А Дейвид Ейбрамс беше най-заблуденият тъпак.

Лицето й поаленя, когато погледна статията. Животът й в картини, придружени от нахални думи.

„В списание «Кюти» госпожица Фокс работеше като редови щатен автор. Заплатата й възлизаше на скромните четиридесет хиляди долара годишно. Въпреки това запознати със ситуацията разказаха на «Джърнъл», че госпожица Фокс е имала навика да посещава най-скъпите барове в Ню Йорк, облечена от глава до пети в скъпи дизайнерски дрехи и обувки… осигурени, както се предполага, от върволицата от богати мъже до нея…“

Жаки бе забила ножа до дръжката. Материалът беше перфектно изобличителен.

Даже бе по-лошо, помисли си Кейт, защото си беше истина.

„Докато Кейт се забавляваше, приятелката й Емили Джоунс работеше. Успехът на списание «Лъки» е единственият професионален триумф, оставен пред прага на госпожица Фокс, и фиктивната причина за повишението й. Но същинските концепции, служители, журналисти и силни продажби на списанието бяха създадени от друг. Макар че печелеше много повече, Емили носеше дрехи на «Гап» и вечер си стоеше вкъщи. Въпреки това Кейт Фокс получи всички заслуги за доста закъснялото разрастване на едно вече успешно начинание. Аналитиците с право ще се запитат дали това заслужава внезапното главоломно повишение, което тя очевидно е получила от поредния си любовник…“

Къде беше Дейвид? От излизането на статията той не се бе обаждал, не й беше пращал съобщение. На горните етажи на сградата цареше хаос, асистенти търчаха нагоре-надолу, телефоните звъняха на пожар, корпоративният му съвет се бореше да овладее положението. Никой не разговаряше с нея. И Кейт не смееше да пита. Той може би бе затворен в някоя стая с още адвокати; може би се срещаше с големите инвеститори, разговаряше с дистрибуторите, банкерите, брокерите или нещо друго.

„И защо да ми се обажда?“ — запита се нещастно Кейт. Бе рискувал всичко и ги бяха хванали. Сега покрай тях всичко се сгромолясваше. Беше истинска катастрофа. И щом Дейвид Ейбрамс вземеше този вестник, изправен пред краха на компанията си, той щеше да види всичко, което бе изложено сега върху бюрото й, изобличаващите снимки, целия й живот в снимки…

Всички богати момченца. Магнатите. Тичането й след богаташите до появата на голямата риба Маркъс Броудър, собственият й мегазаможен принц от приказките, от когото се очакваше да спаси живота й…

И който се канеше да съсипе този на мъжа, когото обичаше тя.

Това беше глупаво. Толкова ужасно глупаво. Маркъс нямаше нужда от тази компания. Кейт знаеше, че не става въпрос за Ейбрамс. Ставаше въпрос за нея.

Можеше да се измъкне през задния вход на сградата. Тя звънна на асистентката си.

— Ще изляза от офиса за малко.

— Да, госпожице Фокс — отвърна момичето с предпазливо неутрален тон. Никой нямаше да тръгне да оспорва намерението й, нали така?

— Телефонът ми ще е изключен. — Точно сега не й се разговаряше с журналисти. — Просто приемай съобщенията. Казвай, че съм на съвещание.

И наистина отиваше на съвещание. На едно от най-важните съвещания в живота си.

Двадесет и четвърта глава

Божичко, това си беше проклет кошмар.

За Дейвид Ейбрамс не бе характерно да преувеличава нещата. Дори в главата си. Но паниката, която цареше на етажа с директорските кабинети, не беше от най-приятните. Инвестиционните му банкери се скупчиха в единия край на кабинета му, крещейки по мобилните си телефони. Адвокатите му бяха в другия край, седнали на някакви временни бюра, набързо докарани за целта. Дори личният му брокер се бе появил.

— Акциите се покачват. С две осми през последните пет минути.

— Броудър вдигна офертата си! — изкрещя един банкер от ъгъла. — Седемдесет и пет за акция!

— Мамка му. Уостайн продават — извика друг към Ейбрамс. — Не мога да ги разубедя.

Проклятие. Братята Уостайн притежаваха осем процента от акциите му, което си беше сериозен дял.

— Свържи ме с Джейкъб Уостайн — извика Дейвид на асистентката си. Тя набра няколко цифри на телефона си. Той виждаше изписаното на хубавото й лице притеснение, предизвикано от напрегнатата обстановка. Работното й място нямаше да оцелее след оттеглянето му.

— Ох, секретарката му твърди, че в момента провежда друг разговор — почти прошепна тя. — Може ли да ви се обади по-късно?

Уостайн искаше да го отсвири. Дейвид притисна пръсти към челото си. Един по един акционерите се отцепваха, отправяйки се към Броудър. Ако не успееше да спре тази бъркотия, компанията му, работата на живота му, щеше да бъде заграбена.

— Не! Не може да ми се обади по-късно! Кажи му, че е спешно! — тросна се той.

Загледа я как се опитва да спори с момичето от другата страна на линията.

Това не беше добре. Изобщо не беше добре.



Кейт се возеше към северната част на града на задната седалка на едно жълто такси, в което се почувства като в мъничък, краткотраен оазис на мира. Шофьорът беше ливанец и слушаше диск с музика от Близкия изток в колата си, в която миришеше на цигари. Кейт носеше бейзболна шапка на „Ню Йорк Метс“, обикновена черна тениска, дънки, маратонки; дрехи, които държеше в чантата си за фитнес, в случай че се наложи да се преоблече. Преди никога не го бе правила. Този следобед се бе зарадвала на анонимността си.

Имаше по-важни неща на този свят…

О, по дяволите философските разсъждения. Днес точно нямаше други неща.

Беше глупаво това, което правеше. Ненормален риск. Маркъс Броудър — безмилостният титан, голямата клечка — беше в стихията си, играейки си на корпоративен нашественик. И всичко беше заради нея — тъкмо заради нея сега тези двама големи играчи нареждаха армиите си.

Тя потуши един пристъп на истеричен смях.

Това съм аз, помисли си Кейт. Елена от Троя!

Обаче нещата не се бяха развили много добре за Елена, нали?

Но сега тя бе в това такси. На път към Горен Ийстсайд. Към къщата на Маркъс Броудър. Да се види с него, да се остави на милостта му, да се опита да го спре. Краят на тази история още не беше написан.

— Бих искала да се видя с Маркъс Броудър — обяви Кейт на администрацията.

Господи — казано на глас, това наистина звучеше глупаво. Постъпката й беше чисто интуитивна. Основана чисто на навиците му отпреди няколко години. По времето, когато бяха заедно, след голяма сутрешна пресконференция Маркъс обикновено не ходеше в офиса си. Връщаше се вкъщи, лежеше на леглото и провеждаше телефонните си разговори оттам. Обикновено Кейт стоеше сгушена до него, играеше си с него и му доставяше удоволствие. И тогава му се приискваше да правят секс. Беше зареден. Чак по-късно се връщаше в офиса.

— За кого да предам?

— За Кейт Фокс. — Нямаше смисъл да лъже, да измисля някакъв сложен план. Маркъс или щеше да се види с нея, или не. — Бившата му съпруга.

— Един момент. — По лицето й нямаше и белег от вълнение; жената се владееше много добре и изглеждаше невъзмутима със строгия си спретнат кок и изпънат тъмносин костюм на „Шанел“. — Седнете, моля.

Кейт се настани на един от внесените от Португалия дивани — златисто дърво с тапицерия от плюшено червено кадифе. Тези сама ги бе избрала за Маркъс, за фоайето на къщата. Точно като в хотел или посолство посетителите не бяха приемани веднага. Имаше си система. И познавайки любовта му към антиките, тя бе предложила обстановката в приемната да е по-бляскава.

Сега тя самата седеше на масивната елегантна мебел. Чакайки. За среща с него. За благоволението му.

— Госпожице Фокс. — Служителката застана отново пред нея. — Бихте ли дошли, моля?

Кейт стана и я последва през познатия коридор към асансьора. Разбира се, къща като тази разполагаше със собствен асансьор. Беше се возила в него с Маркъс хиляди пъти. Имаше две кабини, една за гости и друга, която водеше право на етажа с личните покои на Маркъс. Служителката от рецепцията я насочи към втората.

Той се бе съгласил. Щеше да се види с нея. Щеше да отстъпи. Всичко щеше да е наред.

За момент облекчението, което я завладя, беше толкова силно, че й се зави свят. Тя пристъпи в асансьорната кабина и се усмихна за пръв път през този ден.

Администраторката натисна едно копче.

Когато вратите се плъзнаха и се затвориха, тя каза:

— Господин Броудър отсъства. Но годеницата му — госпожица Валдес, е тук. Тя би искала да се види с вас.

Преди Кейт да успее да каже нещо, вратите се затвориха плътно и асансьорът потегли плавно директно към апартамента.



— Боя се, че е очевидно, Дейвид. — Съдия Роджърс поклати глава, оглеждайки хаоса, който цареше в кабинета. Борсовият тикер, който се виждаше на огромния екран на „Си Ен Би Ес“, обявяваше всяка промяна в цените на акциите. И за всеки банков или пенсионен фонд, който оставаше при Ейбрамс, два се насочваха към Броудър. Цената на акциите се покачваше и продължаваше да расте. Тези на Броудър бяха стабилни. — Ще имаме късмет, ако компанията оцелее до края на деня. Единственият ти шанс е да излезеш и да сложиш нещата в ред.