартамента и бързо слезе по стълбите.

Седнал зад волана, Лукас свали тъмните си очила и широко се усмихна. София едва бе затворила вратата, а спортният автомобил вече набираше скорост към хълмовете на Пасифик Хайтс. Колата навлезе в Президо Парк, прекоси го и пое по отбивната, водеща към Голдън Гейт. От другата страна на залива хълмовете на Тибурон едва се подаваха над мъглата.

— Ще обядваме на брега на морето! — извика Лукас. — Най-добрите раци в цялата област! Обичате раци, нали?

От учтивост тя отговори утвърдително. Предимството на тези, които не се хранят, е, че безпроблемно могат да изберат това, което няма да ядат.

Времето беше меко, асфалтът се разстилаше пред тях под формата на нескончаема линия, а музиката, която се лееше от радиото, придаваше още по-голямо настроение. Този момент приличаше на късче щастие, очакващо да бъде споделено. Колата напусна магистралата и зави по една малка уличка, стигаща до рибарското пристанище на Саусалито. Лукас спря на паркинга пред вълнолома. После заобиколи колата и отвори вратата на София.

— Моля, последвайте ме. — Той подаде ръка, помагайки й да излезе от автомобила.

Двамата тръгнаха по тротоара, простиращ се по протежение на брега. От другата страна на улицата един мъж, дърпан от огромно куче със златист цвят, погледна София и с всичка сила се удари в стоящия срещу него уличен стълб.

Тя се приготви да пресече платното, за да му помогне, но Лукас я хвана за ръката: все пак този тип кучета са обучени да участват в спасителни мисии. Влязоха в ресторанта. Сервитьорката взе две менюта и ги поведе към една маса на терасата. Лукас покани София да заеме мястото, което даваше добър изглед към морето. Поръча бяло газирано вино. Тя взе парченце хляб и го хвърли на една чайка, която гледаше към нея, кацнала на балюстрадата21. Птицата улови хляба във въздуха и се отправи високо в небето, прелитайки над залива с мощни удари на крилете. На няколко километра от това място, на другия бряг, Жул обхождаше кейовете надлъж и шир. Той се приближи до брега и със силен, но добре отмерен удар изрита един камък, който подскочи седем пъти по водата, преди да потъне. После постави ръце в джобовете на старите си туидови панталони и погледна отсрещния бряг. Външният му вид беше толкова неспокоен, колкото и вълните. Колата на инспектор Пилгиц, която в този момент напускаше Фишърс Дейли и с включена сирена се бе насочила към града, го извади от мислите му. Едно обикновено сбиване в Чайнатаун бе прераснало в безредици и всички отряди на полицията се бяха насочили към този район. Жул навъсено погледна, после промърмори нещо и се върна под своята арка. Седнал върху една дървена каса, той се замисли: струваше му се, че нещо не е наред. Страница от вестник, носеща се във въздуха, падна в локвата точно пред него. Тя се напои с вода и постепенно снимката на Лукас се появи от другата й страна. Жул бе разтревожен от тръпката, която премина през цялото му тяло при вида й.

* * *

Сервитьорката постави на масата димящ глинен съд, от който се подаваха щипки на раци. Лукас сервира няколко на София и хвърли поглед към двете бели кърпи, които бяха поставени отпред, точно до купата с вода, която служеше за изплакване на пръстите. Лукас й предложи едната, но тя отказа, той също не намери за необходимо да връзва кърпа около врата си.

— Трябва да ви призная, че лигавникът не е аксесоар, който ви отива. Нищо ли няма да ядете? — попита той.

— Не, няма.

— Да не би да сте вегетарианка?

— Идеята да се ядат животни винаги ми се е струвала странна.