На името си, на репутацията си, която беше една от най-големите му придобивки.

Така че с унищожаването на корпорация „Ейбрамс“, той щеше да направи услуга на всички.

На себе си. На цената на акциите си. На акционерите на „Ейбрамс“. Всъщност на всички, с изключение на самия Дейвид Ейбрамс.

И сега заради тази малка кучка — бившата му жена, тази алчна уличница, която бе влязла под кожата на Маркъс, и защото мисълта за флиртуването й с Ейбрамс — по-младия и обещаващ бизнесмен — го влудяваше, той имаше златна възможност. Да свърши малко истински добра работа. Не само да купи малката компания на Ейбрамс, но първо да понижи цената на акциите й.

Той не можеше да предизвика фалита на съперника си. Но Ейбрамс не беше умен като Маркъс, който вземаше много малка част от заплатата си в акции и който отдавна бе ликвидирал значителното си вложение в „Броудър“ — когато компанията бе достигнала един от върховете си в цикъла на бум и спад. Маркъс обичаше зелените банкноти, доларите, авоарите в злато. Той не залагаше на „Броудър“ — по дяволите, беше наясно с истинското състояние на последния ред от финансовия отчет. Да, справяха се чудесно, само докато борсата се държеше. Не, той предпочиташе солидни, преносими авоари. Като основните му имоти в Ню Йорк и Хемптън и огромния апартамент в Монако, където плануваше да се оттегли, показвайки среден пръст на САЩ и данъците им. Защо му беше да субсидира нечие благосъстояние и безсмислени чуждестранни войни? Никога. Но Дейвид Ейбрамс беше по-млад, все още в средата на четиридесетте, достатъчно наивен, за да влага романтика в бизнеса.

Само защото корпорация „Ейбрамс“ носеше името му, той беше като женен за нея. Цялото му състояние беше в акции. Работеше по старомодния начин, като влагаше печалбите си обратно в бизнеса. Разрастваше компанията си, без да поглъща други. Не ползваше частни самолети и дори членовете на съвета му не летяха първа класа. Колко похвално… Маркъс се прозя. Типична грешка на новобранец. Трябвало е да обърне внимание на дребния шрифт в долния край на онези брокерски реклами по „Си Ен Би Ес“.

Стойността на акциите може както да се вдигне, така и да падне.

Беше време за разпродажба.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Беше старшата му асистентка Оливия. Тя бе готина красавица, двайсет и осем годишна, завършила частно девическо училище, а после „Васар“, с лъскава кестеняво кафява коса, която носеше на кок, дълги до небето крака и страхотен чифт цици. Всички секретарки във фирмата му хващаха окото. Съществуваше негласна политика при наемането на служителките. Те трябваше да бъдат интелигентни и компетентни, но без хубав подскачащ балкон нямаха шанс да влязат през вратата. Маркъс бе известен с изискванията си. И разбира се, подборът му беше безупречен.

— Сър. — Той не насърчаваше фамилиарностите. Възбуждаше се, когато красиви жени бяха принудени да се държат почтително. — Не знам дали ще искате да приемете това обаждане…

— Кой е? След двайсет минути имам пресконференция — каза Броудър.

— Да, сър. Мисля, че донякъде има връзка. Обажда се госпожица Жаклин Молтрано. Тя работи върху голяма статия за „Уолстрийт Джърнъл“.

— За какво се отнася? — Броудър беше предпазлив. Не се хващаше на нищо друго, освен на рекламни автобиографични очерци. С „Джърнъл“ можеше да има неприятности.

— Статията е за бившата ви съпруга — госпожица Фокс.

— Не ме вълнува — тросна се той. По дяволите, колкото и страхотни цици да имаше Оливия, май щеше да се наложи да си ходи. Тъпата кучка не разбираше ли методите му на работа?

— Не, сър, статията вече е дадена за печат. Авторката твърди, че има доказателства за връзка между Дейвид Ейбрамс и госпожица Фокс… разполага и с данни за някои от бившите й приятели… пита дали може да ви потърси за цитат или коментар…

Той се ухили.

— Интересно. Връзка?

Наистина ли бе възможно Дейвид Ейбрамс да е толкова тъп?

Да купи капитала й в „Лъки“ за маса пари. Да я повиши немислимо. Да откаже такава щедра оферта за издателския си отдел…

Той си спомни набързо уменията на Кейт в леглото. Изпълнена с желание, гъвкава, винаги готова да го направят, с това изключително сексапилно тяло, което би възбудило и статуя. Но не беше чак толкова страстна, не толкова развратна. Не беше като Лола с нейния набор от креватни номера, които биха засрамили и парижка проститутка.

Тя заслужаваше ли си?

Този филм, тази картина. Не му излизаше от ума. Дали тя беше различна с Дейвид Ейбрамс? По-дива, по-разпусната? Дали в действителност го обичаше?

Маркъс сведе поглед. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от стискането на слушалката.

Какво значение имаше, по дяволите? Дейвид Ейбрамс току-що бе направил задачата му хиляда пъти по-лесна.

— Свържи ме с нея — каза той.



Дейвид Ейбрамс стоеше в коридора на офиса, загледан с копнеж към асансьора. Искаше да го повика, да слезе един етаж по-долу. Само един етаж. Да отиде да види Кейт, да види как се справя. Но не посмя. Щеше да е радиоактивно.

Кръвното му още беше вдигнато от съвещанието. Боже, каква бъркотия. Ядосваше се само на себе си, задето не бе забелязал по-рано накъде отиват нещата. Когато лешояди като Маркъс Броудър решаха да връхлетят неочаквано, не се отказваха и не те пускаха. Трябваше да предположи, че Броудър ще се опита да привлече на своя страна един или повече от неговите ключови хора.

Беше имал доверие на Тим Рейнълдс и това се бе оказало слабост. А в този бизнес доверието беше толкова полезно, колкото вчерашна първа страница. Той поемаше рискове, залагаше на себе си, на Кейт. Рейнълдс бе избрал лесния път. Колегите не бяха най-добрите приятели, каза си той.

Оставката на Айрис беше едва ли не облекчение. Тя вече не бе полезна. Тъпчеше на едно място. Налагаше се да си тръгне.

Асансьорът пристигна и той пристъпи вътре, натискайки копчето за приземния етаж. Няколко от основните акционери, фондови мениджъри с институционни дялове, вече бяха чули новината от неофициални слухове. Те искаха среща и Дейвид беше готов на такава. По-добре беше да удуши недоволството в зародиш.

Мислите му се върнаха на Кейт, останала далеч над него сега в кабинета си, работеща по новите броеве на списанията му, приготвяйки нещо специално. Той бе започнал бизнес с нея, за да може да се измъкне от бизнеса заедно с нея — да укрепи позициите на издателския си отдел достатъчно, за да го продаде, и то за много по-добра цена, отколкото предлагаше Броудър. Но момчетата, които го чакаха във фоайето, нямаше да разберат намеренията му. Не и ако знаеха…

Слава богу, не знаеха. Никой не знаеше.

Че тя бе негова любовница. Повече от това, тя беше неговото момиче. Вече бе неговото момиче.

Ейбрамс помисли за Кейт и сърцето му леко подскочи. Кога точно се бе влюбил в нея? Беше страст от пръв поглед, това беше сигурно. Но той я бе пренебрегнал, смятайки я за събирателен образ на всичко, което мразеше у една жена. Алчна, продаваща се за пари…

Бе имала много да доказва.

И го бе направила. Каква звезда беше само! Каква богиня. Той толкова се гордееше с нея. Беше невъзможно да спре да мисли за нея, да се спре да върви след нея. В края на краищата чистата жизнена сила на Кейт Фокс бе надвила всичките му резерви.

Боже, помисли си Ейбрамс. Малко е да се каже, че се влюбвам. Влюбен съм до уши в нея. Мисля… мисля, че всъщност може да поискам да се оженя за нея.

Тя не беше ангел. По дяволите, нито пък той. Но онзи първи път, в кухнята му, когато тя му се бе разкрила и бе отворила сърцето си като цвете под слънцето, може би беше разбрал защо го е направила. През онзи ден нещо у него се размрази. Защото за мъже като него — богати и властни — винаги имаше момичета, нали така? Винаги хубави, гъвкави, секси девойки, толкова развратни или покорни, колкото се искаше от тях. Градът беше като супермаркет — можеше да си избере, която и да е. Но Кейт струваше колкото тридесет-четиридесет от тях. Тя беше смела и трудолюбива и малко объркана, и блестяща, и стилна, и егоистична, и несъвършена, и той беше толкова затънал вече, че едва можеше да разбере…

— Господин Ейбрамс.

Дейвид вдигна поглед. Имаше жена във фоайето на сградата му — тъмнокоса, със скъпа рокля, много впита. „Ерве Леже“, предположи една частица от съзнанието му. Дълбокото деколте излагаше на показ впечатляващи гърди. Гарвановочерната коса беше вдигната на кок; за малко да подскочи от изненада, когато я позна.

— Жаки? — попита той невярващо. — Какво правиш тук? Какво е това „господин Ейбрамс“?

Проклятие, как така си беше падал по това момиче? Плътно прилепналите дрехи, суровото изражение на лицето й, което иначе можеше да е толкова красиво.

— Тук съм в качеството си на професионалист — тросна се тя. — Точно в този момент по „Си Ен Би Си“ се излъчва интервю с Маркъс Броудър, който се обръща към твоите акционери. Той изказва предположение, че поставяш личната обида и яд пред интересите на компанията и цената на акциите си. Затова ли отказа на предложението му?

Ейбрамс се огледа за служителите от охраната. Защо не бяха предотвратили тази каша? Но ето че тя беше там, във фоайето на приземния етаж, и никой не я бе изхвърлил. Нямаше да е добре да се опита да го направи сега.