— Да не би нещо да не е наред, Колин?

Говореше Дъглас. Колин бързо пропъди неприятните мисли от главата си и отговори.

— Не, няма нищо. Ще се грижа добре за сестра ви. Не се тревожете.

— И ще я доведеш на гости у дома в началото, на следващата есен. Дали ще можеш?

Колин бързо обмисли и кимна.

— Дадохте ми необходимите средства, с които да стъпя на крака, да оправя дома и земите си. Предстои ми много работа, но се надявам до есента всичко да е наред.

— Парите са на Синджан, не са мои. Радвам се, че ще бъдат използвани добре. Лично аз мразя пред очите ми да се съсипва имот.

— Може би… — каза бавно Колин, като погледна двата великолепни арабски жребци, които цвилеха и пръхтяха. Енгъс държеше единия за поводите, а някакъв уплашен млад коняр — другия. — Може би ще пожелаете някой път да ни гостувате и вие. След като Вер бъде възстановен, разбира се. Пътят до замъка е много красив, с дървета от двете страни от началото до края. А сега, с настъпването на пролетта, короните им образуват тунел над пътя.

— Ще ни бъде много приятно — каза Дъглас. — Райдър може да вземе всички деца.

— Обичам децата — заяви Колин. — В замъка Вер има много място. За всички ще се намерят стаи.

След тези думи Дъглас и Райдър потеглиха, махнаха с ръка за сбогом и пришпориха конете по павираната улица с развети зад себе си наметала.

Синджан стоеше на улицата и гледаше след тях. Никога досега не се бе чувствала толкова нещастна. Нямаше да допусне обаче нещастието да свие гнездо в сърцето и мислите й. Въпреки всички неприятности в леглото, тя беше омъжена за Колин. Райдър беше прав. Тя трябваше да прояви търпение. В края на краищата нали обожава съпруга си? Значи може да забрави за това, което й причини. Щеше да се справи. Имаше много неща, които трябваше да направи. Не беше от хората, които само хленчат колко са нещастни. Разбира се в миналото не се беше сблъсквала с кой знае какви несполуки и нещастия, за които да плаче.

Обърна се и се усмихна на съпруга си. Макар, че не се получи особено блестяща усмивка, опитът й да го направи заслужаваше похвала.

— Иска ми се още една чаша чай. А ти?

— Да, Джоан. Мисля, че и аз искам — той мина зад нея и каза. — Харесвам братята ти.

Тя за миг замълча, после въодушевено каза:

— Да. И аз много ги харесвам.

— Знам, че ще ти липсват. Обещавам ти скоро да ги видиш.

— Аха. Обещаваш ми.

Той остро я погледна, но не каза нищо.

ОСМА ГЛАВА

Пристанът в залива Форт беше затлачен с боклуци, вонеше на развалена риба и на пот от телата на гръмогласните хамали. Въздухът беше пропит и с други миризми, които тя, слава Богу, не можа да разпознае. Беше задръстен с каруци и товарни талиги. Във водата имаше толкова много лодки — с всякакви размери — че направо беше чудно как се бяха побрали в залива, без да се разбият. Две талиги се сблъскаха и от едната се изтърколи някаква дъбова бъчва. Тя се удари с гръм в паветата, отскочи и се отправи към водата, като набираше все по-голяма скорост, докато накрая се разби в железния парапет. Плисна гъста тъмна бира, чийто остър, мирис изпълни въздуха. Синджан се усмихна и подуши. Никога не беше ходила на пристанището в Лондон, но предположи, че и там е същото. Колин я хвана за лакътя, без да каже нищо, и я поведе към един ферибот, който беше толкова наклонен към брега, че приличаше на кон изправил се на задните си крака. Беше дълъг, тесен шлеп с небоядисани дървени перила и се казваше Звездата на Форт — твърде претенциозно име за толкова окаян морски съд. Конете вече бяха на борда и се намираха в близост до хората, което явно не им харесваше. Фериботът беше собственост на някакъв старец, който разполагаше с най-нецензурния речник, който Синджан беше чувала. Псуваше непрестанно хора, животни, куфари и сандъци. Дори наруга отсрещния бряг. Синджан искрено съжали, че разбира само някои от думите. Тя забеляза, че Колин се подразни от реакцията на стареца, когато един кон го блъсна няколко пъти в гърдите и той изля цялото си недоволство от всичко живо в радиус от три мили наоколо.

Фериботът потегли и Синджан се огледа ужасена, защото очакваше всеки миг да се блъснат в някоя лодка. Минаха на косъм от един холандски кораб. Озоваха се толкова близо до някаква фрегата под испански флаг, че се наложи моряците да оттласнат двата съда с дълги дървени пръти, за да ги отделят един от друг. Сякаш нищо от това не притесняваше Колин. Сигурно си е съвсем в реда на нещата, помисли тя, защото той все пак е шотландец и всичко това му е добре познато. Дори конете усетиха соления хлад на въздуха и започнаха тежко да дишат. Поне денят беше красив — времето беше меко, слънцето се бе вдигнало високо в небето сред облаците. Наближиха отсрещния бряг. Полуостров Файф вече се виждаше достатъчно ясно и тя забеляза, че изглежда съвсем по английски, като Съсекс. Тревата беше сочна, свежа и буйна, хълмовете се извисяваха плавно в далечината, беше красиво и Синджан усети прилив на ентусиазъм. В този миг Звездата па Форт се блъсна в някакъв шлеп. Двамата капитани започнаха да си разменят ругатни, конете да цвилят, а пътниците да размахват юмруци. Синджан се опита да не избухне в смях, когато усети, че и тя крещи на капитана на шлепа.

Фериботът пресече реката на най-тясното място, наречено Тесния път на кралицата. Никак не беше красиво, защото водата беше мътна, гъмжеше от нечистотии и имаше много водовъртежи. Но за сметка на това гледката на изток, към Северно море, беше величествена. Най-неочаквано Колин каза:

— Това тук е част от дългото устие на река Форт. В нея се вливат води почти по целия й път до западното крайбрежие. Там тя е много широка, водата е дълбока и толкова синя, че ти идва да извикаш като я видиш. След това коритото се стеснява и реката започва да криволичи из равнинната пустош на Стърлинг.

Синджан пое дълбоко въздух. След като го изслуша кимна, обърна се и подпря лакти на парапета. Страхуваше се да не пропусне нещо от гледката. Освен това нямаше желание да разговаря със съпруга си.

— Ако погледнеш нататък, можеш да видиш Двореца. Днес времето е ясно и гледката наистина е поразителна.

Синджан се обърна покорно и погледна.

— Миналата вечер, когато целият беше обвит в мъгла, ми се стори по-тайнствен и по-ефирен. Виковете на войниците, които се чуваха от време на време, приличаха на гласовете на изплували от сивата мъгла призраци. Приличаше на приказен готически палат.

В отговор Колин само изсумтя и се обърна към разцепените води.

— Ще трябва да се приспособиш към мъглата — каза той. — Дори и през лятото минават цели седмици, без да видим слънце. Но иначе е топло и е достатъчно светло, за да четем дори в полунощ.

Като чу това, Синджан се оживи и попита:

— Нали имаш добре подбрана библиотека във Вер, Колин?

— Библиотеката, както почти всичко останало в замъка, е в пълен хаос. Брат ми не се интересуваше от нищо, а след смъртта му не ми остана време да въведа някакъв ред. Ще трябва да я прегледаш, за да откриеш дали има нещо, което те интересува. В моя кабинет в кулата има само подбрани книги.

— Може би ще се намерят романи? — изпълненият й с надежда глас предизвика усмивката му.

— Страхувам се, че едва ли са повече от един-два — отвърна той. — Запомни, че се намираш в сърцето на една презвитерианска страна. Пламъците на ада очакват всеки, който не е бил предупреден, че не трябва да чете романи. Опитай се да си представиш Джон Нокс, който чете с наслада някой от романите на Мисис Радклиф. Това е направо невероятно.

— Е, добре. Остава ми надеждата Алекс да е изпратила всичките ми книги. Дано се окаже, че е така, когато пристигнат сандъците с багажа ни.

— Стига брат ти да не е заповядал преди това да изгорят всички твои вещи.

— Напълно е възможно. Когато е ядосан, Дъглас е в състояние да сътвори невероятни неща.

Синджан се надяваше багажът им да пристигне скоро. Имаше опасност да се окаже без дрехи за преобличане. Дори синият й костюм за езда, който беше един от любимите й, беше в окаяно състояние. Тя изтупа праха от ръкава си и погледна към спътниците им. Повечето бяха селяни, облечени в груби дрехи от домашно тъкана вълна в убити тонове, с дървени обувки и кожени елеци. Имаше и един мъж, явно с благороднически произход, с риза с висока яка, който беше доста пребледнял от полюшването на шлепа. Друг от мъжете имаше вид на преуспяващ търговец. Той непрекъснато плюеше във водата и зъбите му бяха също толкова кафяви, колкото и плюнката. Езикът, на който говореше, не беше английски, въпреки че Синджан разбираше почти всичко. Звуците се преливаха в неповторим ритъм, който звучеше едновременно грубо и мелодично.

Синджан не каза нищо повече на своя съпруг. Той поне се стараеше да се държи любезно с нея, тя също, въпреки че не й се искаше да е мила и любезна. По-скоро искаше да го удари. Погледна го в лицето, обърнато в профил, и задържа погледа си, защото не можеше да откъсне очи от съвършената му красота. Брадичката му бе вирната и очите му затворени, като че ли с това искаше да потвърди, че е шотландец и вече си е у дома Една чайка прелетя край него и изписка направо в лицето му. Той отметна глава назад и избухна в неудържим смях.

Тя обаче не си беше у дома. Вирна брадичката си като него. Вдъхна морския въздух, напоен предимно с миризма на риба, хора и коне. Погледна чайките, гларусите и стридоядите, които кръжаха възторжено около шлепа в очакване да получат възнаграждение във вид на трошички хляб от пътниците.

— Още днес можем да пристигнем във Вер — каза Колин. — Пътят не е повече от три часа. Слънчево е и ще ти бъде приятно. Мислиш ли, че ще можеш да яздиш?

— Сигурно. Но е странно, че ми задаваш този въпрос. Знаеш, че съм отлична ездачка.

— Да, но сега е малко по-различно. Имам предвид, че може би си разранена.