— Този младеж те привлича, нали?

— Кой?

— Не се прави на глупачка. Този с водната лилия, с когото прекара вечерта!

— Пихме само по един аперитив. Защо?

— Защото той не ми харесва!

— Бъди сигурна, на мен също. Противен е.

— А аз мисля, че той те привлича!

— В никакъв случай. Вулгарен е, надут и самонадеян.

— Боже Господи! Тя вече е хлътнала по него! — възкликна Рен, вдигайки ръце.

— Това изобщо не е вярно! Предполагах, че е някой, който не се чувства добре в собствената си кожа и на когото мислех, че ще мога да помогна.

— Нещата са още по-зле, отколкото си ги мислех! — каза Рен, вдигайки отново ръце.

— Престани!

— Не говори толкова високо, ще събудиш Матилда!

— Между другото ти си тази, която непрекъснато ми повтаря, че трябва да си намеря някого.

— Това, скъпа моя, всички еврейски майки казват на своите деца… преди да се оженят. В деня, в който им доведат някого вкъщи, те подхващат същата песен, но с обърнати обратно думи.

— Но, Рен, ти не си еврейка.

— И какво от това?

Рен стана и извади малкия поднос от бюфета. Отвори една метална кутия и сложи три бисквити в посребрената купа. После накара София да изяде поне една — и без това вече се е изморила да я чака до късно през нощта!

— Седни и ми разкажи всичко! — каза Рен, разполагайки се удобно във фотьойла.

Тя изслуша София, без да я прекъсва, опитвайки се да разбере намеренията на мъжа, който на няколко пъти бе застанал на пътя й. После втренчено я погледна и наруши настъпилата тишина само за да я помоли да й подаде бисквита. Тя хапваше по една само в края на вечерта, но сега обстоятелствата налагаха да консумира повече захар.

— Опиши ми го — подкани я отново Рен, след като изхрупа още една бисквита.

София се забавляваше много от поведението на своята хазайка. Като се има предвид късният час, тя би могла да прекъсне разговора и да се оттегли, но претекстът бе повече от добър, за да остане и да се наслаждава на скъпоценните мигове, когато милувките на гласа бяха по-приятни от тези на ръката. Отговаряйки колкото е възможно искрено на събеседничката си, тя изненадано откри, че не може да опише никакво качество на този, с когото бе прекарала вечерта. С изключение може би на някакъв дух, който витаеше около него, и заемащата първостепенно място логика.

Рен нежно потупа с пръсти коляното на София.

— Тази среща не е случайна! Ти си в опасност и дори не си даваш сметка за това.

Старата дама изведнъж разбра, че София не е схванала смисъла на нейните думи. Тя се настани още по-удобно във фотьойла.

— Той вече е в кръвта ти, ще стигне чак до сърцето ти. Ще обере всички емоции, които ти с такова внимание и усърдие си отглеждала толкова време. После ще те нахрани с надежди. Любовните завоевания са най-егоистичните от всички кръстоносни походи.

— Рен, наистина мисля, че бъркаш нещо!

— Не. Аз пък смятам, че по-скоро ти грешиш. Знам, че ме взимаш за стара бъбривка, но съм сигурна, че това, което ти казвам, ще се окаже вярно. Всеки ден, всеки час ти ще убеждаваш себе си в силата на защитните ти способности, на твоя умел начин на действие, на умението ти да оставаш независима. Но в крайна сметка желанието да го чувстваш до себе си ще стане по-силно и от наркотик. Така че не се самозалъгвай! Това е единственото нещо, което искам да те помоля. Той ще влезе в съзнанието ти и после нищо не би могло да те освободи от неговото присъствие. Нито разумът ти, нито дори времето, което ще се превърне в твоя най-коварен враг. Единствено идеята да го преоткриеш такъв, какъвто си го представяш, ще ти помогне да победиш най-ужасния от твоите страхове: да бъдеш изоставена… от него, от самата себе си. Това е най-деликатният избор, който животът ни налага.

— Но защо ми казваш всичко това, Рен?

Рен насочи поглед към библиотеката и по-специално към корицата на един от своите албуми. В погледа й се появи носталгия.

— Защото целият ми живот е зад мен. Така че нищо не прави или направи всичко! Без лъжи, без заблуди и най-вече без никакви компромиси!

София увиваше ресните на килима около пръстите си. Рен нежно я погледна и я погали по косата.

— Добре де, не се сърди! Изглежда, понякога любовните истории имат добър край! Хайде, стига клишета! Не смея дори да погледна часовника си.

София внимателно притвори вратата и се изкачи на етажа. Матилда спеше ангелски сън.

* * *

Двете Маргарити се сблъскаха с кристален звън. Удобно настанил се върху канапето в своя хотелски апартамент, Лукас се похвали, че никой друг не може да прави подобни коктейли. Ами поднесе чашата към устните си и го погледна в очите. С много нежен глас той й призна, че ревнува частиците сол, топящи се в устата й. Тя схруска ситните зрънца и игриво изплези език; този на Лукас се плъзна по устните й, преди да навлезе по-дълбоко, много по-дълбоко.

* * *

София не запали лампата. Прекоси стаята в полумрака, за да се добере до прозореца, който внимателно затвори. Застана до него и се загледа в бурните вълни на океана. Дълбоко вдиша свежия въздух и погледна замечтано към небето. На небосклона не се виждаха звезди.



… и беше вечер, и беше сутрин…

Ден трети

Той потърси с ръка завивката, но не я откри. Отвори едното си око и се погали по едва наболата брада. Лукас усети собствения си дъх и си каза, че цигарите и алкохолът наистина са вредни. Върху дисплея на радиобудилника цифрите показваха шест и двайсет и една. Намиращата се до него вдлъбната възглавница беше празна. Стана и чисто гол се отправи към малкия хол. Ами, загърната със завивката, ядеше една червена ябълка, която бе отмъкнала от фруктиерата.

— Събудих ли те? — попита тя.

— Индиректно, да! Може ли човек да намери кафе на това място?

— Позволих си да поръчам едно от румсървиса, после си взимам душ и изчезвам.

— Ако не те притеснява много — отговори Лукас, — предпочитам да си вземеш душа у вас, защото много бързам!

Ами остана вцепенена. Тя веднага се отправи към стаята и събра разхвърлените си вещи. Облече се набързо, грабна обувките си и пое по малкия коридор към изхода. Лукас си подаде главата от банята.

— Отказа ли се от кафето?

— Не, и него ще изпия вкъщи, благодаря ти за ябълката!

— Няма защо, искаш ли още една?

— Не, благодаря. Тази ми стига, бях наистина очарована, желая ти приятен ден.

Тя отмести веригата на вратата и натисна бравата. Лукас се приближи до нея.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Слушам те!

— Какви цветя предпочиташ?

— Лукас, безспорно не ти липсва вкус, но за съжаление е много лош! Имаш сръчни ръце, с теб прекарах една адски хубава нощ, но нека спрем дотук!

На излизане тя едва не се сблъска с камериера от етажа, който носеше закуската. Лукас погледна Ами.

— Сигурна ли си, че не искаш кафе, след като вече го донесоха?

— Абсолютно сигурна съм!

— Хайде, бъди мила. Кажи ми за цветята!

Ами въздъхна дълбоко. Очевидно беше отчаяна.

— Не се задават такива въпроси на получателката. Те убиват чара. На твоята възраст трябва да знаеш тези неща.

— Разбира се, че ги знам — отвърна Лукас с глас на малко палаво момче, — но ти не си получателката!

Ами се изстреля навън и без малко да събори камериера, който чакаше на входа. Двамата мъже, застанали неподвижно, чуха Ами да крещи от дъното на коридора: „Кактуси… и можеш да седнеш върху тях!“ Те мълчаливо я последваха с поглед. Чу се лек звън: асансьорът бе пристигнал. Преди вратите да се затворят, Ами добави: „И една последна подробност, Лукас, чисто гол си!“

* * *

— Не мигна цяла нощ.

— Аз винаги спя много малко…

— София, какво става с теб?

— Нищо!

— Една приятелка може да чуе това, което другата не й казва гласно.

— Отрупана съм с работа, Матилда, не знам откъде да започна. Страхувам се, че няма да имам сили да направя това, което очакват от мен.

— За първи път те виждам да се съмняваш в себе си.

— В такъв случай сме на път да станем истински приятелки.

София се отправи към кухненския бокс, мина зад барплота и напълни електрическия самовар. От леглото си, поставено в хола, Матилда можеше да наблюдава изгряващото над залива слънце. Небето се покриваше с тъмни облаци.

— Мразя октомври — каза Матилда.

— Какво ти е направил?

— Това е месецът, който погребва лятото. Всичко се смалява през есента: дните намаляват, слънцето почти не се забелязва, задава се студ. Човек гледа пуловерите си, без да се реши да ги облече. Есента е мръсен и мързелив сезон. Тя не носи нищо освен влага, дъжд и пак дъжд.

— И аз съм тази, за която се предполага, че е недоспала!

Самоварът започна да къкри. Кратък шум прекъсна бълбукането на водата. София повдигна капака на една желязна кутия и взе пакетче Ърл Грей, изля парещата течност в голяма чаша и потопи чая. После приготви закуската на Матилда и я подреди върху един поднос. Взе вестника, който Рен бе мушнала под вратата, както обикновено правеше всяка сутрин. После помогна на приятелката си да се изправи, подреди възглавниците и се отправи към своята стая. Матилда повдигна плъзгащия се прозорец. Влагата на късния сезон достигна чак до болния й крак, причинявайки й остра болка, която предизвика у нея недоволна гримаса.