Тя току-що бе приела поканата му да обядват заедно на другия ден. И ако по някаква случайност двамата работеха за една и съща организация, този, който искаше да я провери, щеше да бъде удовлетворен: тя смяташе да му се отдаде с отворено сърце. София отново се качи в колата си и потегли към вкъщи.

Спря, като се постара да не вдига шум, качвайки се по стълбите. Никаква светлина не се виждаше в коридора, вратата на Рен Шеридън беше затворена. Преди да влезе, вдигна очи към небето. Нямаше нито облаци, нито звезди.



И беше вечер, и беше сутрин…

Ден втори

Матилда се събуди при изгрев-слънце. През нощта я бяха преместили в друга стая и тя вече започваше да се отегчава. От петнайсет месеца насам хиперактивността бе нейният единствен лек срещу неприятните спомени от един друг живот, където дяволският коктейл от отчаяние и дрога почти я бе завладял. Неоновата лампа, блещукаща над главата й, напомняше за дългите часове, прекарани в борба срещу наркотичния глад, който по онова време разкъсваше вътрешностите й с непозната дотогава болка. Спомен за онези приказни дни, когато София, която тя наричаше свой ангел хранител, трябваше да я държи за ръцете, да я успокоява и да й дава надежда. За да оживее, тя осакатяваше тялото си, драскаше го с такава сила, че свличаше част от кожата си, и всичко това с цел да създаде нови рани, които да утолят до известна степен непоносимите терзания, появили се вследствие на отминалите удоволствия.



Понякога й се струваше, че все още усеща в задната част на черепа си болката от хематомите, резултат от многобройните удари, които си нанасяше през безкрайните самотни нощи на върховни страдания. Тя погледна ръката си — следите от инжекциите се бяха заличили с течение на времето, което, от друга страна, беше знак за опрощение. Единствено една малка виолетова точица все още личеше върху вената й като своеобразен спомен за мястото, откъдето бавната смърт беше влизала. София отвори вратата на стаята.

— Тъкмо навреме — каза тя, поставяйки букет божури върху нощната масичка.

— Защо тъкмо навреме? — попита Матилда.

— На влизане погледнах лицето ти, прогнозата за твоето настроение ми се видя променлива, с тенденция към буря. Ще отида да помоля сестрите за една ваза.

— Остани до мен — помоли Матилда с отпаднал глас.

— Божурите са почти толкова нетърпеливи, колкото и ти. Те имат нужда от много вода. Не се тревожи, връщам се веднага.

Останала сама в стаята, Матилда съзерцаваше цветята. Със здравата си ръка погали копринените венчета. Цветовете на божура притежаваха един, така да се каже, котешки мъх, а Матилда обожаваше котките. София нахълта в стаята с кофа в ръце.

— Това е всичко, което можах да намеря. Не е страшно, тези цветя не са сноби.

— Това са любимите ми цветя.

— Знам.

— Как успя да ги намериш през този сезон?

— Тайна.

София погледна гипсирания крак на приятелката си, а после изви очи към шините, обездвижващи ръката й. Матилда я изненада с един въпрос:

— Какво точно се случи там? Не си спомням почти нищо. Говорихме, а после ти стана, аз останах седнала и след това една огромна черна дупка.

— Нищо особено… изтичане на газ! Колко време ще трябва да останеш тук?

Лекарите биха се съгласили да изпишат Матилда още на следващия ден, но тя не можеше да си позволи да наеме болногледачка, а, от друга страна, състоянието й не позволяваше да се грижи сама за себе си. Когато София се приготви да си тръгва, Матилда се разплака.

— Не ме оставяй тук. Този мирис на дезинфектанти ме подлудява. Достатъчно платих за всичко, което направих в миналото, кълна ти се. Няма да мога да се справя сама. Толкова ме е страх да не започна пак, че само се преструвам, че взимам успокоителните, които ми предписват. Знам, че съм ти в тежест, но, моля те, изведи ме оттук, София, и то веднага!

Тя се върна и приседна до леглото на своята приятелка. Погали я по челото, за да изтрие бръчките, породени от тъгата, която я изпълваше. Обеща да стори всичко, което е по силите й, за да намери разрешение на проблема колкото може по-бързо, и че ще мине да я види привечер.

На излизане от болницата София веднага се отправи към доковете. Днешният й ден бе отрупан с работа. А времето летеше: имаше да изпълнява мисия, грижеше се за още две души, които беше невъзможно да изостави. Отиде да посети своя скитащ приятел. Жул бе напуснал този свят, без да може да си даде сметка за пътя, отвел го до арка № 7, където живееше като бездомник… Нищо повече от серия мръсни номера, които животът му бе изиграл. Поредното съкращение бе сложило край на професионалната му кариера. Едно обикновено писмо го уведомяваше, че вече не е част от голямата компания, която олицетворяваше неговото съществуване.

На 58 години човек е още млад… и макар че козметичните фирми убеждаваха, че с наближаването на 60-те животът е все още пред вас и че си струва да се погрижите за външния си вид, то собствените им отдели „Работна сила“ никак не са убедени в истинността на подобни твърдения, когато трябва да направят преоценка на плана, отнасящ се до професионалната кариера на техните служители. И така, Жул Мински остана безработен. Един член от охраната му конфискува значката на входа на сградата, в която бе прекарал по-голямата част от живота си. Без да продума, мъжът в униформа го бе придружил до офиса му. Под мълчаливите погледи на колегите си той трябваше да си събере нещата. Така, през един дъждовен ден, с малка кутия под мишница, съхраняваща целия му багаж, Жул, след трийсет и две години вярна служба, напусна компанията.

Животът на Жул Мински, статистик и запален любител на приложната математика, се изразяваше посредством една твърде неясна аритметика: събиране на почивните дни, прекарани в работа над купища досиета в ущърб на собствения му живот; наложено деление в полза на властта на тези, които го бяха наели (хората бяха горди да работят за тях, бяха образували едно голямо семейство, където всеки имаше отредена роля, при условие че се справяше със задълженията си); умножение на униженията и отхвърлените идеи от няколко нелегитимни началници, издигнали се неясно как и защо до своите постове; и най-накрая изваждане от правото да завърши достойно професионалната си кариера. Приличащо на квадрата на кръга, съществуването на Жул се заключаваше в едно уравнение от неразрешими несправедливости.

По време на своето детство той обичаше да се навърта около складовете за метални отпадъци, където една огромна преса смачкваше старите изоставени коли. За да прогони самотата, изпълваща неговите нощи, често си представяше, че в действителност е млад способен служител, същият като онзи, който бе съсипал живота му, отхвърляйки го като „негоден за употреба“. Кредитните му карти свършиха още през есента, банковата му сметка не можа да преживее зимата, напролет трябваше да напусне жилището си. Следващото лято той се бе разделил с една голяма любов, поемайки със своята гордост към последното си пътуване. Без дори да си дава сметка, именуваният Жул Мински, петдесет и осем годишен, бе регистриран като бездомен, обитаващ арка № 7 на кей 80 на търговското пристанище в Сан Франциско. Скоро щеше да отпразнува десет години, прекарани под открито небе. На всеки, който го заговореше, разказваше, че в деня на своето голямо заминаване и през ум не му е минавало, че ще стигне дотук.

София забеляза гнояща драскотина изпод скъсаното място на панталона от туид, с десен тип „Уелският принц“.

— Жул, кракът ви се нуждае от лечение!

— Не започвай отново, моля те, кракът ми е много добре!

— Ако раната не се почисти, ще гангреняса за по-малко от седмица, и вие го знаете добре.

— Преживял съм много гангрени, красавице, така че една повече или по-малко — няма никакво значение! И откакто започнах да моля Господ да ме прибере при себе си, все пак трябва да му дам някакъв шанс да го направи. Ако всеки път се лекувам за щяло и нещяло, за какво ми е тогава да го моля да ме вземе от проклетата земя! Виждаш ли тази драскотина? Това е печелившият ми билет за последното ми пътуване.

— Кой ви пълни главата с подобни глупави идеи?

— Никой, но има един млад мъж, който се навърта наоколо и е напълно съгласен с мен. Обичам да разговарям с него. Когато го видя, имам чувството, че виждам своето отражение от миналото. Облича се със същите костюми, които носех и аз, преди моят шивач да получи световъртеж от дупките в джобовете ми. Аз му говоря за доброто, а той — за злото, с други думи, разменяме си идеи. Нали разбираш, така се развличам.

Нито стени, нито покрив, нямаше дори и кого да мрази, храната му не беше повече от офисите, които мечтаеше да обхожда… Положението на Жул Мински бе по-лошо от това на някой затворник. Дори мечтите се превръщат в лукс, когато човек се бори за оцеляването си. През деня трябваше да търси храна в боклукчийските кофи, през зимата трябваше да върви безспирно, за да се бори със смъртоносния съюз на съня и студа.

— Жул, ще ви откарам в лечебницата.

— Мислех, че работиш към охраната на пристанището, а не в Армията на спасението!

София с всички сили задърпа ръката на бездомника, опитвайки се да му помогне да стане.

Той нищо не направи, за да я подпомогне, а сам криво-ляво я последва до колата й. Тя му отвори вратата. Жул колебливо прокара ръка по брадата си. Жената мълчаливо го погледна. Изящните бръчки около лазурните му очи представляваха убежището на една изпълнена с чувства душа. Около месестата му усмихната уста можеха да се видят други белези — на едно съществуване, при което бедността бе само привидна.