— Хайде, той каза, че можем да си вървим.

Линк трепна. Държеше се за корема и се взираше свирепо към командира. Изгаряше от желание да размаже арогантното му лице. Ако не бяха Кери и децата, щеше да го направи, дори това да струва живота му. Но жената го дърпаше за ръкава и го молеше да влезе в камиона.

С огромно усилие се подчини на разума и затвори очи пред предизвикателството, което се четеше в очите на партизанина. Събра фотоапаратите и филмите, докато Кери помагаше на децата да се качат в каросерията. Жената бутна безцеремонно войника, който бе насочил автомата си към Джо, и вдигна момчето на крака.

— Хайде, Джо, иди при господин О’Нийл. Тръгваме.

Качи се отзад в камиона и прегърна по-малките деца.

— Искам си пистолета и мачетето — рече Линк.

Кери попита командира дали ще му ги върне.

— Предай на мъжа си да влезе в кабината и да затвори вратата.

Кери преведе и Линк неохотно се подчини. Партизанинът сложи мачетето до краката на Кери и заяви:

— Не съм чак такъв глупак, че да му дам пистолета.

Кери отново преведе думите му. Гневно стиснал зъби, Линк запали двигателя. Отдалечиха се от лагера на партизаните по лъкатушещата пътека в джунглата. Скоро стигнаха до пътя. Внезапно камионът спря.

— Знам, че ще се задушите — рече Линк, — но трябва да опънем брезента. Не желая повече да поемам каквито и да било рискове. — Помогна й да покрие децата, изгледа я изпитателно и попита: — Причини ли ти болка?

— Нищо ми няма — отвърна грубо тя и наведе глава, за да избегне проницателните му очи.

Линк метна брезента отгоре й. След миг Кери чу, че вратата на кабината се затвори. Камионът потегли.


— Какво мислиш? — тихо попита Кери.

— Като че ли е изоставена.

От няколко минути наблюдаваха къщата в плантацията със захарна тръстика, която граничеше с дивата джунгла. Не се чуваше нищо.

— Би било чудесно, ако можехме да прекараме нощта на закрито.

Линк случайно бе зърнал покрива на къщата. Когато спря камиона и отмахна брезента, скупчените тела му заприличаха на повехнал букет цветя. Някои от децата бяха заспали върху Кери, отпуснали тежестта си върху крехкото й тяло. Тя обаче не се оплака. Търпението й сякаш беше неизчерпаемо. Но в очите й вече се забелязваха следи от умора.

— Не слизайте. Двамата с Джо ще идем да разузнаем.

Върнаха се след десетина минути.

— Изглежда изоставена от дълго време. Какво предпочиташ — да ви откарам дотам с камиона или да повървите?

— Стига сме се возили за днес. Ще отидем пеша.

Преминаха през двора на имението, което сигурно някога бе представлявало красива гледка, ала сега, както и всичко в тази страна, беше белязано от войната. По бялата мазилка на къщата се забелязваха драскотини и дупки от куршуми. Лианите бяха образували свод и задушили растенията под широката веранда. Повечето прозорци бяха изпочупени. Предната врата липсваше. Но в огромните стаи не проникваха безмилостните лъчи на слънцето. Кери и децата се почувстваха прекрасно сред прохладата, след като едва не се задушиха под брезента в камиона.

Кухнята беше без електричество и газ. Линк не разреши да запалят огън. Вечеряха студен боб от запасите от консерви. За щастие, макар и тръбите да бяха ръждясали, по тях течеше студена вода. Кери изми лицата и ръцете на децата и ги настани на сламениците в една от добре проветрените стаи. Застанал на пост пред един от широките предни прозорци, Линк я наблюдаваше с колко търпение успокоява децата. Изслушваше дългите им молитви и им разказваше за великолепните неща, които ги очакват в Щатите.

Луната се беше издигнала над върховете на дърветата. Преди да се погрижи за децата, Кери бе разплела косата си и понеже нямаше гребен, я среса с пръсти. И ето че сега тя блестеше като черна коприна на раменете й и докато минаваше покрай сламениците, сребристите лъчи на луната се отразяваха във всеки кичур.

Младата жена вдигна Лиза на ръце, целуна я по върха на тъмната лъскава главичка. После започна да я люлее и да й пее приспивна песен.

Линк копнееше да запали цигара, поне с нещо да си отвлече вниманието. Дори и когато не я гледаше, долавяше всяко нейно движение. Проклинаше се, понеже усещаше да го разяжда ревност, че малките се радват на нейната нежност.

И заслужаваше да бъде проклет, защото дори и в този миг изгаряше от желание да усети близостта й. Нямаше търпение да я докосне, но не както преди. Не да я «принуди» да понася милувките му, а да я дари с тях. Не да я унижава и да я кара да плаче, да стои безмълвна и отвратена. Копнееше да отвръща на целувките му, да стене от удоволствие.

Сам не разбираше какво става с него. Мислите му в никакъв случай не бяха по-чисти от намеренията на онзи дивак в джунглата. Презираше се, но не успяваше да прогони виденията, обсебили съзнанието му.

Може би причината бе, че твърде дълго не се беше любил. Но не му се случваше за първи път и все пак никога не бе изпадал в подобно състояние. Преди не изпитваше страст към конкретна жена, а към противоположния пол като цяло. Сега бе неспособен да се съсредоточи върху нещо друго, освен върху болезнения копнеж, който го спохождаше най-неочаквано и в най-невероятни моменти. Например, когато Кери му поднесе вода с шепите си, преди самата тя да е пила, сякаш му предлагаше да се сдобрят и му благодареше безмълвно с дълбоките си сини очи.

Терзаеше се, а нямаше на кого да излее гнева си. Дори безмълвните ругатни не помагаха. Не намираше отдушник за трескавото желание, сковало тялото му. Единствената му жертва беше жената, накарала го да действа и да се чувства като глупак.

— Заспаха — прошепна Кери, когато се приближи до прозореца.

Линк седеше на перваза, повдигнал едното си коляно, за да облекчи напрежението и болките в гърба си. Кери сякаш не забелязваше лошото му настроение. Не обръщаше внимание на нищо, освен на невероятната красота на нощта. Пое си дълбоко дъх, без да си дава сметка колко е съблазнителна в тази поза, а мъжът не можеше да откъсне очи от нея, за да спаси душата си.

— Защо не му обясни веднага, че си монахиня?

— Не мислех, че това ще помогне — отвърна тя и го погледна, изненадана от неочаквания въпрос.

— Можеше да опиташ.

— Боях се да не се нахвърли върху някое от момичетата.

По време на война се случваха отвратителни неща. Мъжете се превръщаха в зверове. Линк не беше в състояние да оспори логичните доводи на Кери. Но дяволът в него го караше да я нарани, да я принуди да страда като него.

— Не те разбирам. Правиш се на светица, но изпитваш удоволствие, когато усетиш, че влудяваш мъжете. Длъжен съм да открия истината. — Той се пусна от перваза на прозореца и се надвеси над нея. — Такива ли са номерата на монахините? Това част от възпитанието ви ли е? Само да флиртувате? Да давате обещания, но никога да не ги спазвате?

— Ти не се чуваш какво говориш! Без да искам, се превърнах в залог между теб и онази маймуна в глупавата ви борба кой ще надделее. Застанах на негова страна и очевидно спечелих уважението му. После го помолих да ти подари живота.

В думите й отново имаше логика и това още повече го вбеси.

— Не желая повече услуги от теб, разбра ли? Или толкова беше погълната от оказаното ти внимание, че не си го възприела като услуга?

— Понесох закачките на този грубиянин, понеже нямах изход. Както и в случая с теб.

— И двата пъти се жертва заради децата, тъй ли? — усмихна се презрително Линк.

— Да!

— Голяма смехория.

— Не съм изненадана, че не разбираш. Винаги си мислил само за себе си. Не си обичал другиго, освен Линкълн О’Нийл.

Той я сграбчи и я завъртя към себе си. Джо моментално се появи в тъмнината. Воднистите му очи блестяха на лунната светлина. Линк изруга, пусна Кери и се обърна. Ядосваше се повече на себе си, отколкото на Кери или на Джо. Просто не можеше да се познае, та той се държеше като луд.

— Ще се поразходя. Вие не мърдайте оттук.

Тръгна, като размаха мачетето, сякаш с удоволствие би съсякъл нещо. Кери наблюдаваше как дългата му сянка се сля с дърветата в отдалечения край на двора. Джо тревожно прошепна името й. Тя сложи ръка на рамото му и му се усмихна вяло, опитвайки се да го успокои.

— Не се притеснявай за мен, Джо. Нито пък за господин О’Нийл. Той просто е изнервен.

Не успя да убеди момчето, нито пък себе си. За нея си оставаше загадка защо Линк е толкова гневен. Защо разговорите им винаги завършваха с викове? Нанасяха си отвратителни обиди като капризни деца. Ужасяващата случка с бунтовниците би трябвало да ги сближи, да ги свърже по-силно, вместо да ги настрои един срещу друг. Всъщност всеки спаси живота на другия, а отстрани изглеждаха като врагове.

Кери си даваше сметка колко са противоречиви чувствата й към Линк. Нуждаеше се от време, за да ги осмисли.

— И аз ще се поразходя, Джо.

— Но той заповяда да стоим тук.

— Знам, но ми е необходимо да глътна малко въздух. Няма да ходя надалеч. Наглеждай децата вместо мен.

Джо не можеше да й откаже. Кери осъзнаваше, че се възползва от предаността му, като го задължи да пази спящите деца. Мина през тъмните стаи на къщата и се измъкна през задната веранда, за да избегне срещата с Линк.

Камъните на терасата бяха изпочупени и в пукнатините растеше трева. Кери се питаше колко ли приеми са се състояли тук. Какво ли се бе случило с хората, живели в къщата? Очевидно са били богати. Дали са експлоатирали земята и работниците, както пишеше по плакатите?

Кери се чудеше дали се е срещала със собствениците на този дом. Дали не й ги бяха представили в някоя елегантна гостна, облечени в модни дрехи, похапващи лакомства? Пропъди тягостните мисли и тръгна по обраслата с плевели пътека. Мина през разкошната градина. Сепна я шум от течаща вода. Едва не нагази в потока. Същинска сребърна лента. Искреше и бълбукаше като шампанско на лунната светлина.