Тя леко се извърна, за да го погледне в очите.

— Казваш го, сякаш си особено доволен от себе си. А това е малко странно.

— Въобще не съм доволен, а съм загрижен. Ти явно чуваш само това, което ти се иска да чуеш, а не това, което ти казвам.

— Но чувам огромно задоволство в гласа ти. Е добре, Колин, какво би станало, ако ти кажа, че съм много разранена? Може би ще наемеш носилка? Може би ще окачиш табела на врата ми, на която да пише, че не мога да яздя, защото съм като разорана, като дълбоко разорана ечемична нива.

— Сравнението ти е забавно, но нищо повече. Не, ако си много разранена, ще те кача на моя кон. Би могла да се отпуснеш в скута ми и болката, която сигурно изпитваш, да бъде по-търпима.

— Бих предпочела да яздя сама. Благодаря ти, Колин.

— Както желаеш, Джоан.

— Освен това предпочитам да не бяхме напускали Единбург.

— Вече сподели мнението си по този въпрос. Обясних ти кое налага да тръгнем толкова бързо. В Единбург е опасно, а не искам да ти бъдеш изложена на опасност. Ще те заведа във Вер и ще се върна сам в Единбург. И на двамата ни предстои много работа.

— Никак не ми се иска да остана сама в замъка с хора, които дори не познавам, Колин.

— След като си тяхната господарка, какво значение има? Ако нещо не ти харесва, като се върна можем да го обсъдим и да го променим. Може дори ще направиш списъци, които да прегледам.

— Говориш така, сякаш става дума за детето ти, а не за съпругата ти. Ако съм недоволна от някой слуга, ще мога ли да го уволня или ще трябва да впиша името му в списъка, така че съпругът ми…

— Аз съм господарят.

— …така че господарят да го прегледа и да вземе решение — като някой съдия.

— Ти си графиня Ешбърнхам.

— И какво друго включва това, освен да правя списъци и да се науча как да предявявам исканията си пред теб?

— Нарочно се заяждаш, Джоан. Погледни тази птица. Това е брегобегач. По английското крайбрежие им викате бекаси.

— Колко задълбочени познания имаш! Знаеш ли, че на коремчетата им се появява черна шарка, когато искат да се чифтосат? Не? Е, сигурно в Оксфорд не са успели да те научат чак и на това. Но може пък вината за незнанието ти да е в теб. Сигурно си прекарвал повечето време да чукаш своите дами в страноприемницата в Чипинг Нортън.

— Паметта ти е в окаяно състояние. Чукам е груба дума. Не бива да я използваш друг път. Позволяваш си, да говориш необмислено с прекалено голямо спокойствие. Съществува реална опасност да бъдеш хвърлена във водата.

Тя продължи, без да се двоуми.

— А сега, позволи ми да представя своето единствено искане пред теб. Искам да остана с теб. Въпреки всичко съм твоя съпруга.

— Какво имаш предвид с това въпреки всичко? Да не би да говориш за недотам приятните ти изживявания в нашето брачно ложе? Добре, ти не остана особено доволна. Но причината е, че ти си много тясна, а аз бях твърде ентусиазиран. Не трябваше да настоявам да го правим трети път. Вече ти се извиних няколкократно за това. Казах ти, че в бъдеще ще бъде по-добре. Не ми ли вярваш?

— Не. Ти ще си останеш такъв, какъвто си — прекалено твърд и огромен.

— Пак се заяждаш, нали?

— О, Колин. Върви по дяволите.

— Нима не си се погледнала в огледало, Джоан? Още имаш белег от камъка, който одраска лицето ти. Това беше всъщност куршум. Можеше да бъдеш сериозно ранена, дори убита. Ти ще останеш във Вер, докато аз се погрижа да се приключи с всичко това и повече да не те грозят никакви опасности.

— Но аз дори не успях да разгледам Двореца в Единбург!

— След като ти предстои да изживееш живота си в Шотландия, значи ще успееш да разгледаш Двореца толкова пъти, колкото пожелаеш.

— Макферсонови в Единбург ли живеят?

— Не. Живеят на около петдесет мили от моите земи, но както ми казаха, старият господар е в града, в удобната им къща близо до сградата на Парламента. Трябва да се срещна с него. Освен това, както вече няколко пъти ти казах, трябва да свърша още куп неща. Да разговарям с банкери и строители, да потърся нови мебели, да купя овце и да ги изпратя във Вер, да…

Той не довърши, защото тя, без да го изслуша, се обърна на другата страна. Да върви по дяволите! Сякаш не я интересуваха нито неговите мебели, нито добитъка, който трябваше да се купи, нито плановете му да възстанови замъка. Но, не. Причината беше, че той не я включваше в плановете си. Вече беше спорила достатъчно с него, но той остана непоколебим.

Тя седна на един куфар. Той се огъна под тежестта й, но тя остана да седи по турски върху смачкания куфар, без да каже нищо на съпруга си. Поне не я беше нападнал отново, след като напуснаха къщата на Кинросови. Тя беше разранена, беше направо като разкъсана, но никога нямаше да му признае това. Щеше да язди, дори раните й да бяха смъртоносни. Естествено, надяваше се, че не са.



Час по-късно те слязоха от Звездата на Форт и поеха към земите на Кинрос и замъка Вер, като вързаха куфарите зад седлата.

— Може би в края на лятото ще имаме възможност да се изкачим в планината. Гледката е направо поразителна. Все едно преминаваш от спокойно езеро в бурно море — всичко е в развалини, няма и следа от цивилизация. Ще ти хареса.

— Да — съгласи се рязко Синджан. Движението на коня й причиняваше болка. Беше отлична ездачка, но досега не беше изпитвала такива страдания и независимо от това как се нагаждаше към хода на коня, седлото сякаш се забиваше в нея.

Колин я погледна. Тя беше отправила поглед право напред между ушите на своя жребец, беше вирнала гордо брадичка така, както държеше главата си непрекъснато през последните два дни. Беше облечена със същата тъмносиня амазонка, с която яздеше след него по време на тяхното бягство — красив спортен костюм, ушит по последна мода, който и стоеше като излят, защото тя — неговата съпруга — беше висока и стройна с матова кожа и прибрани коси под синята кадифена шапка за езда, чието щраусово перо нежно докосваше лицето й. Костюмът беше доста прашен и измачкан, но въпреки това на него му харесваше. Сега след като разполагаха с пари, той можеше да й купи много красиви неща. Помисли за дългите й бели крака, за здравите й стегнати бедра и стомахът го присви от надигналото се желание.

— Ще спрем за обяд в една гостилница близо до Ланарк. Ще имаш възможност най-сетне да вкусиш нашата кухня. Агнес в къщата на Кинросови готви с голямо въображение националните ястия. Майка й е родом от Йоркшир и затова тя предпочита английското говеждо с варени картофи пред шотландската национална кухня. Може би с удоволствие ще опиташ бруни.

За нея беше очевидно старанието му да е мил с нея, но това не я интересуваше в този момент. Бодеше я ужасно.

— Още колко път има до гостилницата?

— Около две мили.

Две мили! Мислеше, че не би могла да издържи дори и метър. Пътят беше хубав, широк, от двете му страни се извисяваха хълмове с лиственици и борове. Минаваха покрай ферми и дълбоко разорани ниви които й напомняха за Англия. По пасбищата имаше добитък. Пресичаха на север полуостров Файф, който се намираше между устията на реките Форт и Тей, както Колин й бе обяснил по-рано. Един район, който е бил защитаван от високопланинците на север и от английските нашественици на юг и по този начин се е превърнал в историческа люлка за религията и властта. Тя се увери за пореден път, че природата е много красива и за пореден път прецени, че това не я интересува.

— Там, отсреща, са разположени няколко необикновени хълма, образувани от базалтова лава на угаснали вулкани. Съвсем скоро ще се увериш сама колко гъсто са разположени един до друг, колко голяма площ заемат и колко са високи. Между тях има разпръснати езерца, някои от които гъмжат от риба. Днес нямаме време, но скоро ще се разходим по крайбрежието. Там има само скали, които прорязват водите на Северно море, а то се блъска яростно в брега, като разгневен великан. Върху ивицата край морето е разположена цяла верига от малки рибарски селища, повечето от които са много живописни. Някой път ще се изкачим до връх Уест Ламонд — най-високата точка. Прилича на огромна камбана и гледката от там е наистина поразителна.

— Лекциите ти са много поучителни, Колин. Аз обаче предпочитам да науча нещо повече за Вер — бунището на което ще бъда захвърлена.

— Уест Ламонд се намира недалеч на северозапад от Охтертухти…

Синджан изкрещя.

Той стисна зъби и рече:

— Опитвам се да те забавлявам, Джоан. Опитвам се да ти разкажа нещо интересно за твоята нова страна. Не ми допада непрестанния ти сарказъм. Не ме карай да съжалявам, че съм се оженил за теб.

Тя се извърна върху седлото, за да го погледне в очите, и отвърна:

— Защо пък не. Аз със сигурност вече съжалявам за това.

Тя забеляза гнева, който лумна в очите му, и усети същото чувство да се надига в гърдите й. Пришпори коня в галоп и бързо се отдалечи напред. Веднага съжали, че го направи, защото от препускането тялото й заподскача върху седлото. Сълзи опариха очите й, но тя не задържа коня.



Гостилницата с доста странното име Оскубаната гъска се намираше в малко селце, разположено в подножието на един от проклетите стръмни базалтови хълмове. Голямата наскоро боядисана табела, която висеше на верига пред вратата, изобразяваше огромна гъска с малка главичка, дълга шия и почти без пера по тялото. Гостилницата явно беше новопостроена, което изненада Синджан, която смяташе, че всяка странноприемница в Англия и Шотландия би трябвало да датира най-малко от времето на кралица Елизабет I. Дворът беше изрядно пометен. От всички прозорци и врати долиташе шотландска реч, но с акцент доста по-различен от познанията на Синджан. Въпреки цялото си нещастие и страдание, тя се усмихна. Дръпна юздите на коня и известно време не смееше да помръдне, за да превъзмогне болките. Огледа се и видя Колин зад себе си, протегнал към нея ръце, за да й помогне да слезе. Нормалната й реакция би била да се изсмее и сама да скочи от коня. Но не и днес. Позволи му тази учтивост. Той я свали внимателно на земята и когато най-после тя стъпки на краката си, й каза: