Изкачвайки се с асансьора към деветия етаж, Ед беше на върха на щастието: да ръководиш хора в крайна сметка не беше толкова сложно, колкото някои се опитваха да му втълпят; ако се наложеше, той можеше сам и при това много успешно да ръководи фирмата. Обзет от безумно щастие, Ед вдигна високо ръка — знак, че е постигнал важна победа.

* * *

Топката за голф бе разклатила флага, преди да изчезне от погледа на играча. Антонио Андрич току-що бе успял да направи един изключителен удар в четвъртия си опит. Обладан от безумна радост, той вдигна стиснатия си юмрук във въздуха — знак, че е постигнал важна победа.

* * *

Очарован, Лукас насочи стиснатия си юмрук към земята, показвайки по този начин, че е постигнал важна победа: вицепрезидентът бе успял да създаде безпрецедентно разцепление в редиците на управляващите тази брокерска империя и объркването на духовете нямаше да забави своето разпространение сред по-долните етажи.

Ед го очакваше до машината за напитки и когато го видя, широко разпери ръце.

— Какво чудесно събрание, нали? Чак сега си дадох сметка колко далеч съм бил от моите храбри воини! Но нещата ще се оправят и по този случай бих искал да ви помоля за една услуга.

Ед имаше среща същата вечер с един журналист, който трябваше да напише статия за него в местния всекидневник. За пореден път той щеше да отложи задълженията си към пресата в полза на своите верни сътрудници. Току-що бе поканил на вечеря директора на отдела за развитие, завеждащия маркетинговия отдел и четирима шефове от търговската мрежа. Заради спречкването си с Антонио той предпочиташе да не уведомява своя съдружник за тази инициатива и да го остави да се наслади на вечерта и на заслужената си почивка, от която несъмнено имаше нужда. И ако Лукас можеше да се яви на срещата на негово място, то това щеше да бъде неоценима услуга; още повече, като се има предвид, че похвалите, излезли от устата на трето лице, щяха да са много по-убедителни. Ед разчиташе на ефикасността на своя нов съветник, окуражавайки го с едно потупване по рамото. Масата беше резервирана за двайсет и един часа в Симбад, малък рибен ресторант на Фишерманс Уорф: романтична атмосфера, вкусни раци, разумни цени.

* * *

След като транспортира Матилда от болницата, София отново се върна в Мемориал Хоспитал, но този път посети друга болнична стая. Влезе в блок номер три и се изкачи на третия етаж.

Педиатричното отделение, както винаги, бе препълнено. Още като чу стъпките й по коридора, малкият Томас грейна от щастие. За него вторниците и петъците бяха дни, лишени от сивота. София го погали по бузата, седна в края на леглото му, целуна дланта на ръката си и му изпрати целувката (това си беше само техен жест), после започна да чете от белязаната страница нататък. Никой нямаше право да пипа книгата, която тя оставяше в чекмеджето на нощното му шкафче след всяко свое посещение. Томас бдеше над нея като над съкровище. Дори самият той не си позволяваше да прочете и дума в нейно отсъствие. Малчуганът с голата глава познаваше по-добре от когото и да е друг стойността на този вълшебен миг. Единствено София имаше право да му разказва тази приказка. Никой не можеше да му отнеме дори минута от фантастичните приключения на заека Теодор. Със своите интонации тя правеше скъпоценен всеки ред. Понякога ставаше и обхождаше стаята надлъж и шир. Всяка от нейните големи, карикатурни крачки, съпътствани от изразителни мимики и движения на ръцете, предизвикваха начаса живия смях на малкото момче. В този приказен час, когато героите оживяваха в неговата стая, животът взимаше връх над смъртта. Дори когато след това останеше сам, Томас за миг забравяше за стените, страха и болката.

Тя затвори книгата, постави я на обичайното място и се обърна към Томас, който гледаше навъсено.

— Имаш загрижен вид.

— Не — отвърна детето.

— Да не би нещо да ти е убягнало от историята?

— Да.

— Какво? — попита тя, хващайки го за ръката.

— Защо ми я разказваш?

София не можа да намери точните думи, с които да му отговори. Тогава Томас се усмихна.

— Аз знам защо — каза той.

— Кажи ми тогава.

Той се изчерви и прокара гънката на памучния чаршаф между пръстите си. После промърмори:

— Защото ме обичаш!

Този път бузите й се обагриха в червено.

— Имаш право. Това е точната дума, която търсех — отвърна му тя с мек глас.

— Защо възрастните невинаги казват истината?

— Защото, според мен, понякога им се струва страшна.

— Но ти не си като тях, нали?

— Да речем, че правя всичко, което ми е по силите, Томас.

Тя повдигна брадичката на детето и го прегърна. То се потопи в обятията й, притискайки се с всички сили към нея. След като си размениха ласки, жената се отправи към вратата. Тогава Томас за последен път я извика.

— Ще умра, нали?

Гледаше я втренчено. София дълго време не отдели очи от дълбокия поглед на момчето.

— Може би.

— Не и когато ти си тук, тогава до петък — каза детето.

— До петък — отговори София, изпращайки му една въздушна целувка.



Тя се запъти към доковете с намерението да провери как върви разтоварването на един кораб. Доближи се до купчина с палети и един детайл привлече вниманието й: коленичи, за да провери санитарното разрешително, гарантиращо, че стоката се превозва според определените за замразените храни норми. Надписът бе почернял. София веднага взе своето уоки-токи и бързо го настрои на пети канал. Отделът на ветеринарната служба не отговори на обаждането й. Хладилният камион, който чакаше в края на алеята, скоро щеше да разнесе негодната за употреба стока към много ресторанти в града. Трябваше да намери разрешение на проблема колкото можеше по-бързо. После премести плъзгача на трети канал.

— Манка, София е, къде сте?

От отсрещния апарат се чу пращене.

— На наблюдателния пункт — каза Манка. — Времето е много хубаво, ако имате някакви съмнения относно него! Почти виждам китайския бряг!

— В момента разтоварват „Вашку да Гама“; колко бързо можете да дойдете при мен?

— Проблем ли има?

— Бих искала да говоря с вас за това на място.

Тя изчака малко в подножието на крана, който прехвърляше палетите от кораба на пристанищния док. Той пристигна след няколко минути на волана на един фенлуик.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Манка.

— Под този кран има две палети със скариди, негодни за ядене.

— Е, и?

— Както предполагам, вече сте разбрали, че санитарните служби не отговарят и аз не мога да открия никакъв техен представител.

— Макар да имам две кучета и един хамстер вкъщи, не ставам за санитар. А и какво разбирате от миди самата вие?

Тя му показа надписа.

— От тези скариди не е взета проба! Ако никой не се заеме с проблема, добре би било да не посещавате ресторанта довечера…

— Добре де. Какво искате от мен. Всичко, което мога да направя, е да хапна един стек за вечеря.

— … Нито да оставяте децата в училищния стол утре!

Последните думи на София привлякоха вниманието на Манка. Той не позволяваше дори косъм да падне от главата на някое дете. За него те бяха свещени. Втренчи поглед в нея и погали брадата си.

— Добре тогава! — съгласи се Манка, взимайки нейния предавател. После смени честотата, за да се свърже с краниста. — Сами, насочи се към залива.

— Ти ли си, Манка? Триста килограма висят на стрелата, не можеш ли да почакаш малко?

— Не!

Стрелата бавно се завъртя, понасяйки своя товар. После спря точно над водата.

— Добре — каза Манка по радиостанцията. — Сега ще ти дам главния отговорник по сигурността. Тя току-що забеляза голяма нередност. Ще ти нареди веднага да пуснеш товара, за да не поемаш лична отговорност, а ти ще се подчиниш незабавно, защото знаеш, че нещата в нейната професия не търпят отлагане.

Той подаде апарата на София с широка усмивка, грейнала върху лицето му. Тя се поколеба, покашля се и след това предаде заповедта. Чу се сухо изпращяване и куката се освободи от своя товар. Пълните със скариди палети се разбиха във водите на пристанището. Манка се качи в своя фенлуик. Потегляйки, той забрави, че е оставил автомобила на задна скорост, и по този начин разби свалените на земята палети. После се спря до София.

— Ако тази нощ рибите се разболеят, ще е по ваша вина, повече не искам нищо да чувам по този въпрос! Нито пък за каквито и да било застрахователни документи!

Камионетката безшумно тръгна по асфалта.

Следобедът беше към своя край. София прекоси града. Хлебарницата, която произвеждаше любимите макарони на Матилда, се намираше в северната част на Ричмънд на Четирийсет и пета улица. Тя се възползва от това пътуване, за да направи и някои други покупки.

Прибра се един час след това с пълни ръце и направо се качи в своя апартамент. Бутна вратата с крак. Не виждаше почти нищо и мина направо зад плота в кухнята. Въздъхна, поставяйки кафявите пакети, и вдигна глава: Рен и Матилда ухилени я гледаха.

— Мога ли да знам кое му е толкова смешното? — попита София.

— Ние не се смеем — увери я Матилда.