— В кабинета съм оставила няколко списъка, отнасящи се до селяните, които посетих. Надявам се, че ще благоволиш да ги прегледаш.

Той изруга отново, но тя не каза нищо повече, мина зад старомодния ориенталски параван и облече нощницата си.

Той замина на следващото утро, докато тя все още спеше.

* * *

Синджан се усмихна, когато огромният часовник във вестибюла отброи дванадесет удара. Полунощ. Не й оставаше много да чака.

И наистина не чака. Не бяха минали и десет минути, когато тя чу тихия стържещ звук, сякаш бързоноги плъхове се катереха зад ламперията. Разнесе се и познатото стенание, и подрънкването на веригата.

Тя седна бавно в леглото и преброи до пет. Накрая изпищя така ужасено, че изплаши самата себе си.

— О, моля те, спри, престани, ти казвам! О, небеса! Имай милост. Имай милост! — след това започна да нарежда. — Не мога, повече, да издържам. Ще трябва да напусна този замък, който е пренаселен с признаци. Ах, Перлена Джейн, недей, моля те!

Най-после, звуците спряха.

Тя се подхилваше самодоволно, когато след час се измъкна от леглото.



Филип потръпваше в съня си. Сънуваше как пъстървата, която бе уловил предната седмица, когато Мърдок Дребосъка го заведе на Док Левън, се съпротивлява. В съня му рибата ставаше все по-голяма и устата й беше достигнала размерите на отворена врата. Мърдок Дребосъка го докосна и му каза, че е рибар от класа и гласът му започна да утихва все повече и повече…

Но това не беше нито ръката, нито гласът на Мърдок Дребосъка. Изведнъж пъстървата изчезна и той отново се озова в леглото си, но не беше сам. Отново почувства до тила му да се докосват нежни пръсти и чу един мил глас да му казва.

— Ти си умно момче, Филип. Ти си много умен и много мил. О, да, ти наистина си добро момче — той се надигна и видя до леглото си протегнатата към него ръка на една мъртва жена.

Косата й беше дълга, почти бяла, а самата жена беше облечена във феерична рокля. Беше млада и красива, но приличаше на призрак. Ръката й се намираше само на няколко сантиметра от него, а пръстите й бяха по-бели и от роклята.

Филип преглътна и в следващия миг изпищя с цяло гърло. Грабна завивките си и ги метна върху главата си. Сънуваше кошмар и пъстървата се бе превърнала в призрак, това беше всичко. Но той плътно притисна глава в пухения дюшек и държеше завивките като удавник сламка.

Нежният глас отново достигна до слуха му.

— Филип, аз съм Невестата-дева. Новата ти мащеха вече ти разказа за мен. Аз я закрилям, Филип. Вашата Перлена Джейн се страхува от мен. На нея хич не й харесва начина, по който двамата с Дахлинг се опитвате да изплашите Синджан.

Гласът внезапно секна. Филип не смееше да пошавне в леглото. Не му достигаше въздух и той направи тунелче под завивките до ръба на леглото. Пое си дъх и продължи да чака. Кръвта биеше в слепоочията му.

Не посмя да отметне завивките от главата си, преди да е настъпила зората. Бледата утринна светлина струеше в спалнята му. Нямаше никакви следи от някои или от нещо. Нямаше следи и от Невестата-дева.



Синджан се зае с обичайните си задължения привидно спокойна и усмихната, но всъщност я разкъсваше желанието леля Арлет да падне в някой дълбок кладенец и да се удави. Колин беше заминал преди четири дена и тя му беше толкова ядосана, че от време на време цялата се разтърсваше от гняв.

Изкушаваше се да тръгне за Единбург. Но дали щеше да го завари там? Можеше да е в Клекманашейър или Беруик. Проклетникът му с проклетник!

Сандъците с багажа и кобилата й Фени пристигнаха късно тази сутрин. Докара ги Джеймс, който беше старши в конюшнята на Нортклиф Хол, придружен от още трима прислужника. В Нортклиф Хол всичко било наред, включително и майка й, Овдовялата графиня, която според Джеймс била малко оклюмала, защото вече нямала за чие усъвършенстване да се грижи. Докато Джеймс предаваше писмата на Синджан, той забеляза Дулчи, която му се усмихваше така, сякаш той е принц и за него беше истинско удоволствие да прекара вечерта във Вер.

След като изпрати Джеймс и другите прислужници на другата сутрин с пълни торби храна за тях и писма за семейството, Синджан отиде в конюшнята и сама оседла Фени.

— Кобилата е чудесна — заяви Мърдок Дребосъка. Младият Остал, който едва бе навършил двадесет и две години, го подкрепи горещо. Джордж II, мелез с неизвестен произход, неистово започна да лае, когато усети миризмата на новото животно. Крокър сгълча песа на такъв цветист език, че Синджан се закле непременно да го наеме за учител.

Денят беше топъл и ясен. Синджан изведе Фени на покритата с чакъл алея, която скоро бяха разширили и насипали с нови камъчета по нейно нареждане. Тя естествено се надяваше господарят да плати за направеното, когато се върне. Усмихваше се доволно. Беше наредила да се направят и други подобрения още в деня, когато Колин повторно замина. Ремонтираха покривите на три от селските къщи. Тя закупи седем кози и ги разпредели между селяните с деца и бебета. Изпрати мистър Ситън на когото никога не му омръзваше да важничи пред съседите си и търговците, да купи зърно и най-необходимите земеделски сечива. Тъкмо навреме селяните получиха много варели и няколко дузини пилета. Да, тя беше затънала до гуша в работа, захващаше се с всичко и ако Колин не се върнеше скоро, никой нямаше да се учуди, ако започне да строи ново крило на замъка Вер. Беше дала поръчка и на местната шивачка да ушие знамена за четирите кули. Националният костюм на Кинросови беше в червено, тъмно тревисто-зелено и черно. Искаше й се да види Колин, облечен в шотландска поличка, но това облекло беше забранено със закон след битката при Кулоден през 1746 година. Това беше жалко, но все пак знамената гордо щяха да се веят в цветовете на носията.

Синджан пришпори Фени в галоп и не отпусна юздите почти до самия край на Лок Левън, където спря, за да може кобилата да пие от студената вода на езерото. Погледна към хълмовете на изток, които се простираха чак до възвишенията Ламонд. Дори от това разстояние петната лилав пирен, пръснати между скалите, се виждаха с просто око. На запад се ширеше свежа, буйна и сочна зеленина. Всяко парче земя беше обработено и засято с овес, ечемик и ръж. Това беше земя на крайностите. Толкова вълнуващо красива, че цялата й душа потръпваше от възхита, докато я съзерцаваше. Сега това беше нейната родина. Нямаше връщане назад.

Тя потупа гъвкавата мускулеста шия на Фени.

— Аз съм романтичка, а ти си дебелана — каза тя и вдъхна свежия въздух, напоен с лекия, но остър мирис на орлови нокти и пирен. — Дъглас ти позволяваше да ядеш до насита, нали? Това, от което имаш нужда, моето момиче, е здраво препускане.

— Понякога и аз казвам същото на жените, с които съм.

Синджан се изви леко в седлото. На шест стъпки разстояние от нея видя мъж, яхнал великолепен черно-кафяв кон. Защо Фени не беше изцвилила?

— Чудя се защо кобилата ми не ме предупреди за вашето присъствие — каза високо тя, като се надигна на седлото и го погледна.

Той се намръщи. Щеше да бъде по-доволен, ако я бе изплашил поне малко. Или да я беше стреснал с неочакваното си появяване. Може би тя не беше съвсем в ред с ума си и не беше схванала шегата му.

— Кобилата не ви предупреди, защото в този момент пиеше вода от езерото. Казват, че тази вода има вълшебна сила и конете пият от нея, докато им се издуят коремите.

— В такъв случай не трябва да й позволявам да пие повече — Синджан леко придърпа юздата, за да изтегли муцуната на Фени от водата. — Кой сте вие господине? Наш съсед ли сте?

— Считам се за съсед. А вие сте новата графиня Ешбърнхам.

Тя кимна.

— Доста сте хубава, в интерес на истината. Очаквах да видя някоя кривозъба вещица, след като притежавате толкова голямо богатство. Колин сигурно се има за най-големия късметлия.

— Радвам се, че не съм вещица, защото ако бях такава, Колин никога нямаше да се ожени за мен, независимо от богатствата, които имам. А що се отнася до това дали се счита за късметлия, не мога да ви отговоря.

Той свъси вежди и каза:

— Колин е глупак. Не заслужава уважението на никоя жена.

Този път, когато заговори, тя го разгледа по-внимателно. Беше висок, може би по-висок от Колин, въпреки че беше трудно да определи точния му ръст, защото седеше отпуснат върху гърба на жребеца си. Върху лицето му бе изписано задоволство. Дрехите му бяха с отлично качество и му стояха безупречно. Беше много слаб, някак направо деликатен, въпреки че такова определение за мъж си беше чист абсурд. Имаше въздълга пухкава коса, челото му беше високо и широко. Лицето му беше е префинени черти — нежни и почти женствени, с бяла кожа, бледосини очи, а извивката на брадичките и скулите беше по женски изящна. Нима този толкова красив мъж можеше да бъде зъл?

— Кой сте вие? — попита тя.

— Робърт Макферсон.

— Така и предположих.

— Наистина ли? Е, това улеснява нещата. Какво ви наговори онзи мръсник за мен?

Синджан поклати глава.

— Вие ли се опитахте да убиете Колин в Лондон?

Тя съобрази, че не е бил той. Изненадата в очите му беше твърде искрена, ръцете му стиснаха юздите твърде бързо и рязко, за да е бил той. Значи явно е било случайно съвпадение. Той се засмя, пропъди една муха от шията на жребеца си и каза:

— Възможно е. Винаги, когато ми се предостави и най-малката възможност, опитвам се да не я изпусна.

— Защо бихте искал да убиете Колин?

— Той е долен убиец. Уби сестра ми. Счупи й врата и я хвърли от една скала. Не е ли това основателна причина?

— Имате ли доказателства за такова обвинение?

Той приближи жребеца си до кобилата, която неспокойно отметна глава назад и облещи очи, усетила мириса на самеца.

— Не се приближавайте повече, ако обичате — Синджан успокои с няколко напевни думи Фени, без да обръща внимание на Робърт Макферсон.

— Не проумявам защо не се страхувате от мен. Сега сте в моя власт. Мога да направя с вас каквото пожелая. Мога да ви изнасиля и да излея семето си в утробата ви. Може да забременеете и детето да бъде от мен.