— Още не… но като гледам лицата ви, обзалагам се, че смехът няма да закъснее.

— Получила си цветя! — промълви със стиснати устни Рен.

София втренчено погледна едната, после другата.

— Рен ги остави в банята! — допълни Матилда, едва сдържайки кикота си.

— Защо в банята? — мнително попита София.

— Предполагам, заради влажността! — отвърна вече смеещата се Матилда.

Младата жена отмести завесата на душовете и чу Рен да казва: този тип растителност се нуждае от много вода!

Настъпи тишина. Когато София попита кой е направил това, смехът на Рен изпълни цялата стая, последван от този на Матилда. Рен успя да се сдържи за момент и да промълви, че върху мивката има оставена бележка. Изпълнена със съмнения, София я разгъна.

За мое най-голямо съжаление един служебен ангажимент ме принуждава да отложа заплануваната вечеря. Не мога да намеря друго извинение, освен да ви поканя в деветнайсет и трийсет часа в бар „Хиат Ембаркадеро“, за да споделим един аперитив. Бъдете там. Нуждая се от вашата компания.

Малкото листче носеше подписа на Лукас. София го смачка и го хвърли в кошчето за боклук, после се върна в хола.

— Е, кой е този? — попита Матилда, избърсвайки сълзите от скулите си.

София се отправи към шкафа и енергично го отвори. После навлече един пуловер, взе връзката с ключовете си от масичката в коридора и преди да излезе, се отби при Рен и Матилда, за да им каже колко е очарована от факта, че двете са се събрали заедно. Добави още, че е купила достатъчно провизии, така че има с какво да си приготвят вечеря. Тя самата имала важна работа и щяла да се прибере късно вечерта. После направи импровизиран реверанс и изчезна. Матилда и Рен дочуха едно ледено „довиждане“, дошло от стълбищната площадка, преди входната врата да се затвори. Няколко секунди след това звукът от боботещия двигател на форда заглъхна. Матилда погледна Рен, без да прикрива широката усмивка, грейнала върху лицето й.

— Мислиш ли, че е сърдита?

— А ти получавала ли си някога водни лилии?

Рен изтри сълзата от окото си.

София навъсено управляваше своя автомобил. В един момент пусна радиото и извика:

— Така значи, взел ме е за жаба!

На кръстовището на Трета улица тя удари с юмрук по волана, неволно натискайки клаксона. Отпред един пешеходец сърдито й показваше, че светофарът още свети червено. Тя подаде глава през прозореца и изкрещя:

— Съжалявам, но бактериите са далтонисти!

После се отправи с пълна скорост към кейовете.

— Какво ужасно време! Но за какъв се мисли той!

Когато София пристигна на кей 80, пазачът излезе от кабината. Имаше съобщение от Манка, който искаше спешно да разговаря с нея. Тя погледна часовника си и се запъти към офиса на груповите отговорници. Влизайки в стаята, разбра по изражението на Манка, че е станала трудова злополука: той потвърди опасенията й и каза, че един трюмаджия — Гомес, е паднал. Дефектна стълба, най-вероятно, е предизвикала инцидента. Струпаният товар в дъното на трюма едва успял да омекоти удара от падането. Мъжът веднага бил закаран в болница в много тежко състояние. Причините за произшествието предизвикаха гнева на неговите колеги. София не беше на смяна по време на катастрофата, но въпреки това не се чувстваше по-малко отговорна за станалото. След тази драма напрежението в редиците на работниците започна да се покачва и вече се носеха слухове за преустановяване на работата между кейове 96 и 80. За да успокои духовете, Манка обеща, че ще задържи кораба, закотвен на кея. Ако разследването потвърдеше съмненията, синдикатът щеше да стане страна по делото срещу собственика на кораба. В очакване да започнат разисквания относно това дали е уместна в този момент една евентуална стачка, Манка бе поканил още същата вечер тримата секционни отговорници от Съюза на докерите. С навъсено лице той набързо написа координатите на ресторанта върху малък лист хартия, който откъсна от своя бележник.

— Добре би било, ако се присъединиш към нас, резервирал съм маса за девет часа.

Подаде листчето на София, след което се разделиха.

Студеният вятър, идващ откъм океана, щипеше бузите й. Тя дълбоко пое ледения въздух, след което бавно издиша. Една чайка кацна върху въжето, придържащо големия кораб към кея и скърцащо заради клатенето на плавателния съд. Птицата наклони глава и насочи поглед към София.

— Ти ли си, Гавраил? — попита срамежливо жената.

Чайката се издигна във въздуха, издавайки своя обичаен крясък.

— Не, не бях аз…

Разхождайки се по кея, тя усети едно непознато досега чувство, нещо като тъжен повей, който се смесваше със ситните капчици, пръскащи от разбиващите се в скалите вълни.

— Какво не е наред?

Гласът на Жул я накара да подскочи.

— Не ви чух.

— А аз, да — каза старецът, приближавайки се към нея. — Какво правиш тук по това време, нали работният ти ден вече свърши?!

— Дойдох да се разтоваря малко от неприятностите, които днес следваха една след друга.

— Не се поддавай на външността, тя често лъже.

София повдигна рамене и седна на първото стъпало от каменните стълби, които се спускаха към водата. Жул се присъедини към нея.

— Боли ли ви кракът? — обърна се към него тя.

— Не се грижи за моя крак! Попитах те какво не е наред.

— Мисля, че съм изморена.

— Ти никога не се чувстваш изморена… така че говори!

— Не знам какво ми е, Жул… чувствам се малко отегчена…

— Ето че си дойдохме на думата!

— Защо казвате това?

— Нищо, само така!

— Какво предизвиква тази апатия у нас?

— И аз не знам.

— Човек никога не забелязва настъпването на тъгата. Само в даден момент осъзнава, че тя се е настанила в него, и след това изведнъж установява, че я няма, без да може да разбере как и защо.

Той се опита да стане, тя му подаде ръка, предлагайки му да се опре върху нея. Жул се намръщи, надигайки се бавно.

— Седем и четвърт е… мисля, че трябва да си тръгваш.

— Защо ми казвате това?

— Престани с този въпрос! Да предположим, защото вече е късно. Довиждане, София.

Той тръгна, без да куца. Преди да се промъкне под своята арка, старецът се обърна и добави:

— Твоето терзание какво е? Русо или кестеняво?

Жул изчезна в мрака, като я остави сама на паркинга.



Тя нямаше никакви шансове да запали с първото завъртане на ключа. Фаровете на форда едва осветяваха носа на кораба. Скоростният лост издаде шум, наподобяващ този на картофено пюре, мачкано с ръка. София излезе, затръшвайки нервно вратата след себе си, и се отправи към будката на пазача.

— По дяволите! — промърмори тя, вдигайки високо яката на якето си.

Четвърт час по-късно едно такси я остави пред Ембаркадеро Сентър. София тичешком изкачи стълбите на огромната зала на хотелския комплекс. Оттам взе асансьора, който я изведе направо до последния етаж.

Панорамният бар бавно се въртеше около оста си. За половин час човек можеше да се наслади на остров Алкатрас на изток, на Бей Бридж на юг, на финансовите центрове и техните магистрални кули на запад. Погледът на София можеше също така да обхване величествения Голдън Гейт, който свързваше потъналите в зеленина площи на Президо с покритите с мента скали, извисяващи се над Саусалито… И всичко това при условие, че седнеше срещу панорамния прозорец, но за съжаление Лукас вече бе заел удобното за гледане място…

Той затвори менюто с коктейлите и с едно щракване на пръстите извика сервитьора. Жената сведе глава. Лукас изплю в ръката си костилката, която старателно лъскаше с език.

— Цените тук са абсурдни, но трябва да си призная, че изгледът е изключителен — каза той, поглъщайки нова маслина.

— Да, имате право. Изгледа си го бива — каза София. — Мисля, че виждам част от Голдън Гейт в мъничкото огледало пред мен. Стига това да не е отражението на вратата на тоалетната, защото тя също е червена.

С върха на пръстите си Лукас взе полираната елипса, хвърли я в малката чинийка за хляб и заключи:

— В крайна сметка навън е тъмно, нали?

С трепереща ръка сервитьорът постави върху масата едно сухо мартини, два коктейла и бързо се оттегли.

— Не намирате ли, че е малко неспокоен? — попита тя.

Лукас беше чакал десет минути за тази маса и междувременно бе направил някои строги забележки на сервитьора.

— Повярвайте ми, като се имат предвид цените тук, човек може да си позволи да бъде взискателен!

— Вие със сигурност притежавате златна кредитна карта? — отвърна моментално София.

— Разбира се! Как познахте? — попита Лукас, едновременно учуден и очарован.

— Те понякога правят хората арогантни… Повярвайте ми, сметките тук нямат нищо общо със заплатите на обслужващия персонал.

— Това е вашата гледна точка — подчерта Лукас, дъвчейки поредната маслина.

От този момент нататък всеки път, когато поръчаше бадеми, нещо за пиене, чисти салфетки, той си даваше труда да изрече няколко едва доловими благодарности, които, изглежда, му засядаха на гърлото. Когато София го попита дали нещо не е наред в работата му, той избухна в бурен смях. Нещата при него, както никога досега, вървели много добре и наистина се чувствал много щастлив, че я е срещнал. След като изяде още седемнайсет маслини, той плати сметката, без да остави бакшиш. На излизане от сградата София дискретно постави една банкнота от пет долара в ръката на пиколото, докарало колата на Лукас.