Сандра Браун - Сделка с дявола

— Къде сме?

Наемникът премигна и се взря през мръсното стъкло, покрито с полепнали мъртви мушици. Кери дръпна главата му към рамото си и му прошепна да остави всичко на нея. Часовият, неугледен младеж с едва набола рядка брада, се дотътри до кабината и освети с фенерче лицето на Кери.

— Добър вечер — поздрави тя на испански, като се усмихна закачливо.

— Добър вечер. Какво му е на капитана?

— Пийнал си е малко повече — поклати глава Кери. — Горкичкият! Безстрашен войник, но бутилката го събаря.

— Къде го водиш?

— У дома — многозначително намигна тя. — Помоли ме да го приютя за тази нощ.

— Защо ще си губиш времето с пропаднал пияница? — ухили й се часовият, след като се убеди, че мъжът в кабината не е в състояние да реагира. — Не предпочиташ ли един истински мъж?

Абсурдната забележка на младока озадачи Кери, ала тя си наложи да се усмихне глуповато и сведе клепачи с престорена свенливост.

— Съжалявам, но капитанът ми плати за тази нощ. Навярно някой друг път.

— Навярно — наперено отвърна момчето. — Ако, разбира се, мога да си го позволя.

Кери го потупа насърчително по ръката, направи опечалена гримаса и му махна за довиждане. Щом бариерата се вдигна, тя подкара камиона, без да се обръща. Известно време наблюдава в огледалото пътя зад себе си. Когато се увери, че никой не ги преследва, силна тръпка разтърси тялото й — закъсняла реакция на продължилото сякаш цяла вечност напрежение. Беше успяла! Слава Богу, докато разговаря с часовия, наемникът бе кротувал.

Шосето обикаляше града в полукръг, като едно от отклоненията водеше право в джунглата. Кери съзря отбивката отдалеч и навлезе в тунела под дърветата. Тук пътят се стесняваше и ставаше все по-неравен. Главата на войника натежа на гърдите й. Опита се да го отмести, но после сметна, че е по-разумно да го остави да се наспи, вместо да се бори с любовните му пориви.

Поколеба се дали да не спре, преди да е стигнала до мястото в джунглата, което бе избрала, но се отказа. Реши, че най-добре ще е да откара войника колкото е възможно по-далеч от града. Така щеше да е в по-благоприятна позиция, когато се стигнеше до най-важното: необходимостта да го убеди колко е важно да й помогне да изпълни мисията си.

След време усети, че й се приспива. Фаровете, осветяващи причудливите растения на заобикалящата я джунгла, й действаха хипнотизиращо. Едва не пропусна завоя. Щом видя пролуката в стената от дървета, реагира бързо, завъртя волана наляво, спря камиона и изключи двигателя. Накацалите по високите дървета птици нададоха шумни възмутени крясъци, но скоро се усмириха. Тишината и мракът обгърнаха камиона като черен кадифен юмрук.

Кери въздъхна уморено и отблъсна заспалия мъж.

Протегна се, за да отпусне схванатите си мускули. Чувстваше огромно облекчение, че е изпълнила успешно първата точка от поставената задача. Сега трябваше да изчака утрото. Спътникът й обаче имаше други намерения. Преди да се усети, той я грабна в обятията си. Сигурно се беше освежил от дрямката. Целуваше я по-пламенно отпреди.

— Не! — извика Кери и се изтръгна от прегръдката.

Мъжът политна назад и си удари главата в арматурното табло. Претърколи се настрани и без малко да се свлече на пода. В следващия миг застина неподвижно. Дори не помръдваше. Ужасена, Кери затаи дъх.

— О, Господи, аз го убих! — възкликна отчаяно.

Отвори вратата и лампата на тавана светна.

Когато очите й попривикнаха към светлината, тя се втренчи в отпуснатото тяло на мъжа. Внимателно го докосна и той изстена.

Страхът й премина в отвращение. Не беше мъртъв, просто отново бе изпаднал в пиянски унес. Тя го хвана за яката и се помъчи да го изправи, но не успя. Застана на колене, издърпа го за раменете и го подпря в ъгъла на седалката. Главата му клюмна.

В тая поза видът му като че ли не бе тъй застрашителен. Дългите извити мигли сякаш не подхождаха на мъжественото му лице. Косата му беше тъмнокестенява, тук-таме с червеникави кичури, а под силния загар по бузите му прозираха лунички. Съблазнително отпуснати, устните му сякаш очакваха целувка, ала Кери пропъди спомена за невероятното усещане, възпламенило кръвта й.

Насочи мислите си към задачата, която й предстоеше да изпълни с помощта на този непознат. Запита се как ли ще реагира той сутринта, когато разбере, че е попаднал насред джунглата. Може би щеше да откаже да работи за избраната от нея кауза. Нищо чудно да я зареже още преди да е изслушал предложението й. Всеизвестно бе колко алчни и безскрупулни са наемниците.

Осени я внезапно хрумване и тя погледна към мачетето. Разкопча калъфа и изтегли страховитото острие. Толкова несръчно го държеше, че едва не си сряза крака, преди да го пусне на земята през отворената врата.

Дойде ред на пистолета. Дълго се взира в него. Налагаше се да обезоръжи непознатия, ала изтръпна при мисълта, че трябва да го докосне.

По дяволите, сега не беше време да се колебае! Да изпитва угризения след всичко, през което мина тази нощ, й се стори направо нелепо.

Първия път посегна неуверено, отдръпна ръце и ги сви в юмруци. Сетне разкърши пръсти като касоразбивач, комуто предстои да направи най-големия си удар.

Отново посегна и преди да се поддаде на страха, хвана дръжката и я дръпна. Още веднъж, този път по-силно. Пистолетът не помръдна.

Отчаяна, Кери взе да си блъска главата дали за момента това е единственото решение. Други възможности наистина не съществуваха. Просто трябваше да вземе пистолета, без да събуди войника.

Прикова поглед в токата на колана. Затвори очи, облиза устни и събра кураж да я докосне. Натисна с показалец месинговото езиче и то изщрака. Мъжът си пое дълбоко въздух. Кери застина, после хвана края на колана и бавно, с огромна предпазливост го издърпа от катарамата.

Дори не успя да се зарадва на постигнатото: срещна следващата пречка.

Докосна металното копче на панталона му. Войникът се размърда и опря коляно в седалката. Което напълно променяше нещата. Цевта на пистолета остана заклещена в колана на панталоните.

Кери усети, че дланите й се потят. Не се осмеляваше да си представи какво би сторил непознатият, ако се събуди. Сметнеше ли, че иска да му отнеме пистолета, щеше да я застреля. Ами ако реши, че… О, не, другото беше прекалено страшно, за да си го помисли. Посегна втори път към копчето. Огромното напрежение правеше пръстите й непохватни и тя с мъка изтегли металното кръгче от тесния илик. Стисна дръжката на пистолета, но той не помръдна.

Прехапа устни и стисна езичето на ципа с палец и показалец. Искаше да го дръпне само четири-пет сантиметра, но ето че зъбците се разтвориха докрай и Кери отскочи назад като ужилена. С последни сили грабна пистолета и го притисна до гърдите си. Мъжът въздъхна, отново се размърда, но не се събуди.

Плувнала в пот, Кери пусна на земята страховитото оръжие. Дрънченето на метал й подсказа, че пистолетът се е ударил в мачетето, и тя побърза да затвори вратата на кабината, сякаш за да прикрие някакви въображаеми улики.

Остана притаена в тъмнината, все още несигурна дали е попаднала на подходящия човек. Може би в крайна сметка изборът й не беше кой знае колко добър, след като толкова лесно обезоръжи войника. Разбира се, той беше пиян, а там, където отиваха, нямаше кой да го снабдява с алкохол. От друга страна, само с поглед бе отблъснал нахалника в кръчмата.

Физически беше подходящ за работата — прекара вечерта прекалено близко до него, за да се увери. Жилавите мускули бяха характерни за силен и издръжлив мъж. Знаеше също, че е достатъчно смел, за да извърши нещо, с което се е заловил. Ако не си беше ударил главата в арматурното табло, тя вероятно още щеше да се бори с него. Трябваше да престане да мисли. Стигаше й, че се спря на мъжа, от когото се нуждаеше. Опря глава на рамката на отворения прозорец и тихото му равномерно хъркане я приспа.

Стресна се от цветистите ругатни, огласили тясната кабина. Имаше чувството, че току-що е затворила очи, а ето че звярът до нея се събуждаше.