Тя заспа преди него. Мислите на Колин обаче непрекъснато се връщаха към Робърт Макферсон, който явно имаше намерение да го убие. Мислеше и за невинната си съпруга, която не се свенеше да му задава прямо всякакви въпроси за неговите мъжки атрибути. Наистина беше забавно. Не беше срещал момиче като нея. А какви само усещания изпитваше, когато тя го докосваше с устни — това беше предостатъчно да накара един силен мъж да се разкрещи.

Той наистина не искаше така набързо да се раздели с нея, но нямаше друг избор. Трябваше да свърши толкова много неща, а не искаше да я излага на опасност. Тук поне беше на сигурно място. Макдъф му беше казал, че Макферсон е в Единбург, далеч от Вер. Да, тук тя щеше да е в безопасност, а той самият щеше да има свободата да проследи Робърт Макферсон, да го вразуми или — ако откажеше да бъде вразумен — да убие този мръсник. Поне нямаше да се притеснява от неудобството съпругата му — в желанието си да го защити — да тръгне сама да напада Макферсон.



Когато на следващата сутрин Синджан слезе на първия етаж, Колин вече беше заминал. Тя погледна Филпот, иконома на Кинросови, и попита с малко глух глас.

— Той замина ли вече?

— Да, мила госпожо, още на зазоряване.

— Добре, по дяволите — каза Синджан и влезе в салона.

Синджан се взираше в герба на Кинросови над грамадната камина в централната средновековна част на замъка. Върху златния щит бяха изобразени три сребърни лъва. Други два по-големи лъва придържаха щита, а над тях имаше грифон. Под щита се четяха думите: РАНЕНИ, НО НИКОГА ПОБЕДЕНИ.

Тя се засмя. Девизът беше чудесен и сега, когато все още я болеше между краката, той звучеше доста актуално и за нея.

— Фиона винаги се възхищаваше на герба на Кинросови и не си спомням някога да се е смяла пред него.

Синджан се обърна и видя Сирена. Усмихна й се и каза:

— Девизът просто ми напомни нещо. Мислех да взема Филип и Дахлинг след като обядваме. Знаеш ли каква е програмата им за деня?

— Леля Арлет има главоболие. Филип и Дахлинг сигурно вече са се качили на главата на Дулчи.

— Божичко, как не знаех за това. Извини ме, Сирена, ще отида при тях.

— Той никога няма да те обикне, нали знаеш това?

Синджан се вторачи в жената срещу себе си и се смая от възмутителната й откровеност.

— Защо не? Нито съм лоша, нито съм грозна, въпреки че на Дахлинг й доставя удоволствие да мисли, че съм грозна.

— Той обича друга — съобщи Сирена с глас на артистка от трагедия.

Синджан едва не избухна в смях. Тя притисна гърди с ръка, пое въздух и попита.

— Друга?

— Той обича друга — повтори Сирена и се оттегли с изяществото на принцеса от огромния готически салон.

Синджан само поклати глава.

По пътя към детската стая попадна на икономката мисис Ситън, която имаше много тъмни очи и сключени над тях гъсти черни, вежди. Беше съпруга на мистър Ситън, който — както Колин й бе споменал беше важна особа в местната черква, а в имението изпълняваше длъжността управител. Синджан лъчезарно й се усмихна.

— Миледи, разбирам, наистина се убеждавам, че вече не сме в онова бедствено положение.

— Това е вярно. Негова светлост е вече в Единбург, за да ни измъкне от водите на Стикс13.

Мисис Ситън си пое дълбоко въздух и каза:

— Слава Богу. Откакто се помня замъкът Вер е бил моят дом. Направо е срамна тази занемареност.

Синджан се сети за Филип и Дахлинг, но реши, че могат да се насладят на удоволствието да поизмъчват още малко Дулчи.

— Имате ли нещо против да дойда при вас, мисис Ситън, да пием по чаша чай? Можем да изготвим списък на нещата, които са необходими.

Списък, който след това Колин трябваше да одобри. Каква нелепост! Какво разбираше Колин от чаршафи, пердета, протрити дамаски, чинии и тенджери?

— След това ще трябва да ми кажете откъде можем да купим нещата, които са ни необходими.

Помисли, че мисис Ситън направо ще се разплаче. Хлътналите й бузи се издуха и леко порозовяха от удоволствие.

— О, да, миледи, да, наистина.

— Забелязах още, че прислугата не е облечена подобаващо прилично. Има ли добър шивач в града? Децата също имат нужда от нови дрехи.

— О, да, миледи! Ще отидем в Кинрос — градчето на другия бряг на езерото. Там ще намерим всичко необходимо. Не се налага да ходим чак до Единбург или Данди. В Кинрос има всякакви стоки, ще се убедите.

— На Колин няма да му допадне, че се бъркате в това. Току-що пристигате, не принадлежите на този дом, а вече се опитвате да се разпореждате. Няма да позволя това.

Синджан запримига срещу мисис Ситън, преди да се обърне към леля Арлет с думите.

— Мислех, че лежите с главоболие, госпожо?

Устните на леля Арлет станаха още по-тънки.

— Станах, защото се опасявах от това, което може да направите.

— Трябва да започнем да попълваме списъка, мисис Ситън. След малко ще дойда при вас в стаята ви. О, да искам също така да видя в какво състояние са помещенията за прислугата.

— Да, миледи — каза мисис Ситън и се оттегли с енергична стъпка.

— А сега, лельо Арлет, какво възнамерявате да правите вие?

— Да правя? Какво имате предвид?

— Ами това дали смятате да се заяждате с мен? Дали възнамерявате да се държите лошо и да разваляте настроението на всички около вас?

— Много сте млада! Как си позволявате да ми държите такъв тон?

— Аз съм съпругата на Колин — графиня Ешбърнхам. Ако пожелая да ви кажа да вървите по дяволите, лельо Арлет, намирам се в правото си да го направя.

Лицето на леля Арлет стана толкова червено, че Синджан за миг се притесни, че е прекалила и уважаемата дама всеки миг може да получи сърдечен удар и да се срути. Но тя бързо се съвзе. Леля Арлет без съмнение беше замесена от сурово тесто. И последните съмнения на Синджан се стопиха, когато тя заяви.

— Вие сте от богат и знатен род. Англичанка сте. Не знаете какво е да си свидетел на това как всичко около теб се руши и загива. Нямате ни най-малка представа какви чувства изпитва човек, когато вижда децата на селяните на плачат от глад. Въпреки това вие идвате тук, перчите се с вашите пари и очаквате всички да коленичат пред вас.

— Не мисля, че очаквам това от някого — отвърна бавно Синджан. — Това, което очаквам, е да ми се даде шанс. Вие не ме познавате, госпожо. Бълвате насреща ми нападки, които едва ли имат нещо общо с някого. Моля ви, нека се опитаме да живеем в мир. Не бихте ли опитала да ми дадете поне малко шанс?

— Вие сте много млада.

— Да, но съм сигурна, че с годините ще натрупам опит.

— Освен това сте и дръзка, млада госпожо!

— Братята ми добре са ме научили, госпожо.

— Колин не го приемат тук като граф Ешбърнхам. Той е по-малкият син и освен това отказа да се подчини на баща си. Отказа да се присъедини към Императора.

— И е постъпил правилно. Много съм доволна, че Колин няма нищо общо с Наполеон. Въпреки всичко той е изпълнил волята на своя баща. Сложил е край на родовата вражда с Макферсонови като се е оженил за Фиона. Нали така?

— Да, но вижте какво стана след това — той уби проклетата кучка. Блъсна я от ръба на онази скала и се престори, че не знае какво се е случило. Престори се, че нищо не помни. О, да, сега той е господар и Макферсонови отново са се изправили на нож срещу нас.

— Колин не е убил Фиона и вие добре знаете това. Защо го мразите толкова силно?

— Той уби Фиона! Няма кой друг да го е сторил. Тя го измами, да, измами го със собствения му брат. Това е голяма изненада за вас, нали, наивна английска глупачке? Това е самата истина. Колин научи за изневярата й и я уби. Не бих се учудила, ако разбера, че е убил и брат си, това красиво момче, моето красиво и умно момче. Тази нещастница Фиона непрекъснато му се набираше в ръцете и го прелъсти толкова неочаквано, че той дори не можа да се опомни какво се е случило.

— Лельо Арлет, вие говорите прекалено много и доста несвързано.

— Ах вие, глупачке! Хубостта на Колин ви е завъртяла главата, нали? Нямала сте търпение да легнете с него. Нямала сте търпение да ви направи графиня. Всички момичета го желаят и никоя няма капка мозък в главата си, както и вие…

— Казахте, че Фиона не го е искала, а в същото време е била негова съпруга.

— Много скоро той престана да я харесва. А тя не беше доволна от начина, по който се отнасяше с нея. Имаше тежък характер.

— Това, което знам със сигурност е, че Фиона не е била добра домакиня. Погледнете, лельо Арлет, всичко е потънало в разруха. Тук има нужда от парцал, метла и кофа с вода, а не от моите пари. Сега ви предлагам да се успокоите и да изпиете чаша чай. Имам намерение да се заема с всичко това и да сложа ред. Вие можете да ми помогнете, а ако не искате — просто няма да се съобразявам с вас.

— Няма да допусна това!

— Говоря сериозно, госпожо. Ще ми съдействате ли или да започна да си върша работата, сякаш вие не съществувате?

Мили Боже, колко е решителна и смела. Беше готова да се обзаложи, че с уплашила леля Арлет. Беше дала своя първи ултиматум. Докато говореше, представяше си Майка и тази представа й бе дала кураж. Никой никога не се осмеляваше да противоречи на нейната майка.

Леля Арлет поклати глава и напусна салона с гордо изправени рамена. Синджан беше доволна, че не вижда лицето на многоуважаемата дама в този миг. Беше спечелила, поне си мислеше, че е спечелила.

Защо, зачуди се Синджан, когато се вгледа в една голяма паяжина, която се спускаше от огромния полилей над главата й мисис Ситън бе занемарила домакинските си задължения? Имаше вид на опитна и енергична жена. Час по-късно тя получи отговор на този въпрос — след като Великият списък бе съставен и двете с икономката седнаха на чаша чай.

— Защо ли, миледи? Мис Макгрегър не разрешаваше.

— Коя е мис Макгрегър? О, леля Арлет.

— Да. Тя заяви, че само да разбере, че някой се е опитал да придаде приветлив вид на тази купчина развалини лично ще го нашиба с камшика.