За един кратък миг Филип успя да запази строгото си изражение, после каза:

— Няма нищо, Синджан. Добре те познавам. Съмнявам се, че някога ще се промениш — след това бързо се обърна към баща си. — Чичо Райдър ме попита дали искам да отида на гости при него и леля Софи, както и на всичките им деца. Казва, че сега са повече от дузина и ще ми бъде много забавно там. Всички живеели в Брендън Хауз която се намирала съвсем близко до тяхната къща. Знаеш ли, татко, че чичо Райдър спасява деца от най-различни страшни ситуации? Става техен настойник, грижи се за тях и ги обича. Струва ми се, че той се чувства неудобно, когато хората го смятат за добър човек. Чичо Райдър ми разказа за своя малък шурей Джереми, който учи в Итън. Той бил куц, но бил най-добрият борец, който чичо Райдър е срещал от много време насам. Каза ми още, че Джереми яздел бързо като вятъра. Чичо Райдър може да ме научи да се боря, ако ти нямаш нищо против. Казва, че Джереми бил на същата възраст като мен, когато го учил да се бори. Моля те, татко, позволи ми да се науча.

— Чичо Райдър и чичо Дъглас… — размишляваше на глас Колин. — Чуй какво ще ти кажа, Филип. Двамата с чичо Райдър ще се борим и който победи, той ще те учи. Съгласен ли си?

Филип никак не беше глупав.

— Може би ще е най-добре, ако и двамата с чичо Райдър ме учите.

— Той трябва да стане дипломат — заяви Колин на съпругата си, после притегли към себе си сина си, прегърна го и продължи. — Двамата ти чичовци и аз ще обсъдим този въпрос. А ти си почини, Джоан. Ще ти се обадя по-късно.

— Татко, знаеш ли, Синджан ме научи да стрелям с лък, но трябва да се науча и да се фехтувам. Макдъф ни даде няколко урока за начало, но трябваше да замине. Ти нали ще продължиш да ни учиш?

— Джоан се е учила да се фехтува заедно с теб?

— Да. И аз също трябва да продължа. Не мога да позволя Филип да ме превъзхожда.

— Не знаех, че притежаваш такива умения.

Като че ли беше малко недоволен. Тя наклони глава и се засмя.

— Толкова ми приличаш на Дъглас и Райдър, когато правех нещо по-добре от тях. Те ме научиха да стрелям с пистолет, да бъда отличен стрелец с лък, да яздя като същинска Диана, да плувам като… е, няма значение като какво. Мисълта ми е, че те ме научиха на всички тези мъжки умения, но когато ги овладях безупречно, те бяха искрено възмутени.

— Естествено, че са постъпили неразумно. Никой мъж не може да бъде доволен, когато жена му нахлузи неговия брич и яхне коня му, за да се сражава с враговете му, а в същото време зарязва мъжа си у дома — в неведение какво да прави и какво да каже.

— Вече разбрах, че една съпруга не бива да се намесва в тези работи. Мисля, че на мъжете им трябва да си мислят, че те са тези, които владеят положението.

— Въпреки цялата твоя решителност и смелост, въпреки цялата страст, с която се бориш да ме защитиш, въпреки страхотната ти изобретателност, ти пак си оставаш по-слаба от мен. Всеки мъж, независимо дали той е най-съвършеният или е кръгъл глупак, може да те нарани. За това са мъжете на този свят. Ние наистина сме полезни същества. Нашата най-свята отговорност е да закриляме съпругите и децата си.

— Ха! Знаеш, че това са глупости, Колин. Не живеем в средновековието, когато пътищата са гъмжели от разбойници.

— Защо спорите? — намеси се Филип, като местеше очи от Синджан към баща си. — И двамата сте прави. Момчетата също могат да бъдат силни. Нима аз не яздих сам през нощта, за да те доведа от Единбург, татко? Ако ти не се беше върнал, Джоан можеше сериозно да пострада.

Двамата се спогледаха над главата на Филип. Синджан се усмихна, а Колин каза:

— Ти смяташ, че всеки член от семейството трябва да дава своя принос, така ли? На всеки трябва да му се да де възможност да се прояви като герой.

— Това означава, че и за Дахлинг трябва да има такава възможност — каза Филип и се намръщи. — Ти какво мислиш, Синджан?

— Мисля, че баща ти най-накрая намери правилният отговор.

— Сега, Филип, ако ти приемеш извинението на Джоан…

— Името й е Синджан, татко. Ти си готова да направиш всичко за доброто на моя баща, така че смятам, че не бива да заставам срещу теб.

— Благодаря ти — отвърна кротко тя и забеляза как лявата вежда на Колин въпросително се повдигна. Проследи как баща и син напускат Вътрешната господарска стая. Колин се бе привел напред, за да чува какво му говори Филип.

Тя го обичаше толкова силно, че чак изпита болка от това.

Кой, по дяволите, беше казал на Робърт Макферсон, че Колин е убил жена си?



Късно следобед се застуди. Небето беше безоблачно и шербруково-синьо, както Софи обърна внимание на съпруга си, преди да го целуне.

Колин беше пожелал да остане за известно време сам. Сега, като видя петното от вода върху страницата на книгата, която държеше в ръце, той свъси вежди. Нямаше съмнение, че за книгата бяха положени грижи — беше почистена от праха, корицата беше запъната в хартия, но петното си стоеше върху страницата. Разбира се, тя се бе погрижила за книгата, както беше направила и с всички останали книги. Той знаеше отпреди, че тя беше свършила тази работа, но чак сега разбра, че се е отнесла с всяка книга като с истинско съкровище — с почит и преклонение. Той остави книгата и се върна при бюрото си. Отпусна се удобно в креслото, кръстосал, ръце на тила си, и затвори очи.

Намираше се в своя кабинет в северната кула. Усещаше аромата на пресен пирен и рози. Както и този на лимон и пчелен восък. Това му напомняше за майка му, но сега той не изпитваше гняв към съпругата си, а напротив — дълбока благодарност. Помисли си, че сигурно не след дълго, когато му замирише на лимон и пчелен восък, вече няма да се сеща за майка си, а ще си мисли за жена си.

Обичам те.

Колин мислеше, че винаги е знаел, че тя го обича, въпреки че не се отнасяше с особено доверие към идеята за любов от пръв поглед. От друга страна, тя беше застанала до него още от самото начало. Вярата й в него никога не се разколеба. Дори когато спореха, той знаеше, че тя с готовност ще умре за него, ако се наложи.

Всичко беше много просто.

Той беше толкова щастлив, че не можеше да повярва, че това, което става, е истина. Беше открил своята богата наследничка. Освен това беше намерил жената, която да бъде чудесна майка за неговите деца, беше спечелил незаменима съпруга. Макар и твърдоглава. Макар и прекалено импулсивна.

Точно в мига, когато всичко просветляваше и се измъкваше изпод булото на огромния черен облак, се появяваше някакъв таен неприятел. Замисли се дали не е трябвало да използва сила, за да научи името на врага си от Макферсон. Може би Джоан нямаше да му попречи да го направи в колибата. Може би тя самата щеше да настоява пред него да набие Макферсон.

Това предизвика усмивката му. Тя ставаше истински кръвожадна, когато нещо заплашваше неговия живот. Помисли си за леля Арлет — една жена, която явно не беше на себе си, и той беше единственият, който не го бе забелязал. Заради неговата слепота Джоан можеше сега да е мъртва. Той стисна зъби при тази мисъл. Всичко се оказа вярно. Леля Арлет призна пред него, че щяло да бъде по-добре, ако малката кучка била умряла. Тогава всичко щяло да се върне по старому. Тогава тя отново щяла да има власт.

Но тя не беше казвала нищо на Макферсон. Колин въздъхна. Когато чу да отекват стъпки нагоре по стълбището на кулата, той отвори очи. Разпозна чии са тези леки стъпки и се наведе напред в креслото, отправил поглед към обкованата с желязо врата.

Беше Джоан. Лицето и беше поруменяло от напрежението. Челото й беше потно.

Той скочи от мястото си и отиде при нея:

— Още не си съвсем във формата си на амазонка. Ела и седни за малко, да си поемеш дъх.

Тя го направи.

— Срамота е да се задъхвам от някакви най-обикновени стълби. Здравей. Колин. Добре ли си? Имах нужда да се освободя за малко от чуждо присъствие. И ти ли?

— Да, но се радвам, че ти си тук.

Тя пое дълбоко дъх.

— Дойдох по конкретен повод.

— Искаш да разбереш как е минал разговора ми с леля Арлет.

— Може би да, но не е точно това. Тоест, има нещо друго, но мисля, че няма да ме изгониш навън, след като не съм дошла да науча това. Дошла съм за нещо съвсем различно, което не търпи отлагане. Виждам, че не четеш някаква книга.

Той въпросително повдигна вежди и й подаде книгата с думите.

— Благодаря ти, че си се погрижила за тази книга. Тя ми спомен от дядо ми. Той обичаше да ми чете откъси от нея. Това са Писмата на Честърфийлд до сина му. Мисля, че е време и аз да започна да чета на Филип от тези писма на историческа и митологическа тема. Прегледах отново книгата и се оказа, че съм бил прав.

— Синът на Честърфийлд също се казва Филип. Не е ли любопитно това съвпадение? Дъглас не ме насочи към Честърфийлд, но аз сама го открих много бързо. Той не е живял добре с жена си и затова е имал лошо отношение към жените въобще. Дъглас каза, че Честърфийлд нямал удоволствието да срещне мен, за да промени отношението си. И след като било така, аз не трябвало да му обръщам никакво внимание. А ето едно от любимите ми писма. Носи знанието си, както личния си часовник, в своя джоб… Най-важно от всичко е да избягваш да говориш за себе си когато това е възможно.

Той я гледаше смаян. Чудеше се дали тя ще продължи да му поднася изненади до края на живота му.

— Книгите ми, които пристигнаха от дома, още стоят в сандъците. Не ми е останало време да ги разопаковам — като каза това, тя го погледна неуверено. — Освен това не знам къде би желал да ги подредя.

Колин се почувства като някой влюбен в себе си идиот. Ако не тя, а някой друг беше поставил този въпрос пред него по такъв начин, той щеше да го измъчва, да го смаже от бой. Но с нея беше различно. Дори сега тя не беше сигурна как ще реагира на думите й той. Ставаше въпрос за проклетите й книги, за Бога.

— Знаеш — произнесе бавно той и се усмихна, — че в замъка има стаи в излишък. Можеш да използваш всяка една от тях, която пожелаеш. Но ако искаш, ще ми бъде приятно да поделя тази стая с теб.