Поколеба се за миг, а после седна на скалистия бряг и развърза обувките си. Нагази до колене в хладката пенлива вода. Почувства се великолепно. С неохота се върна на скалите и съблече панталона си. Когато отново влезе в потока, беше само по риза и бикини. Гмурна се под водата, която обля изгорялата от слънцето кожа, солена и смъдяща от засъхналата пот. Шумящият поток отпусна мускулите й. Накрая тя потопи глава, за да измие прашната си коса.

Банята щеше да бъде божествена, ако не си беше спомнила думите на Линк. Как можа да му мине през ума, че се е зарадвала на вниманието, което й оказа бунтовникът? Странно — докосването на войника й бе противно, за разлика от ласките на Линк. И ако той отново я целунеше… Не успя да довърши мисълта си. Нечия ръка я хвана точно под гърдите и я изтегли от потока. Преди да успее да извика, дланта запуши устата й.

Пета глава

Кери се бореше като дива котка. Захапа ръката му и мъжът изстена от болка. Но когато се опита да се освободи, за да извика, устните й бързо бяха притиснати, а писъците — заглушени. Тя риташе, извиваше се и се гърчеше, дереше и забиваше нокти, ала нападателят беше по-силен от нея. Ръцете му приличаха на менгеме, готово да счупи ребрата й.

— За Бога, млъкни и спри!

Краката на Кери омекнаха. Нападателят й бе Линк. Ядоса се, че я изплаши, но изпитваше и благодарност. В крайна сметка той, а не партизанинът я влачеше навътре в джунглата, далеч от къщата.

Едва различаваше думите, прошепнати в ухото й. Изведнъж осъзна, че долавя и други звуци, които досега не бе забелязала — застрашително отчетливи и познати. Груб смях на мъже. Мелодичен испански говор, изпъстрен с вулгарни ругатни. Подрънкване на метални съдове за храна и на оръжие. Някъде наблизо войници си устройваха лагер. Постепенно Линк я пусна.

— Кои са те? — почти беззвучно произнесе тя с безчувствени изтръпнали устни.

— Не изчаках да ги попитам.

— Къде са?

— На поляната пред къщата.

Очите й тревожно се разшириха. Обърна се, готова да хукне през храстите. Линк протегна ръка, хвана я за мократа риза и я дръпна назад.

— Пусни ме!

— Луда ли си?

— Децата…

— Те са в безопасност. — Докато шепнеха напрегнато, той я влачеше през гъстия шубрак. — Ето тук — побутна я леко, като отмести тежката кадифена завеса от лиани.

— Ами децата!

— Обясних ти, че са в безопасност.

Когато разбра, че се кани да спори, Линк я тласна надолу. Краката й се огънаха и тя се строполи на меката земя. Преди да успее да се изправи, той я бутна по рамото. Изтърколи се в покритата с листа дупка. Линк я последва и спусна естествената завеса. Прилепи тяло до нейното, за да заемат възможно най-малко място в тясното скривалище.

— Ще лежиш и няма да мърдаш — промълви в ухото й. — Не издавай никакъв звук.

Кери понечи да се възпротиви, но той я стисна силно. Осъзна, че движението му е неволно, понеже чу звуците секунди след него. Някой си пробиваше път през джунглата и мърмореше на развален испански. Много скоро приближи на опасно разстояние до тях. Разсече с мачетето си растенията, които ги криеха в тъмнината. Кери затаи дъх. Линк, чието дишане тя усещаше във врата си, стори същото.

Войникът ги отмина, но те продължаваха да стоят нащрек и да се вслушват в стъпките му. Както очакваха, той се върна обратно и спря на по-малко от крачка от скривалището им. Прибра мачетето в кожения калъф, а после драсна клечка кибрит. До ноздрите им стигна острата миризма на марихуана.

Линк притисна лице към врата на Кери. Продължиха да лежат неподвижни и безмълвни. Кери си мислеше колко много неща биха могли да ги издадат. Неволно покашляне. Внезапно движение, ако съзрат някоя змия. Тя потрепери, но не толкова от допира на мократа риза, залепнала за тялото й, а от ужас. Какво ще стане, ако ги открият? Ами децата? Наистина ли бяха в безопасност, или Линк я излъга, за да я накара да се скрият? Не. Той не би го направил. Всъщност не можеше да бъде сигурна. Веднъж й спомена, че поставя себе си над всички.

За щастие войникът не остана дълго. Очевидно не довърши цигарата. Чуха шумоленето на дрехите, докато прибираше фаса, а после тихото ритмично подрънкваме на манерката, която се удряше в бедрото му. Линк изчака цели пет минути, преди да пусне Кери и да вдигне глава.

— Какво плещеше? — попита шепнешком, след като прецени, че е безопасно да разговарят.

— Оплакваше се, че сержантът го е пратил на разузнаване.

— Нещо за нас?

— Не.

— Слава Богу. Предполагам, не знаят, че сме тук. Как си?

— Добре съм — отвърна Кери, макар че бе уплашена до смърт. — А децата?

— Мисля, че при тях всичко е наред.

— Какво значи «мисля»?

— Говори по-тихо. И се успокой най-сетне. Погрижих се да се скрият, преди да тръгна да те търся. Кълна ти се — добави той, засегнат от недоверието й.

Кери се засрами, че се бе усъмнила. Линк О’Нийл беше негодник, но не би жертвал децата, за да спаси собствената си кожа.

— Какво стана?

— Когато за последен път обикалях имението, чух камионите да се приближават. Реших, че също като нас са си наумили да използват празната къща. Дотичах обратно, видях, че те няма, и заведох децата в мазето под кухнята.

— Не подозирах, че съществува такова мазе.

— Надявам се, че и войниците не са го открили. Оставих Джо да ги пази. Заплаших го, че ще го кастрирам с мачетето, ако излезе оттам, преди да се върна. Трудно го убедих, защото си бе наумил да тръгне да те търси.

— Не трябваше да напускам къщата.

— Малко е късно за разкаяния, госпожице Бишоп.

Кери премълча хапливия отговор. Най-голямата й грижа сега бяха децата.

— Малките уплашиха ли се?

— Да, но аз съумях да ги успокоя, като обърнах всичко на игра. Разполагат с вода. Обещах да ги почерпя, ако не вдигат шум. Казах им да заспиват. Уверих ги, че когато се събудят, ти ще бъдеш при тях.

— Смяташ ли, че са те разбрали?

— Моля се на Бога да е така. Когато се умори да спори с мен, Джо се съгласи да им превежда. — И добави смутено: — Дяволски се бях притеснил, че ще се наложи да обяснявам на тия главорези защо деветте деца са в мазето.

— Дали не са същите, които срещнахме днес? — ужасено попита Кери.

— Не знам. Които и да са, едва ли ще са по-състрадателни. Реших, че е по-добре да стоя настрана.

— Правилно. А къде е камионът?

— Скрих го, след като го разтоварихме.

Кери лежеше неподвижно и се опитваше да не мисли за тялото, притиснато до нейното. Усещаше изгаряща топлина през мократа блуза, прилепнала до кожата й.

— Поръчах ти да не напускаш къщата — сърдито отбеляза Линк. — Нали обеща да ме слушаш?

— Нуждаех се от малко въздух — сопна му се тя.

Укорът му без съмнение бе напълно основателен и това засегна гордостта й. Истинско безразсъдство бе да излезе навън, и то през нощта. Ако нещо лошо сполетеше децата, вината щеше да бъде нейна.

— Щеше хубавичко да се нагълташ с въздух, ако те бяха надупчили. За малко да те убият, както и всички нас. Надявам се, че поне банята ти е харесала.

— Да, макар че продължи кратко. — Изведнъж Кери застина. — Линк, аз оставих дрехите си…

— Скрих ги зад едно бананово дърво. Дано не ги намерят.

— Защо не ги взе със себе си?

— Имам само две ръце. Не можех да нося дрехите ти и в същото време да те измъкна от потока, без да допусна да се разкрещиш. Ако войниците те бяха открили преди мен, щяха да те разсъблекат. Повярвай ми, колкото и лошо да е мнението ти за мен, уважавам непорочността ти много повече от тях.

Кери съжали, че спомена голотата си. След като непосредствената опасност бе отминала, не можеше да не мисли за оскъдното си облекло и за принудителната близост с този непредсказуем човек.

Колко ли дълго щяха да останат така, притиснати един към друг, без да се движат, нито пък да разговарят нормално? Не биваше да отслабват бдителността си. В момента джунглата бе единственото убежище за тях. Би било рисковано да търсят друго. Кери вече беше започнала да осъзнава колко неудобно щяха да се чувстват през следващите няколко часа.

И двамата бяха премръзнали, със схванати от неудобната поза мускули. Близостта на Линк все повече я смущаваше, сигурността, която обещаваше силното му тяло, я привличаше. И не само заради топлината, която излъчваше.

— Ястието, което готвят, мирише приятно — отбеляза тя, за да отклони вниманието си от Линк.

— Не мисли за него. Сигурно е игуана или нещо още по-гадно — каза той, за да пропъди пристъпите на глада.

— Престани! — измърмори Кери и леко размърда крака. — Непрекъснато си представям как по тялото ми лазят гадинки.

— Не мърдай.

Дори при най-леко движение близостта й възпламеняваше кръвта му. Нужно бе огромно усилие, за да се овладее, да не злоупотреби с тъй трудно спечеленото й доверие.

— Мускулите ми се схванаха, Линк.

— Студено ли ти е?

— Малко — призна тя.

През деня в джунглата беше като в сауна — влажно и душно. Сега обаче те лежаха на мокра земя. През гъстите шубраци тук почти не проникваше слънчева светлина и под лианите бе необичайно хладно. Кери усети, че зъбите й тракат от студ.

— Махни тази мокра риза — нареди Линк.

Мъчителните секунди сякаш се точеха едва-едва. Двамата стояха напрегнати и неподвижни, както в мига, в който войникът мина покрай тях.

— Не ми е чак толкова студено — плахо се обади Кери.

— Ще ти дам моята риза. — Линк въздъхна раздразнено. — Можеш да се увиеш с нея.

— Добре — съгласи се неохотно Кери. — Как ще го направим?

— Първо ме пусни.

Линк пъхна ръка между гърба й и гърдите си и разкопча ризата си. Много внимателно, за да не раздвижи листака, се повдигна почти до седнало положение и измъкна раменете и ръцете си. Едва дишаше от усилието, което положи.