Лора Лей

Сделката на Барак

(книга  от "Породите")

— Казвам да им сритаме задниците и да приключваме с това. Баща ми все още има онези мечове. Освен това има една много хубава брадва, която може да разполови всичко — прошепна кръвожадно лейди Пам Бомонт.

Кафявите й очи бяха потъмнели и замъглени от бушуващата в тях смесица на гняв и страх. Кожата й, с цвят на кафе, бе зачервена от гнева, а напрегнатият й поглед можеше да изнерви дори най-силния мъж. Мери знаеше, че е възможно, беше се случвало.

— А аз казвам просто да ги изчакаме да излязат. За кои, по дяволите, се мислят, че да ни нареждат така? Може би просто блъфират — изсъска вбесено лейди Лиса Кенсингтън.

Сините й очи проблясваха яростно, докато отмяташе назад дебел кичур тъмнокестенява коса през рамото си. И все пак тя също бе бледа — знак, че е много по-притеснена, отколкото признаваше.

Лейди Мери Роудс гледаше мълчаливо най-добрите си приятелки, докато те спореха помежду си. В сегашното положение тя се боеше, че наистина нямат никакъв шанс в ситуацията, в която се намираха.

— Крадливи копелета! — Гласът на Пам вибрираше от гняв. — Човек би помислил, че миризливите плъхове трябва да са се омели досега.

Но не бяха. „Копелетата“, за които ставаше въпрос, винаги бяха гладни за повече, винаги взимаха това, което смятаха, че им принадлежи, без значение дали имаше смисъл, или не. В този случай нямаше почти никаква логика в решението им да спечелят три титулувани дами.

Награди. Мери едва не тръсна възмутено рамене. Те бяха спечелени, а не ухажвани. Като „дами“ на богатството, техните титли бяха нови, давани през последното десетилетие на жени с чиста човешка кръв, неопетнена от гените на Породите, които бродеха измежду тях.

— Защо трябва да има значение какво е сторил дядо ни? — попита тихо Лиса, знаейки че явно има някакво значение, без това да бъде разумно.

— Защото те са придобили сила. И защото искат да намерят начин да си отмъстят. Справедливост. — Мери въздъхна със съжаление, изправяйки се на крака и отивайки до тесния, висок прозорец на спалнята й.

Тя се загледа в града пред нея, виждайки проблясващите му светлини, представяйки си ужасите на живота зад светлините. Имаше такива, които оставаха в града, след като паднеше нощта, и те имаха много малко милост към всички, които вървяха между тях. Същества, облечени в тъмно, изпълнени с гняв и ненавиждайки тези, които са над тях.

Светът им вече бе такъв. Толкова много неща се бяха променили през последното десетилетие, дори откакто се бе родила. Вече само силните оцеляваха. Само тези, които умееха да са в крак с каймака на обществото, можеха да живеят комфортно. Да изпаднат от този висок статус щеше да бъде ужасно. Ако не направеха нещо, семействата им, определено щяха да пропаднат.

— Насилието няма да ни бъде от никаква полза — въздъхна накрая Лиса зад нея. — Нито можем да предразположим някой от тях. Какво ни остава, Мери?

Мери стисна юмруците си. Тя се бореше да запази контрола си, въпреки гнева и чувството за предателство.

— Ще откраднем файловете. — Тя се обърна към приятелките си, гледайки ги внимателно, докато излагаше идеята, която я бе обсебила от дни. — Няма да могат да направя нищо без тях. Ще откраднем обратно доказателствата, които са събрали.

Очите на Лиса се разшириха притеснено, но Пам изглеждаше развълнувана от идеята.

— Водачът им Барак принуди татко да му даде един от имотите на майка. Това е място, което всички познаваме. Тъй като са агенти на отдела, през нощта ще са навън да работят. Утре вечер ще се промъкнем, ще откраднем файловете и ще се върнем тук. Тогава можем да им сритаме задниците. — Тя се усмихна триумфално, когато приятелките й я изгледаха изненадано. Нямаше търпение да приведе в действие плана си. Барак се бе опитал да я въвлече във връзка, в която тя щеше да бъде напълно унизена, ако позволеше.

— Ще бъде изключително опасно — каза бавно Лиса. — Как ще влезем там?

— Ще тръгнем преди здрачаване и ще чакаме зад къщата, докато се стъмни. Сейфът има някои дефекти, за които малцина са наясно. Мога да го отворя без значение дали комбинацията му е сменена. Той ще се проклина, че е прибрал тези важни документи точно в този сейф.

Щеше да е толкова просто, помисли си тя. Копелетата нямаше и да разберат какво се е случило.

— Перфектно — заяви Пам, — аз съм „за“. Ще ги победим в собствената им игра.

— Жалко — въздъхна Лиса, поглеждайки към останалите. — Талан ми допадаше. Нямаше да е никак зле, ако ме бе ухажвал.

— Да, Дерек също — сви рамене Пам. — Видя ми се доста приятен за безмилостна Порода. Смятам, че мога да се преборя с него. — Тя се ухили безочливо, макар и с нотка на съжаление.

Мери не каза нищо. Бе мислила, че с Барак бяха станали добри приятели през последните няколко месеца. Не бе очаквала той да я измами по този начин. Чувстваше се предадена, бясна, че е възнамерявал да я изнудва по този начин.

— Значи сте съгласни с плана на братовчедка си? — попита тя.

— Съгласни — кимнаха и двете момичета.

— Идеално. Значи утре. Ще ги накараме да се гърчат, щом вече няма да имат оръжието, с което да ни държат в ръцете си. Може би тогава ще видят, че не сме толкова слаби, колкото смятат.

Самодоволство изпълни цялото й същество. Щеше да му покаже, че не е толкова лесна за побеждаване, колкото е смятал той. Да я спечели? Сякаш е награда, нещо, което да получи като разменна монета. Новите закони за чифтосването на хора и Породи бяха нелепи. Макар някои да бяха по-добри от други. Светът понякога бе побъркано място. Но това не бе проблем, който тя можеше да поправи. Трябваше да се концентрира върху Барак, колкото й да й бе омразна тази мисъл. Проклет да е. Не трябваше да прави така.

Не трябваше да се опитва да я принуди да стори това, което щеше да му даде доброволно. И все пак, точно това се бе опитал да стори. Тя игнорира нуждата, която разкъсваше тялото й с алчните си усещания. Докосването му я караше да гори, а няколкото нежни целувки, които бяха разменили, й бяха дали надежда.

Надежда, която той бе унищожил с един ненужно жестока постъпка.



Беше преебана. Метафорично, помисли си Мери, и много скоро буквално. Пам и Лиса бяха изведени от стаята от другите двама агенти на Отдела и сега тя бе изправена пред водача им, най-безмилостната мъжка Порода, ако се съдеше по смръщеното му, тъмно изражение.

Този поглед би трябвало да я изплаши. Вместо това накара кръвта да заври в тялото й, ехтейки в стегнатите, свиващи се мускули на вагината й. Тя чувстваше гърдите си подути и чувствителни и знаеше, че зърната й са втвърдени под плата на блузата й, потръпващи от нужда. Той можеше да запали страстта й както нищо и никой друг не биха могли. Караше я да копнее за докосването му, за вкуса му.

Той се бе отпуснал назад в големия кожен стол, който някога бе на дядо й, а кестенявите му вежди се бяха присвили над проблясващите му сребристо сиви очи. Единият му крак бе подпрян на отвореното долно чекмедже на бюрото, а в ръцете си държеше снимки и документи, които можеха напълно да унищожат баща й. Доказателства, че прапрадядо й и прадядо й са били част от ужасната организация, наречена Съветът по генетика.

— Планът ти всъщност беше изключителен — заяви Барак с хладно възхищение. — Поздравявам те за това. — Гласът му изпрати тръпка на нужда по цялото й тяло. Как, за бога, щеше да го отхвърли, докато всичко, което искаше, бе да го изчука.

Мери въздъхна, усещайки как твърдите й зърна се трият в плата на блузата й. Тя не мислеше, че е възможно да се възбуди повече от това.

— Поздравите са удачни само при плановете, които са имали успех.

Устните му, порочни и все пак жестоки, се извиха одобрително. Тя се зачуди какво ще е усещането на тези устни — дали ще са твърди и алчни срещу нейните, или нежни, внимателно контролирани целувки като предишните, които си бяха разменяли.

— Щеше да успееш. За нещастие не си се сетила за възможността, че мога да изпратя хора, които да те наблюдават. Да подценяваш врага си е фатална слабост, лейди Мери.

Мери изпъна рамене и го погледна ледено. Бяха се провалили. Причината бе без значение. И тя може да бъде силно привлечена от него, но проклета да бъде, нямаше да му позволи да смята, че я е победил.

— Връзката с мен толкова ли те отвращава? — попита я най-накрая той, и макар гласът му да бе леко колеблив, нещо проблясваше в тези негови сребристи очи, което малко я ужасяваше.

— Намирам изнудването на отвратително — заяви му тя. — Нямам желание да бъда нечия награда, Барак. Наясно си с това.

Тя си спомни за крехкото приятелство, което мислеше, че се е зародило помежду им, и й се искаше да изкрещи срещу арогантността му. Предположението му, че може да прави каквото си поиска, я изкарваше извън нерви. А арогантността му я караше да иска да види какво ще се случи, ако се изправи срещу него. Физически и психически.

— Това би било по-добре от унижението на един публичен търг — каза той, а в тона му се долови гневна нотка. — Нима мислиш, че аз съм единственият, който знае как точно семейството ти е станало толкова заможно? Имаш дяволски късмет, че аз открих истината, а не някой, който с радост би разбил семейството ти.