Сега тя отново й се бе явила, за да й каже, че Синджан е болна и е изпаднала в беда. Алекс усети стаята да се върти пред очите й, но бързо й мина. Сърцето й биеше лудо. Тя спря да мисли и пое дълбоко въздух. Дъглас не беше у дома. Преди няколко дни се бе върнал в Лондон, за да се срещне с лорд Евъри във Форин Офис.

Но и без това от него не би имало полза. Ако тя споделеше с него думите на Невестата-дева, той щеше да я изгледа презрително, да се засмее и да се държи идиотски. Не, беше добре дошло, че го няма. Тя знаеше, че той не би й позволил да предприеме каквито и да било действия — беше стигнал чак дотам, че преди да тръгне, накара я да се закълне, че докато той отсъства от дома, тя ще бъде в пълен покой. А тя беше убедена, че непременно трябва да направи нещо.

Алекс уведоми, че заминава на гости при зет си и сестра си в Котсуолдс. Верният Холис я погледна така, сякаш си беше загубила разсъдъка си, а не само една закуска. За сметка на него, свекърва й остана много доволна, че няма да й се мярка пред очите известно време.

Алекс знаеше, че през последните пет години Невестата-дева беше посещавала и Софи. Двете заедно щяха да решат какво да правят.



Замъкът Вер


Филип се измъкна от замъка в десет часа същата нощ. Наистина беше изплашен, но не чак дотам, че да не може трезво да разсъждава. Безпокойството за живота на Синджан надделя над загнездилия се в него страх.

Той успя да си свърши работата в конюшнята с такава ловкост, че дори Джордж II не излая нито веднъж. Беше го видял тъкмо навреме, за да го почеше зад проскубаните уши, преди да е вдигнал на крак цялата къща с лая си.

Филип не се задържа в конюшнята. Момчетата спяха в помещенията зад сайванта. Той оседла своето пони Брекън, бързо го изведе навън, прекоси алеята и чак тогава го възседна.

Предстоеше му дълъг път, но той беше твърдо решена да го измине. Молеше се само да успее да стигне навреме.

Искаше му се да уведоми Дулчи какво е решил да направи, но дълбоко в себе си знаеше, че не трябва, защото тя нямаше да държи устата си затворена. Вместо това я помоли с широка прозявка, облечен в нощницата си, да отиде и да види как е мащехата му, да й даде вода и да я завие с толкова одеяла, колкото намери.

Дулчи беше обещала да направи това. Той се помоли на Бога и пришпори понито си в галоп. Молеше се леля Арлет да не спипа Дулчи в господарската спалня и да я изгони, или още по-лошо — да я удари и нарани.

Имаше пълнолуние. Тъмните дъждовни облаци, които покриваха небето през последните три дни, бяха изчезнали. На тяхно място в небето плуваха бели облаци, през които луната и звездите хвърляха своя блясък. Той виждаше ясно пътя пред себе си.

Когато чу тропот на конски копита зад гърба си, Филип помисли, че сърцето му ще се пръсне. Бързо насочи Брекън към гъстите храсталаци край пътя и затисна с пръсти ноздрите на кончето, за да му попречи да изцвили.

Конниците бяха трима. Когато наближиха, той вече ясно различаваше говора им.

— Да, голяма сладурана е тя. Ще видиш, че ще е моя.

— Не, тя ще бъде моя, нахалнико. Баща й ми обеща, а и господарят също даде съгласието си.

Третият мъж избухна в силен смях — самодоволен и тържествуващ смях. Изплю се и каза:

— И двамата не сте в сметката. Не знаете ли, че аз вече спах с нея и че тя ми принадлежи. Ще кажа за това на господаря и всичко ще се уреди. И още нещо ще ви кажа, момчета, циците й никак не са малки.

Разнесе се залп от крясъци и псувни, конете започнаха да цвилят. Филип стоеше като каменна статуя на мястото си, чакаше и се молеше най-силният да си получи сладураната, а другите двама да вървят по дяволите.

Борбата продължи още десетина минути. Накрая Филип чу как някой високо изпсува, а миг след това отекна пистолетен изстрел. Мили Боже, каза си той и преглътна толкова напрегнато, че едва не се задави.

Чу се вик и след това настъпи гробна тишина.

— Уби Дингъл, глупако.

— Да, той е спал с нея. Заслужаваше си го мръсникът!

Другият мъж се завайка и закрещя.

— А какво ще стане, ако вече е взела да издува корема? Голям глупак си, Алфи. Сега Макферсон ще си поръча нашите карантии за закуска.

— На никого няма да казваме. Все едно, че го е убил проклетият Кинрос. Давай да се махаме! Мятай се на коня!

Те се отдалечиха в галоп, а третият мъж остана на пътя. Филип стоеше, без да знае какво да направи. После върза Брекън за едно дърво и излезе тихо от скривалището си. Мъжът лежеше проснат по гръб, с широко разкрачени крака и разперени ръце. Върху гърдите му имаше огромно червено петно. Очите му бяха широко отворени и пълни и с изненада. Зъбите му бяха оголени, сякаш всеки миг щеше да изръмжи. Нямаше съмнение, че е мъртъв.

Филип повърна. След това изтича обратно при Брекън и го върна на пътя.

Беше разпознал мъжа. Един побойник на име Дингъл, който беше от най-злобните момци на Макферсонови.

Баща му веднъж му го бе показал, когато бяха на посещение в Двореца Кълрос и беше казал, че този е отличен образец на калибъра на макферсоновите воини.

Филип, галопираше, докато Брекън се задъха от умора. После спря да починат и заспа върху гърба на коня си. Когато понито се размърда, той се събуди и изпадна в паника, защото не знаеше колко време е проспал. Но животното не можеше да поддържа галопа постоянно и той беше принуден да не го пришпорва. Видя още няколко мъже и селянки. Какво правеха те в полето посред нощ, щеше да си остане загадка. Той сви встрани от пътя, за да не го забележат, но въпреки това чу единият от мъжете да вика след него.

Качи се на ферибота за Единбург в четири часа сутринта и отброи на стария моряк всичките шилинги, които беше взел от сейфа на баща си. Сгуши се между два чувала със зърно, за да се стопли. Пристигна пред къщата на баща си на площад Аботсфорд малко след шест часа сутринта. Беше му отнело почти час да открие къщата и когато най-после застана пред входа, очите му бяха пълни със сълзи.

На вратата застана Енгъс с широко отворена в прозявка уста, която забрави да затвори, като видя момчето.

— О, вие ли сте, млади господарю! Господарят сигурно страшно ще се зарадва. С кого сте дошъл, с госпожата ли?

— Бързо ме отведи при баща ми, Енгъс. Трябва да говоря с него.

Докато Енгъс го зяпаше и се опитваше да си събере ума, Филип го заобиколи и се стрелна нагоре по стълбата. Не спря да тича, докато не стигна господарската спалня и не разтвори със замах вратата, която се блъсна с трясък в стената.

Колин моментално се събуди и седна в леглото.

— Мили Боже, Филип! Какво, по дяволите, правиш тук?

— Татко, бързо, трябва да се върнеш у дома. Заради Синджан. Много е болна.

— Синджан? — попита недоумяващо Колин.

— Твоята съпруга, татко, жена ти. Бързо, тръгвай — Филип издърпа завивките от леглото. Трепереше от срах и от облекчение, че е успял да открие баща си.

— Джоан е болна?

— Не Джоан, татко. Синджан. Моля те да побързаш, леля Арлет ще я остави да умре. Сигурен съм, че ще го направи.

— Проклета да е преизподнята! Не ти вярвам. Кой е с теб? Какво става, по дяволите? — въпреки недоверието, още докато засипваше момчето с въпросите си, Колин отмести завивките и скочи гол от леглото. Кожата му настръхна от студа на сивата утрин.

— Отговори ми, Филип.

Филип наблюдаваше как баща му светкавично се облича, как плиска с шепи вода лицето си и как отпраща Енгъс, когато старият прислужник се появи на вратата.

Момчето му разказа за Кравешкото блато и за дъжда, който се бе изсипал върху тях по обратния път към замъка. Разказа му за това как Синджан си свалила жакета и го облякла с него. Каза му и за студената стая, и за отворените прозорци, и за лъжите на леля Арлет. Когато свърши, впи изплашени очи в баща си и започна неудържимо да хлипа. Бащата за миг се озова до него и силно го прегърна.

— Всичко ще се оправи, Филип. Ще видиш, че ще се оправи. Наистина си постъпил много правилно. Скоро ще бъдем у дома и Джоан ще бъде добре.

— Името й е Синджан.

Колин насили капналия си от умора и тревога син да хапне от набързо приготвената каша. След половин час те вече бяха на конете. Колин предложи на Филип да остане, защото момчето беше капнало, но той не искаше и да чуе за това.

— Трябва да се уверя, че е добре — каза той. При тези думи Колин видя бъдещия мъж в сина си и остана много доволен.



Синджан се чувстваше странно спокойно. В същото време беше така необичайно изморена, толкова отпаднала, че й се искаше да спи — часове наред, може би цяла вечност. Не усещаше болка, а само изпитваше сладостното желание да не мисли за нищо и да се отдаде изцяло на умората, която я бе завладяла. Тя простена тихо и чу гласа си някъде отдалеч, сякаш това не бе нейният глас, а на някой друг човек. Беше изморена, страшно изморена. Как можеше да е толкова изморена, а да е будна? След това чу мъжки глас, който отекна в главата й така, сякаш идваше от много далеч. Зачуди се дали не чува отново своя собствен глас и ако беше така, защо говореше. Не виждаше никакъв смисъл да говори в този миг, а и въобще. Не, този глас беше силен, плътен, нетърпелив, заповеднически — глас на мъж, който е недоволен от нещо. Беше чувала същата интонация достатъчно много пъти от братята си. Но това не беше нито Дъглас, нито Райдър. Не, не бяха те. Сега мъжът говореше от по-близо, беше до нея, но тя не разбираше думите му. Тези думи нищо не означаваха, нищо не й говореха. Различи гласа на още един мъж, и това беше глас на стар човек, беше по-мек и едва достигаше до нея. Не я смущаваше, а само се плъзгаше в съзнанието й, след това сякаш се търкулваше нанякъде и неусетно отзвучаваше.

Най-после суровият мъжки глас започна да се отдалечава. Скоро тя щеше да се освободи от него. Вече беше заминал и главата й се отпусна на една страна, напрегнатото й съзнание се успокои. Почувства как дишането й става по-леко, все по-леко.