Ейбрамс прехапа устни.

— Да. Добре. Но как да ги сложа в ред?

Донал Редсън крачеше нагоре-надолу. Това бяха двама от най-доверените му членове на съвета. Той най-накрая се бе опитал да се обади на Кейт, но не я откри, на телефона й се включваше гласовата поща. Не беше в неин стил да се уплаши. Той определено оценяваше напрежението, на което бе изложена, но имаше нещо у нея, което го бе привлякло. Кураж. Сила. Воля да се бори, независимо от обстоятелствата.

Не и днес. Малкото лисиче се бе скрило в дупката си.

— Свикай собствена пресконференция. Кажи, че е било грешка, че разбираш защо повишението е било неправомерно. — Съдията се наведе напред. — Уволни Кейт Фокс. И в този ред на мисли — после я зарежи.

Дейвид повдигна вежди.

— Съвет за личните ми отношения ли ми даваш, съдия?

— Синко, аз съм човек, който говори направо. Тези фотографии като че ли сами говорят за себе си, не мислиш ли? Не ставай глупав. Има толкова други страхотно изглеждащи момичета. Както и много редактори.

На Ейбрамс му призля. Той се обърна към Редсън.

— Донал?

Донал Редсън помълча известно време. После се обърна и ги погледна двамата в лицето.

— Къде е Кейт?

Ейбрамс се изчерви от нейно име.

— Никой не може да я открие. Може би се крие от пресата.

Редсън поклати глава.

— Това е лошо. Това не е никакво ръководство. Но ако искаш съвета ми, не я уволнявай днес. Тя редактираше страхотно списание, вкара свежи нови идеи, беше най-доброто, което се случи в издателския бизнес — е, ако не броим теб, човече. Мисля, че трябва да заложиш на интуицията си. Може да направиш изявление впоследствие.

— Това е лудост — избухна съдия Роджърс. — Имам акции. Маркъс Броудър предлага добра цена…

— Продай ми дяла си — отговори моментално Ейбрамс. — Ще ги купя на цена с долар по-висока за акция. Тъй като ти беше толкова силен член на съвета.

И двамата чуха миналото време.

— Дадено — отвърна съдията. По лицето му премина сянка на изтощение и двамата с Ейбрамс си стиснаха ръцете. — Ще кажа на брокера ми да ти се обади. И няма да правя изявления и да говоря с пресата.

— Добра новина — отговори Дейвид. — Може би нещата ще започнат най-сетне да се обръщат.

Но неприятното чувство в стомаха му не изчезна.

Къде, по дяволите, беше Кейт?



Лола Валдес седеше срещу Кейт Фокс и се усмихваше широко. Тя беше елегантна, облечена в свободна рокля на „Мисони“, съчетана с малка кремава жилетка на „Прада“ и обувки на ниски и тънки токчета „Кейт Спейд“ от светлокафява кожа, които стояха чудесно на деликатния маслинен оттенък на кожата й. Личната й фризьорка бе оформила кичурите й естествено, със свободно падащи къдрици, а пищният й вид на палава девойка от седемдесетте години се допълваше от лек грим — само малко гланц върху устните, златисти сенки на клепачите и намек за руж по бузите.

А ето че пред нея седеше легендарната Кейт Фокс, въплъщението на жената от кошмарите й — но всъщност коя беше тя? Просто някаква интелектуална кучка с вързана на опашка коса, облечена с дънки и тениска. Хубаво тяло, бейзболна шапка, нищо забележително. Приличаше на запазена майка, излязла на разходка в провинциален мол. Модна богиня? Друг път.

Но малкото червейче на съмнението й нашепваше в ухото, че Маркъс все още бе преследван от този призрак.

— Никога не съм предполагала, че ще се появиш тук — каза тя и премести ръката си, за да може Кейт да види новия й годежен пръстен. Огромен брилянт от „Тифани“ в естествено розово, невероятно рядък. Още щом Лола игриво му призна за връзката си с историята на Жаки Молтрано, Маркъс й предложи, наричайки я „своето бебче“ и „своята умна малка придобивка“. Той се засмя, наслаждавайки се на нейната преданост. Твърдеше, че тя е първата жена, която всъщност му е била полезна. След като Кейт си отидеше, щяха да могат да преминат към съвместния си живот. — На това му се казва смелост.

— Всъщност само искам да говоря с Маркъс — отвърна Кейт. — Да го помоля да се оттегли.

— Да се оттегли? — засмя се Лола. — Да се оттегли! Очакваше се ти да се оттеглиш. Още в началото, когато той те помоли. Във връзка с това смрадливо списание. Amiga48, сигурно си ненормална. Loca49. Да захвърлиш и да се откажеш от всичко това?

Кейт я погледна.

— Сега всичко е твое, скъпа. На мен цената ми дойде твърде солена.

— Не поиска да се откажеш дори и след споразумението. Той можеше да те смачка, а вместо това ти даде тези пари. Но ти не можа просто да си тръгнеш. Остана. И го тормозеше. Разбираш ли?

— Това е проблем на Маркъс — отвърна Кейт. — Аз исках да използвам интелигентността си. Той не можеше да се справи с нея. Внимавай какво си пожелаваш, госпожице Валдес. Ще получиш всичко до цент.

— Просто ми завиждаш. Защото аз мога да го задържа.

— Аз го напуснах — каза тихо Кейт. — Както мисля, че ти е известно.

— Затова аз не направих същата глупава грешка — изсъска Лола. — О, мислиш се за толкова прекрасна и толкова умна заради малката си тъпа работа. Сякаш моето не съм го постигнала с интелигентност. Сякаш ми е лесно. — Тя размаха пръстена си. — Трудно е. Адски мъчно. А ти ми се пречкаш, през цялото време се пречкаш на шибания ми път. Така че вече с издателската ти кариера е свършено.

Мисля, че ще ти е трудно да си намериш работа в друго списание. Може би господин Ейбрамс няма да е много доволен, че си съсипала компанията, живота му. Мислиш ли, че някой друг ще поеме този риск? — Тя отметна глава. — Не обвинявай Жаки Молтрано, тя просто си върши работата. Аз говорих с нея. Аз й казах какво да напише. Трябва да разбереш — трябва да си тръгнеш. Аз искам да продължа с живота си. — Лола сви рамене. — Маркъс ще се отърве и от теб, и от Дейвид Ейбрамс, задето те е чукал. Ще получи нова компания. Всички пак ще го обичат, вестниците, „Уолстрийт“. Всички. Аз получавам пръстен. Всички са щастливи и доволни, с изключение на теб и Ейбрамс. Но ти все още можеш да спиш с него, може би това ще ти е напълно достатъчно. — Тя се изсмя. — Защото знаем, че сигурно си много добра в тази работа, скъпа. Досието ти си го бива.

Кейт се изправи с пламнало лице, а Лола добави:

— Дойде да търсиш Маркъс твърде късно. Погрижих се за него преди около час. Вече се е върнал в офиса. Може би трябва да си включиш телефона. Вече е прекалено късно, разбираш ли, прекалено късно. Не разбирам много от финанси, но се уча. Мисля, че акциите ви вече са се насочили към Маркъс.

Кейт вече излизаше, почти тичаше към асансьора. Тя натисна копчето, докато до ушите й достигаха думите и смеха на Лола Валдес.

— Свърши се, скъпа — извика тя. — Adios.



„Таймс Скуеър“ гъмжеше от репортери. Дейвид Ейбрамс ги виждаше ясно от мястото, на което се намираше, загледан надолу към улицата от остъкления си офис. Тук горе се вихреше битка, все едно бяха във военна база. Времето минаваше миг за миг. Той купуваше акции, укрепвайки собствените си притежания, засмуквайки малките инвеститори, някои пенсионни и хедж фондове. Успяваше да удържа приливната вълна от парите и брокерите на Броудър. Опитваше се да го забави, но това беше всичко, което можеше да направи; с всеки изминал час Броудър пропълзяваше все по-близо до мажоритарния дял…

Хората му крещяха отстрани. Той бе прегракнал от говорене, имаше нужда от почивка, само от минутка. Погледна надолу.

Изведнъж малката група от репортери и снимачни екипи се изви в една посока, сякаш някой бе излял захарен сироп в мравуняк. Настана смут; те се отдръпнаха от сградата и се скупчиха около малка фигура, която току-що бе излязла от едно такси.

— Това е Кейт — извика Ейбрамс. Той веднага взе телефона си и набра номера й. Очакваше да се включи гласова поща. Но тя вдигна и той я чу на фона на бурните викове на журналистите.

— Здрасти. Горе ли си?

— Да — отвърна той и изведнъж се усети, че се усмихва нелепо, просто щастлив от това, че чува гласа й. — Къде беше, по дяволите?

— Навън — каза тя неопределено. — Голяма бъркотия стана май?

— Кейт! Насам!

— Госпожице Фокс! Госпожице Фокс! Има ли някаква истина в слуховете, че…

— Май да — каза той високо, за да надвика репортерите. — Качи се в кабинета ми.

— Не. Мисля, че имам по-добра идея.

— Трябва да оправим тази каша — добави той, защото искаше да й го каже. — Знаеш ли, обичам те. Влюбен съм в теб. Оставам с теб.

— И аз те обичам. — Появи се едно моментно секване в гласа й, но почти веднага премина. — И наистина трябва да оправим тази каша. И ще я оправя тъкмо сега. Предлагам ти да си включиш телевизора.

— Кейт, качи се тук — каза той, но тя вече бе затворила.

Дейвид се обърна към останалите в изведнъж странно притихналата стая. После вдигна рамене.

— Мисля, че е по-добре да включим телевизора.



Кейт Фокс застана на тротоара пред репортерите, микрофоните и камерите. Свали бейзболната си шапка, усмихна се и разтърси косата си. Жестът й предизвика експлозия от блеснали светкавици, към нея се насочиха камери и залп от въпроси.