— Ти не си много грозна. Съвсем малко грозна си.

— Благодаря ти, че ме освободи от толкова голямо и непосилно бреме и ми оставяш по-малкото. И ти не си грозна.

— Аз? Грозна? Аз съм Голяма Красавица, съвсем като мама. Всички го казват.

— О, така ли? Я да видя — Синджан направи абсолютно същото, което Дахлинг бе направила преди малко. Тя прокара пръсти но личицето й, като задържаше малко по-дълго ръката си на някои места, без да каже нито дума.

Явно притеснена, Дахлинг започна да нервничи.

— Аз съм Голяма Красавица. Ако сега не съм, когато порасна, ще бъда.

— Приличаш на баща си. Той е много красив, така че си права. Очите ти са като неговите. Той има красиви тъмносини очи. Твоите са същите. И моите са красиви, не мислиш ли? Наричат ги шербруковосини, Шербрук е името на семейството ми.

Дахлинг прехапа долната си устна,

— Май наистина са красиви — съгласи се най-после тя. — Но това не означава, че не си съвсем малко грозна.

— Косата ти е тъмна като на баща ти. И това е хубаво. Харесваш ли моята коса? Наричат я шербруково-кестенява.

— Ами, хубава е. Много е къдрава. Моята не е. Лели Арлет само клати глава и казва, че ще трябва да се примиря с това.

— Но въпреки това ти си голяма красавица, нали?

— O, да, така казва татко — отвърна Дахлинг без капчица съмнение в гласа.

— Ти вярваш на всичко, което казва баща ти, нали?

Момиченцето наклони глава.

— Той е моят татко. Той ме обича, но понякога няма време за мен и Филип, защото вече е глава на клана Кинрос. Това е много отговорна работа. Татко е много важен, всеки има нужда от него. Не му остава много време за неговите рожби — деца.

— Носът ти не е като на баща ти. Твоят е леко вирнат. Сигурно майка ти е имала такъв нос?

— Не знам. Ще попитам леля Сирена. Тя е по-малката сестра на мама. Грижи се за нас, когато гувернантките си заминат, въпреки че не й е особено приятно да го прави. Предпочита да облича хубави рокли и да бере цветя, сякаш чака своя принц.

Синджан усети как я присви под лъжичката при тази невинно поднесена новина.

— Гувернантки? Вие с Филип имате повече от една?

— О, да, все не ни харесват. Всички са англичанки — като теб — и са грозни до една. Затова правим всичко възможно да се махнат от тук. Или пък с нещо не харесваха на мама и тя ги принуждаваше да си тръгнат. Мама не обичаше да има други дами наоколо.

— Разбирам — отвърна Синджан, но всъщност нищо не разбираше. — Колко гувернантки сте сменили откакто майка ви отиде на небето?

— Две, но имай предвид, че това е само за седем месеца. Ако искаме, можем да те принудим и ти да се махнеш.

— Така ли мислиш? Не, не ми отговаряй. А сега, мила моя, аз трябва да се облека за вечеря. Искаш ли да ми помогнеш или може би искаш аз да ти помогна с нещо?

Дахлинг се намръщи.

— Какво не ми е наред, че да ми помагаш?

— Вие къде вечеряте с Филип — в детската стая или заедно със семейството?

— Както татко реши. Откакто стана граф, той решава всичко. На леля Арлет това не й харесва. Понякога виждам как очите й направо почервеняват, като му се ядоса. Татко казва, че понякога сме същински дяволи и не иска да сме около него, докато се храни.

— Добре, какво ще кажеш да вечеряме заедно тази вечер? Един вид да отпразнуваме идването ми тук. Имаш ли друга рокля?

— Аз не те харесвам и не искам да празнувам. Ти не си ми майка. Ще кажа на Филип да те накараме да си отидеш.

— Имаш ли друга рокля?

— Да, но не е нова. И тя ми е къса като тази. Татко казва, че нямаме пари за заврънкулки.

— Дрънкулки.

— Да, точно така. Леля Арлет казва, че раста много бързо и татко не трябва да си пилее парите за мен. Тя казва, че не се учудва, че сме бедни, защото той никога не е бил най-напред граф.

— Х-м-м. Баща ти сега има достатъчно пари да ти купи нови рокли. Ще го помоля.

— Това са твои пари. Чух братовчеда Макдъф да казва на леля Арлет, че си много богата и затова татко се е оженил за теб. Като чу това, тя подсмъркна и му рече, че татко е постъпил правилно като се е пожертвал. Каза още, че това било първото почтено нещо, което той направил през целия си живот.

Колко тъжно, помисли Синджан, неприятно изненадана от неподлежащия на съмнение факт, че леля Арлет е една противна стара сврака. Тя каза със спокоен тон, дори усмивка засия на лицето й.

— Точно така. Бедният той е много благороден и не обича да се меси в чужди работи. И вие с Филип не трябва да ме пропъждате от тук, защото аз съм дошла с много по-важни задачи, отколкото вашите гувернантки.

— Леля Сирена казва, че татко вече е получил парите ти и може би и ти скоро ще отидеш на небето при мама.

— Дахлинг! Млъкни!

Колин влезе в стаята и впи очи в малкото момиченце, което го гледаше с обожание, примесено със страх, защото той изглеждаше недоволен от нея. Синджан погледна спокойно съпруга си. Лицето му беше строго и заплашително. Беше влязъл в стаята като господар, като истински граф, и изглеждаше малко притеснен.

— Тя просто ми разказваше за семейството, Колин — каза нежно Синджан. — Сигурна съм, че нямаш нищо против да знам какво мислят за мен леля Арлет и Сирена. Също така имах възможността да се уверя сама, че си прав и навярно Дахлинг ще стане Голяма Красавица, когато порасне. Очевидно е много умна, но има нужда от няколко нови рокли. Това е повече от основателна причина да се върна с теб в Единбург. Не мислиш ли?

— Не. Дахлинг, върви при леля си Сирена. Довечера ще се храните с нас на голямата маса. Сега върви.

Дахлинг скочи от леглото, хвърли поглед към Синджан, поклати глава и бързо се измъкна, от стаята.

— За какво си говорихте?

— Най-обикновен разговор с дете — за всичко и за нищо. Както ти казах, много обичам деца и имах възможност често да съм сред тях — при наличието на трима племенника и ненагледните на Райдър. Защо, но дяволите, не си ми казал, че имаш деца?

В този миг Синджан видя, че Колин се държи съвсем като Дъглас, Райдър и Тайсън. Предположи, че това е присъщо на цялото мъжко племе. Когато за един мъж е очевидно, че не е прав, или темата не е по вкуса му, или е просто неудобна за него, той я отминава без коментари. Така че вместо отговор, Колин попита:

— Какво ти каза?

Съжителството на Синджан обаче с тримата й братя я бе научило да бъде настоятелна и тя повтори въпроса си.

— Защо не си ми казал?

Той зарови пръсти в черната си коса и я разроши.

— По дяволите, Джоан, това вече няма никакво значение.

Синджан се облегна на възглавницата и придърпа нагоре завивките.

— Знам защо си го направи Колин. Напълно ми е ясно. Страхувал си се, че няма да искам да се омъжа за теб, ако знам, че ми предстои да стана славната мащеха на две деца, които преследват с ненавист всяка гувернантка, която ти или съпругата ти наемете. Нали е така?

— Да. Не. Може би. Не знам, по дяволите.

— Дали си ми подготвил и някоя друга малка изненада? Може би имаш любовница в някоя от кулите, която нощем пуска през прозореца дългите си златни коси, за да се изкачиш по тях при нея? Какво ще кажеш за някое и друго извънбрачно дете, което се мотае наоколо? Или може би някой побъркан чичо, заключен сам в готическата част на имението?

— Имаш ли рокля за тази вечер?

— Имам, но Ема трябва да я изглади. Имам само една рокля, Колин. Та, има ли други изненади?

— Ще ти изпратя Ема, а други изненади няма, освен… откъде си разбрала за стария чичо Максимилиян? Той наистина е побъркан и всеки месец по пълнолуние вие като куче. Кой може да ти е казал за него? Обикновено е съвсем безобиден, само рецитира Робърт Бърнс и пие джин.

— Ще приема, че се шегуваш.

— Да, по дяволите, шегувам се. Но с децата е различно. Те са просто деца, Джоан. Те са едни малки хитри зверчета, които са мои. Надявам се, че няма да ги намразиш и да ги обиждаш, само защото си ми сърдита, че не съм ти казал предварително за тях.

— И да не ги замерям с камъни?

— Говоря сериозно.

— Тогава може би камъните са за теб?

— Ако си толкова добре, че можеш да хвърляш камъни, значи си в състояние да спиш с мен тази вечер — той се почувства виновен, че каза това, защото щом чу думите му, тя пребледня. — О, успокой се! Не съм дивак.

— Успокоих се. И колко гувернантки, са имали удоволствието да сменят Филип и Дахлинг — да речем през последните две години?

— Не знам. Не повече от три, най-много четири. Фиона не одобри едната, така че децата не са виновни за нея. Последната беше голяма мухла, липсваше й всякаква смелост и издръжливост.

— Не беше издръжлива ли? Добре. Ако обичаш, кажи на Ема да изглади роклята. Ще й я дам, когато разопаковам куфара си.

— Тя ще го разопакова.

— Не, предпочитам аз да го направя.

— Как се чувстваш?

— Добре. В тази стая няма параван за преобличане. Надявам се, че ще изнамериш отнякъде.

— Защо? Ти си моя жена и аз съм твой мъж.

— Не се чувствам удобно, когато се събличам и обличам пред теб. Освен това ще ми е нужна помощ. Къде е спалнята на графинята?

— През тази врата — той посочи една врата, която тя не беше забелязала, защото бе вградена в ламперията.

— Там ли спеше бившата ти съпруга?

— Джоан, какво става с теб? Това няма никакво значение. Тя е мъртва. Ти си моята съпруга и…

— След като вече разполагаш с парите ми, можеш да ме изпратиш на небето при майката на Дахлинг. Казваш, че този куршум в Единбург бил предназначен за теб? Може би не е било точно така, Колин.

Той грабна една възглавница и я запрати по нея. Удари я право в лицето.

— Да не си посмяла още веднъж да разговаряш по този начин с мен, чуваш ли? Върви по дяволите! Разбери веднъж завинаги, че си моята проклета графиня!

— Добре. Бях ти ядосана и затова се държах лошо. Прости ми.