Синджан се усмихна зад гърба му, защото много добре знаеше, че ще прави само това, което тя реши, и й се искаше в този миг той да се обърне към нея. Искаше да го види в цял ръст. Той вече беше гол. Тя гледаше дългия му гръб, хълбоците, краката. Беше съвършен, в това нямаше съмнение. Не можеше да си представи, че по света има друг мъж, който да изглежда като него.

— Колин? — тя усети, че гласът й прозвуча дрезгаво.

— Да? — каза бавно той и се обърна с лице към нея. Тя си мислеше, че той много добре знае какво смята и какво желае тя в този миг.

Преглътна. Гледаше го и изгаряше от желание той да стои там още час, повече дори. Може би щеше да се научи да рисува и да може да го помоли да й позира. Зачуди се дали той би приел тази уловка.

— Да, Джоан? — повтори той.

— Ще спиш ли с мен тази вечер? Ще ме прегръщаш ли?

— О, да. Знам, че това ти е приятно. Не се страхуваш от това, нали? Дори ще те целуна, защото знам, че обичаш да те целувам.

Той тръгна бавно към леглото, защото знаеше, че тя иска да го разглежда и нарочно й даде тази възможност. Интересът й към тялото му го забавляваше и едновременно му доставеше необикновено удоволствие. Беше великолепно, когато една съпруга се възхищава по този начин от своя съпруг. Наистина беше възхитително. Той чу, че дъхът й секва и се намръщи. Погледна се. Под погледа й, разбира се, се бе възбудил и това я беше изплашило. А какво беше очаквала тя — може би да се стопи пред очите й?

По дяволите! Искаше отново да е здрава, бързо да оздравява. Този неин глупав страх го дразнеше.

— Ще останеш ли този път у дома, Колин?

— Да, както вече ти казах. Щом Макферсон е вече тук и продължава да причинява неприятности, трябва да се разбера очи в очи с него. И ще го направя, Джоан. Без никаква помощ от твоя страна. Освен това се оказа, че се налага да те пазя и от леля Арлет.

— Оценявам това, Колин.

Той се качи на леглото при нея, и тя с готовност се гушна в него. Лежаха обърнати с лице един към друг, носовете им почти се опираха.

— Още си с тази проклета нощница.

— Мисля, че е по-добре да остана с нея.

— Вероятно си права, по дяволите — той я целуна по устните и се ухили. — Отвори устни, Джоан. Забравила си на какво те учих. Не, не като риба, нито като оперна певица. Точно така. А, да… Подай ми сега езичето си.

Той изгаряше от желание по нея. Ако не грешеше, на нея също й се искаше да продължи с устни и ръце, но той знаеше, че тя е още слаба и не е в състояние да понесе една буйна страст. Той в никакъв случай не искаше тя отново да се разболее. Целуна я по върха на носа и нежно притегли главата й към рамото си, като се обърна по гръб. Беше мъчително да се въздържа, но го направи. Чувстваше, се като най-благородния мъж на този свят. Тя леко въздъхна от разочарование и се опита да го целуне.

— Не, Джоан. Не искам да те изморявам. Ш-ш-т, така трябва. Почивай. Ще те прегърна и това е всичко. Филип не греши ли? Наистина ли леля Арлет се опита да те убие?

Синджан почти не можеше да говори нормално от страст. Притискаше се разтреперана в него. Опитваше се да се контролира, но просто не успяваше. Не владееше изкуството да сдържа възбудата си. Искаше й се да го целува, докато има въздух. Искаше й се да гали тялото му. Искаше й се да обсипе с целувки корема и слабините му, да го поеме отново в устата си. Беше толкова трудно изведнъж да спре и да се прави, че не забелязва, че той е до нея. Тя се притисна в него, неспособна да се справи с натрупалото се в нея напрежение. Ръката й се сви в юмрук върху корема му. Бавно, много бавно, тя разтвори пръсти и дланта й почувства напрегнатите му, топли слабини, къдравите косъмчета по кожата му.

Колин стисна клепачи и прехапа устни.

— Не, Джоан. Не прави нищо, наистина не трябва, любима. Премести ръката си, преди да съм се почувствал неудобно. Моля те, отговори на въпроса ми.

Чак тогава тя смътно долови, че и той е страхотно напрегнат и се опитва да се овладее. Оцени загрижеността му за здравето й, въпреки че си помисли, че предпочита да рискува отново да има треска. Пръстите й се придвижиха надолу и го докоснаха. Той обаче беше твърдо решен, че ще се държи като джентълмен. Тя въздъхна и каза:

— Не ми изсипа направо отрова в гърлото, но няма никакво съмнение, че искаше да умра. Дори отвори прозорците, за да ми помогне да се възвися във вечността. След като ти се върна, тя веднъж ме издебна сама и ми каза, че щяла да ме задуши с възглавницата. Каза, че съм била опропастила всичко, че съм щяла да направя живота й още по-нещастен. Толкова много приказки изговори тогава, Колин, толкова много неща е казвала и друг път и толкова много научих, докато те нямаше, че ми е трудно да ти разкажа всичко — тя му разказа за несвързаните приказки на леля Арлет за водния дух, за това как била принудила мисис Ситън да не почиства замъка, затова, че бащата на Колин всъщност не бил негов истински баща, а такъв бил някакъв демон-келпи, за това, че господарят обичал Арлет, а не сестра й, която била глупава и зла…

Колин й зададе много въпроси, но доста неща останаха неизяснени. Накрая, когато Синджан остана без сили и вече не можеше дори да говори, той я целуна по челото и каза:

— Ще се погрижа тя да не остане повече във Вер. Представлява опасност и за себе си, и за нас. Един Бог знае какво може да направи с децата, ако превърти съвсем. Странно, че преди никога не съм забелязвал колко е особена. Знаех само, че не ме харесва, което си беше съвсем очевидно, но не обръщах внимание. Хайде, заспивай вече. Моля те, премести ръката си по-нагоре. Да, така е добре. Гърдите ми не са толкова опасно място.

Тя се усмихна, притиснала глава в рамото му. Нищо лошо не можеше да й се случи, щом той е тук. А тя щеше да направи това, което трябва, за да не му се случи и на него нищо лошо. Той можеше да й държи високопарни речи, да се прави на господар и диктатор колкото си ще, но това нямаше никакво значение. Той просто нямаше шанс срещу тяхната женска тройка.

Абсолютно никакъв шанс.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Съпругите изпитаха едновременно чувство на облекчение и на разочарование, когато при пукването на зората Дъглас и Райдър не се появиха във Вер. В осем часа сутринта в господарката спалня Софи най-после даде израз на безпокойството си.

— Но къде са те? Мислиш ли, че може да им се е случило нещо лошо, Алекс?

— О, не, даже не го допускам — каза Алекс и сви вежди. — Започвам да си мисля, че са ни сърдити и затова не идват. Искат да ни дадат урок. Дъглас се умори да се опитва да се налага и все да стига някъде по средата. Сигурно е решил този път да ме накаже с отсъствието си.

Синджан погледна първо едната, после другата си снаха и избухна в смях. Върху лицата и на двете беше изписано едно и също изражение — на дълбоко засегнати, но тя не можеше да спре да се смее.

— Не мога да повярвам, че това сте вие. Звучите така, сякаш искате в тази секунда да пристигнат.

— О, не!

— Това е абсурдно!

Синджан отмести поглед от едното разочаровано лице върху другото.

— Някоя от вас двете блестящи любими направи ли си труда да остави бележка къде е?

Алекс погледна Синджан така, сякаш тя изведнъж се бе побъркала и сви презрително рамене — беше изпълнение, от което Дъглас щеше да се пукне от гордост.

— Защо? Естествено, че му писах къде отивам. За какъв човек ме смяташ? Никога не бих си позволила да разтревожа Дъглас.

— И какво точно му написа?

— Ами… че съм отишла на гости на Софи. О, по дяволите!

Синджан бързо отмести очи върху Софи, която се мръщеше и беше забила поглед в бледосивите си пантофи.

— А ти? Писа ли на Райдър закъде сте тръгнали?

Много бавно, с вперен в пантофките си поглед, Софи поклати глава.

— Просто му писах, че отиваме на екскурзия в Котсуолдс и че ще му се обадя кога ще се върнем.

— О, Софи. Не е възможно да си го направила! — Алекс я замери с една възглавница. — Не мога да повярвам, че не си му писала истината. За какво си мислила, за Бога?

— Е, Алекс, и ти не си постъпила кой знае колко по-добре — отвърна й Софи и хвърли обратно възглавницата, уцелвайки величествения й бюст. — Казала си само част от истината и сама си направила първата крачка към лъжата, така да се каже. Ти също не е требвало да лъжеш.

— Трябваше да си дадеш сметка, че не е било необходимо да се лъже! Трябваше да помислиш за това, но не си го направила, ти…

— Да не си посмяла да ме наречеш глупачка!

— Не съм имала намерение да те нарека глупачка, но ако смяташ…

— Престанете веднага и двете! — каза Синджан, като полагаше неимоверни усилия да не се разсмее. Великолепният бюст на Алекс прииждаше и се отдръпваше като огромна вълна, Софи беше почервеняла със свити в юмруци ръце.

Най-после Алекс наруши мълчанието. Гласът й прозвуча много нещастен, когато попита:

— Какво ще правим сега?

Синджан не се усмихна. Смехът беше замрял в гърлото й. Каза твърдо.

— Райдър и Дъглас бързо ще се досетят какво е станало. Убедена съм в това. Ако ще се чувствате по-спокойни, като им пишете, побързайте да го направите още сега, а аз ще изпратя някое от момчетата да занесе писмата ви до Единбург. Въпреки че не мисля, че това се налага.

— Това ще отнеме цяла вечност!

— И не е необходимо — повтори Синджан. — Имайте ми доверие. Обещавам ви, че съвсем скоро и двамата ви съпрузи ще бъдат тук. Държа на казаното, че ще пристигнат в петък, не по-късно. Искате ли сега да си подадете ръка и да се заловим за работа?

Докато наблюдаваше как снахите й роптаят една срещу друга, дори и докато се прегръщаха, Синджан усети, че се чувства много добре. Да, беше по-силна от вчера. Още не напълно възстановена, но умът й сечеше като бръснач и работеше безотказно. Не се чувстваше вече отпаднала.

Разискваха плана толкова подробно, докато Синджан сметна, че им е казала всичко. Бяха обсъдили евентуалните последици, за които Синджан се бе сетила. Софи и Алекс не харесаха плана й, но Синджан настояваше пред тях, че друга възможност не съществува.