— Аз се казвам Кери Бишоп.

— Пет пари не давам! И ако наистина не искаш да видиш онова, което скриват панталоните ми, не ме задържай.

Грубостта му обаче не постигна търсения ефект, а още повече амбицира Кери. Щом той се обърна и тръгна към дърветата, макар и обута в леки сандали, тя го последва в издигащата се като зелена стена растителност. Отново го хвана за ръкава.

— Девет сирачета разчитат на мен да ги изведа от страната. Работя за една благотворителна фондация от Щатите. Разполагам с три дни да ги закарам до границата. В петък там ще кацне частен самолет, който ще ни вземе. Нужна ми е помощ, за да измина осемдесетте километра през джунглата.

— Желая ти успех.

— Не ме ли чу? — изкрещя Кери.

— Чух те, разбира се.

— И това не значи нищо за теб?

— Просто не ме засяга.

— Та ти си човешко същество!

— С каменно сърце.

— О, омръзнаха ми нелепите ти шеги. Говориш ми за деца, нали?

Лицето му доби сурово непроницаемо изражение.

— Виждал съм стотици деца, разкъсани на парчета. С кореми, надути като балони от недохранване. Покрити с рани, по които пълзят въшки и мухи. Пищящи от ужас, докато обезглавяват родителите им пред собствените им очи. Да, трагично е. Възмутително. Цели народи биват избити. Ето защо не очаквай от мен да се разплача заради някакви си девет сирачета.

— Отвращаваш ме! — Тя се отдръпна, сякаш можеше да се зарази от жестокостта му.

— Най-после мнението ни съвпада поне по един въпрос. Не съм подготвен да поема грижата за девет деца, дори и при най-благоприятни обстоятелства.

Кери решително изпъна рамене. Даде си сметка, че макар и непоносим, този човек е единствената й надежда. Нямаше време да се връща в града и да отвлича друг.

— Приеми го просто като… поръчка срещу заплащане. Ще си получиш парите, все едно си професионален войник.

— Едва ли ще са повече от онова, което ще получа за филма.

— Три дни закъснение не са от съществено значение.

— Не възнамерявам да рискувам живота си. Ценя го не по-малко от филма. Достатъчно се излагах на опасност в тази гадна джунгла. Шестото чувство ми подсказва кога е време да се измъкна. Не ми е известно коя си и какво търсиш тук. И не ме засяга. Ясно ли ти е? Дано успееш да спасиш децата. Но без мен.

Обърна се рязко и изчезна в джунглата. Кери отпусна унило глава и се върна при камиона. Забеляза пистолета на земята и потрепери. Този човек нямаше съвест. Не бе способен да изпита и капка състрадание. Как му даваше сърце да зареже децата?

Кери се взря в пистолета. Чудеше се дали с оръжието ще успее да го принуди да й помогне. Стори й се абсурдно. Не бе в състояние да си представи как ще държи с една ръка Лиза, а в другата — пистолета, насочен към Линк О’Нийл.

Сигурно щеше да избие цялата група още преди да достигнат границата.

Младата жена се завъртя гневно. Погледът й попадна върху торбите. Как допусна да сбърка фотоапаратите с оръжия? В случая те бяха съвсем безполезни. От друга страна, нима бе възможно човек да падне толкова ниско, че да постави някакъв филм над живота на девет сираци? Нещастник. Коравосърдечен егоист, който си изкарваше хляба, като правеше снимки на хора, ала не бе способен да изпита елементарно съчувствие към съдбите им. Човек, за когото един филм…

Кери застина. Очите й заискриха от въодушевление. Без да се замисля върху последиците от това, което беше решила да извърши, тя се прехвърли в каросерията на камиона и разкопча първата торба.


Линк имаше чувството, че се намира в ада.

Някакъв папагал понечи да демонстрира вокалните си дарби и пронизителният звук сякаш проби като с копие главата му. Стомахът му започваше да се бунтува, сякаш всеки миг щеше да експлодира. Устните му лепнеха. Врата си усещаше схванат. Дори и косата го болеше. Чудеше се как е възможно. Изследва я внимателно и откри, че не тя му създава проблеми. На черепа му незнайно как се бе появила цицина, голяма колкото гъше яйце.

Но най-страшната му болка носеше името Бишоп. Каръл? Или Каролин? Не си спомняше, но му се дощя да издълбае името върху надгробния й камък, след като я удуши. Изпусна самолета заради тази малка кучка! Щом се сетеше за това, започваше да скърца със зъби. И понеже не бе способен да понесе собствената си глупава грешка, насочваше яда си към жената.

Проклета досадница! Какво ли търсеше в Монтенегро? Не беше си представял, че филантропите са толкова големи натрапници. Девет сираци. Нима си въобразяваше, че ще съумее да преведе тайно девет деца на осем, какво остава на осемдесет километра разстояние, пък и да ги качи на самолет, за който се предполагаше, че ще ги чака… По дяволите! Та това му приличаше на слаб сценарий за филм. Нищо нямаше да се получи.

На всичко отгоре бе решила, че той ще си заложи главата, да не говорим за огромното състояние, което се надяваше да получи за снимките си, за да й помогне. Ама че смехория! Нима тя си въобразяваше, че досега бе оцелял, следвайки единствено благородните си пориви?

На всеки, който го познаваше, бе добре известно, че Линк О’Нийл гони собствения си интерес. Хората го харесваха. Уважаваха го. Пък и той не бе стиснат, при случай не отказваше да почерпи. Но в критичните моменти гледаше да се спаси, без да мисли за околните. Сякаш бе положил клетва да бъде верен единствено на себе си.

Тези противоречиви мисли се въртяха в ума му, когато се добра до мястото, където бе оставил жената. Олекна му, след като се увери, че се е поуспокоила. С изящни сръчни пръсти сплиташе дългата си коса. Получаваше се плитка, дебела колкото китката му. Май тъкмо това бе една от причините да тръгне снощи с нея — гледката на невероятните й коси. По дяволите! Шест седмици бе траял престоят му в тази проклета страна, ала не бе усещал тъй остро липсата на жена. Бе прекалено придирчив, за да задоволи плътските си желания с проститутките по кръчмите, които обслужваха войниците и от двата лагера.

Предишната нощ бе твърдо решил да се лиши от компания. Съзнанието му бе заето с една-единствена мисъл — да хване самолета. Изпитваше необходимост да притъпи усещанията си с няколко питиета, а после да се качи на самолета и да избяга колкото е възможно по-далеч от Монтенегро. Но силният алкохол не успяваше да изтрие от паметта му зверствата, на които стана свидетел през тези шест седмици. Ето защо продължаваше да се налива с отвратителното питие. И вместо да притъпи усещанията му, в края на краищата се стигна дотам, че замъгли разума му.

Когато жената с тъмната коса, лъскава под смътната светлина в бара, се приближи до него, той се поддаде на вълнението, което изпита. Целувката се оказа решаваща. Почувствал вкуса на устните й, волята като че ли го напусна. Момичето наистина бе невероятно красиво, с изящна фигура, макар и прекалено слаба за тази смешна рокля.

Колкото и да си блъскаше главата, Линк не можеше да си обясни как я сбърка с проститутка. Той повече приличаше на наемен войник, отколкото тя — на проститутка. Косата й бе тъмна, ето защо я взе за една от местните жени. Но на утринната светлина бе се уверил, че очите й съвсем не са кафяви, както си мислеше, а тъмносини. А светлата й кожа не беше типична за латиноамериканките. И най-вече у нея отсъстваше суровият, тъжен и отегчен поглед на онези, които проституираха, за да си изкарват прехраната. Жените в Монтенегро бяха принудени да се продават за парче хляб и остаряваха твърде рано.

Тази жена очевидно не бе изпитала лишенията на оскъдния живот. Би трябвало да живее в красива къща в някое предградие в Средния запад и да дава следобедни приеми. А тя беше тук, в джунглата, успяла да се измъкне невредима от опасното среднощно приключение. Против волята си Линк изпита любопитство.

— Как се сдоби с камиона?

— Откраднах го — отвърна тя, без да се изненада от въпроса. — Беше паркиран пред кръчмата. Ключовете висяха на арматурното табло. Дегизирах те като офицер с дрехите и шапката, които намерих на седалката.

— Гениално.

— Благодаря.

— И мина през контролно-пропускателния пункт, като обясни, че съм ти клиент?

— Точно така.

— Имам цицина на главата си.

— О, да, съжалявам. Опитах се да…

Кери млъкна. Линк остана с впечатлението, че крие нещо, което не иска той да си спомни, и я подкани:

— Продължавай.

— Удари се в таблото.

— Аха.

Известно време изучава изражението й, после реши да й прости лъжата. Нямаше смисъл да се карат. Скоро щяха да се разделят. Беше сигурен, че между тях не се е случило нищо. Колкото и да е бил пиян, не би забравил подобно изживяване; без съмнение би запазил спомен за допира до изящните й бедра, чиито съблазнителни форми се очертаваха под роклята.

С усилие прекъсна потока фантастични видения и се зае да състави план как да действа, когато стигне до града. Надяваше се да завари президента в настроение.

— Радвам се, че разполагаме с камион. Така по-лесно ще стигна до града. Идваш ли с мен, или ще се сбогуваме още тук?

— Не е нужно — усмихна се Кери.

— Моля?

— Да ходиш в града.

— Виж, вече ти обясних как стоят нещата при мен — сопна й се той. — Хайде да престанем с игрите. Просто ми дай ключовете и аз ще се оправя сам.

— Никъде няма да пътуваш, господин О’Нийл.

— Веднага се връщам в града. — Той протегна ръка. — Ключовете!

— Филмът.

— Моля?

Кери наклони глава. Линк проследи жеста. Забеляза виещата се кафява лента, изложена на фаталното тропическо слънце. Смразяващият кръвта вик започна като хъркане. Но когато излезе от гърлото му, се превърна в яростен рев. Линк се завъртя, сграбчи жената и я притисна към камиона. Ръката му опираше в гърлото й.

— Би трябвало да те убия.

— Защо не? Какво означава едно убийство повече? Та ти си склонен да жертваш живота на девет деца заради собствения си егоизъм.