— Но тя току-що ми каза колко страда от това, че всичко се руши и че децата на селяните плачат от глад.

— Каква несправедливост! Децата на нашите селяни никога не са оставали гладни! Ах, как щеше да я нахока господарят, ако я беше чул да казва това!

— Колко странно. Тя всячески се опитва да сее раздор. Защо го прави? В никакъв случай не съм само аз причината — Синджан се замисли и за другите неща, които леля Арлет бе споменала пред нея. И те ли бяха лъжи? Най-вероятно да.

— След смъртта на сестра й лейди Джудит преди около пет години — лейди Джудит е майката на негова светлост — мис Макгрегър реши, че старият господар ще се ожени за нея, но той не го направи. Мисля, че спеше с нея, но никога не е имал намерение да признае това пред Бога и пред олтара. Ах, тези мъже! Всички са такива с изключение на мистър Ситън. Той не проявява никакъв интерес към плътските желания.

— Много съжалявам, мисис Ситън.

— Да, миледи, и аз съжалявам. Във всеки случай мис Макгрегър беше бясна и колкото повече минаваше времето, ставаше все по-заядлива с всички нас. Издребняваше, бихте казала вие. Но тя обичаше и глезеше Мелкъм, който за кратко време беше господар на рода Кинрос. Тя се отнасяше с него, като с малък принц. Мелкъм дори я предпочиташе пред собствената си майка, защото тя го разглези и разхайти, а майка му здравата го пердашеше през ръцете, когато направеше някаква беля. Тогава той тичаше при мис Макгрегър и й ревеше. И това съсипа характера му, няма съмнение, че беше така. Той стана пройдоха, извинете, миледи, но си беше истински пройдоха, съвсем като баща си. После неочаквано за всички той умря и младият господар Колин зае неговото място. Тепърва ще видим той какво ще направи. Поне едно е сигурно — не е разсипник и е честен. Може да има и още нещо, но аз не знам друго. Що се отнася до състоянието на замъка, мъжете рядко забелязват в каква обстановка живеят, докато някоя паяжина не им падне в супата или не се омотае в лъжицата им. Разбира се, миледи, Фиона нищо не я интересуваше. Когато последно повдигнах въпроса пред новия господар, той каза, че нямаме пари за нищо.

— Е, вече имаме пари. Имаме и желание да направим нещо и двете заедно ще се погрижим за това. Докато негова светлост се върне, Вер ще изглежда отново така, както е бил по времето на майка му.

— Ах, щастлив ден е бил този, в който негова светлост ви е срещнал, за да си го купите.

— Бих предпочела да се бяхте изразила малко по-тактично, мисис Ситън.

— Да, миледи.

Синджан напусна стаята на икономката, като доволно си подсвиркваше с уста, че предвидливо бе отделила своите все още почти непокътнати двеста паунда от парите на Колин. Зачуди се какво ли ще си помисли той, когато види, че парите липсват.



Синджан лежеше в огромното господарско легло и въпреки че чаршафите бяха изпрани и одеялата добре проветрени, още й се набиваше острата миризма на плесен, с която бяха пропити стените на твърде дълго държаната затворена стая.

Нейните първи три дни във Вер бяха минали неусетно. Мили Боже, толкова много неща трябваше да се направят. Мисис Ситън вече беше пазарила дузина жени и шест мъже да почистят замъка. Синджан възнамеряваше сама да излъска тази стая. Ако трябваше да изчака завръщането на Колин, както той беше наредил, списъкът, който щеше да му даде, можеше да стигне чак до Северно море. Естествено тя и за миг не бе имала намерението да го изчака. Беше посетила стаята на Колин в северната кула и остана едновременно очарована и ужасена от нея. Стълбите към кабинета бяха истинска заплаха, защото дървените стъпала бяха прогнили на много места. Представляваха реална опасност. Самата стая беше потънала във плесен и книгите бяха застрашени от унищожение, ако не се погрижеше бързо за тях. Но тя имаше намерение всичко да бъде в идеално състояние, когато мъжът й се върне и се качи в кабинета си в кулата.

Вчера тя беше отишла до градчето Кинрос, придружена от мисис Ситън, Мърдок Дребосъка — който стигаше едва до гърдите на Синджан, беше един от най-верните слуги на Колин и си падаше малко майстор по всичко, и мистър Ситън — управителя на Кинросови, който беше заклет въздържател. Мисис Ситън, която знаеше всичко в околността, се оказа права — Кинрос се славеше със своята шивачка и дърводелец и в магазините му се продаваха всякакви стоки.

Кинросшайър беше китно градче, което рибарите от близкото езеро Лок Левън използваха за своя база. Тесен път минаваше успоредно на северния бряг на Лок Левън и конете, които четиримата яздеха, го познаваха много добре. Водата поразяваше със синия си цвят, а хълмовете оттатък езерото бяха ту покрити със сочна буйна зеленина, ту голи, скалисти и непроходими. Почти всяка педя земя беше разорана и сега, в началото на лятото, полята бяха засети с ечемик, жито, царевица и ръж.

Щом навлязоха в града мистър Ситън веднага посочи църквата, благослови добродетелите на местните свещеници и прокле всички покварени на вечни мъки в ада. Посочи им и стария градски кръст, който все още стоеше върху железните пилони за назидание на злосторниците. Що се отнася до Мърдок Дребосъка, Синджан забеляза, че той целенасочено избягваше района на църквата и градския кръст на железния пилон.

Скоро й стана ясно, че макар и графиня Ешбърнхам, местните хора се отнасяха с недоверие към нейната платежоспособност. В същото време обаче, не й се искаше да харчи от двестате паунда. Но хората си бяха прави — както изтъкна беззъбият дядо Горм — щом като старият господар бил принуден да продаде мелницата на Кинросови. Сега там живеел някакъв проклет търговец на железарски стоки, който се опитвал да се разпорежда с местното население. Мисис Ситън обясни по най-недипломатичния начин: Да, моята господарка е богата наследница. Тя е червива с пари и господарят се ожени за нея тъкмо за това. Думите й върнаха усмивките и ентусиазма на беззъбия Горм и останалите. Те купиха плат за нови дрехи на децата, за слугите и за Синджан. Купиха нови чинии за слугите, нови чаршафи и продължиха нататък с покупките по реда в списъка, който Колин никога нямаше да види. Какъв ден само беше това! Свършиха много работа и бяха удовлетворени.

Сега Синджан се извъртя на една страна в леглото. Беше изморена, но въпреки умората сънят й не идваше. Мислеше си за мелницата на Кинросови. Беше помолила Мърдок Дребосъка да я заведе там. Видя красива къща с прекрасни градини още от седемнадесети век и стара мелница, чието колело като че ли всеки миг щеше да се завърти от водите на бързия поток. Тя стоеше там и съзерцаваше малките зарибени езерца, изящните скулптури, майсторски оформените в причудливи форми, храсти, невероятно красивите розови градини и тържествено обеща пред себе си двамата с Колин да направят всичко възможно и да върнат мелницата отново на семейството. Техните деца и внуци заслужаваха да бъде възстановено наследството им.

Ужасно й липсваше Колин. От друга страна, той сякаш въобще не бързаше да се върне при нея. Най-после се бе примирила с това, че мъжете трябва да спят с жени и всичко й се видя много просто. Просто не трябваше само да се целуват, а и да влизат в тялото на жената и да освобождават в нея своето семе. Въпреки че той сякаш не бе останал особено доволен трите пъти, когато нея я боля толкова много, особено след като язди на следващия ден. Само да можеше да го убеди, че по веднъж ще му бъде достатъчно, нямаше да й е трудно да понесе това. По един път всяка вечер? По един път на седмица? Не разбираше от тези неща. Зачуди се колко ли често братята й Дъглас и Райдър правят любов със своите жени. Защо, но дяволите, беше пропуснала да разговаря с Алекс и не й бе задала откровено някои въпроси? О, тя добре знаеше защо. Мислеше си, че знае всичко. Беше прочела до една древногръцките пиеси в библиотеката на Дъглас, а те все пак не бяха свенливи по отношение на плътските въпроси.

По дяволите. Тя си представи Дъглас и Алекс, които винаги се докосваха и горещо се целуваха, когато мислеха, че никой не ги гледа. Райдър и Софи правеха същото. Райдър се смееше, докато милваше Софи и се закачаше с нея, дори когато докосваше ушите й. Тя би искала и Колин да прави тези неща. Но той не ги правеше. Защо не беше попитала Алекс? Освен това Алекс беше много дребна и доста по-слаба от Синджан, а Дъглас беше едър колкото Колин. Направо не проумяваше как Алекс понася всичко това. По дяволите.

Тя въздъхна и се обърна по гръб. В този миг долови някакъв шум. Отвори широко очи и се взря в мрака по посока на шума. Чу как нещо сякаш драска. Сигурно си въобразяваше. Къщата беше много стара. Всички стари, постройки издават особени, необясними шумове и скърцания. Затвори очи и се сгуши в леглото.

Отново чу същия шум, този път малко по-силен. Чуваше се дращене, сякаш нещо се бе заклещило в ламперията и драпаше да се измъкне. Плъх. Не беше възхитена от подобна възможност.

Звукът спря, но Синджан остана напрегната в очакване да започне отново. И наистина започна този път още по-силно. Освен дращенето се чуваше още някакъв шум, който звучеше като фон на другия. Сякаш нещо се влачеше по пода. Нещо като тежка верига, която бавно се провлачва по дървения под, но звукът беше странно приглушен.

Синджан подскочи в леглото. Това беше абсурд!

След това чу стенание — далечно, пронизително, човешко стенание, от което кожата й настръхна. Сърцето й лудо запрепуска. Напрегна очи да различи някаква фигура в мрака, но не видя нищо. Трябваше да запали свещ. Протегна ръка към нощната масичка, за да вземе кибрит, но без да иска го събори на пода.

Стенанията изведнъж секнаха. Спря и дращенето. Но веригата продължаваше да се тътрузи бавно но пода и явно се приближаваше, защото се чуваше все по-силно, макар все така приглушено. Вече беше в спалнята.

Синджан изпита истински ужас. Ако викът не бе заседнал в гърлото й, щеше да изкрещи. В най-отдалечения ъгъл на спалнята заблещука слаба светлина. Мъждукаше едва-едва и беше толкова бяла, тънка и бледа, че приличаше на дим. Тя впи очи в този лъч светлина и едва не си глътна езика от страх.