Те я гледаха като хипнотизирани.

— О, и още едно нещо. — Кейт се усмихна; беше набрала скорост. — Снимката на корицата не трябва да бъде подобрявана чрез компютърни способи. — Това щеше да се случи за пръв път — корица, оставена без корекции. — И после из цялото списание ще спазваме тази тема. Никаква намеса в материалите. Целта е да се покаже на момичетата как модната индустрия ги мами, кара ги да се стремят към ниво, което на практика е непостижимо. Защото не е реално. Ще публикуваме статии за тийнейджъри и хранителни нарушения. Разкази от модели, пристрастили се към кокаина, за да останат слаби. Какво е да живееш на диета от диетична кола и цигари.

— Истинската американка. — Ейбрамс се ухили. — Мога да видя как темата се обсъжда в „Шоуто на Реджис и Кели“.

— Ще бъде още по-добре. Ще я видиш в „Шоуто на Опра“ — заяви Кейт. Сега тя беше самоуверена, ентусиазирана.

— Отзивът ще бъде огромен.

— Супер. Направи го! А какво ще кажеш за другите ни модни списания?

— При тях няма да мога да подходя от ъгъла с голямата новина, но ще предложа нещо, което би грабнало потребителя. Парите. „Вашата нова стая за сто долара — стил за без пари“. — Тя направи жест, все едно рисуваше във въздуха. — Драматични снимки „преди“ и „след“. И някаква нова рубрика: „Личен купувач“. Всеки месец избираме по една известна личност, даваме й бюджет, с който да преобрази една стая на някой от читателите. Примерно Анджелина Джоли взема хилядарка и осигурява на Айлин Уудс от Алабама нова кухня. Идеята със сигурност ще спечели популярност.

Мъжете кимнаха. Един-двама изправиха гърбове. Кейт почувства сила, най-неочаквано, усети собствения си талант, своята компетентност, сякаш заслужаваше да бъде тук, сякаш Дейвид Ейбрамс бе свършил добра работа, когато я бе избрал.

Беше главозамайващо.

— Да прегледаме другите точки от дневния ред — предложи Дейвид.

Когато закри съвещанието, Кейт стана, чувствайки се неловко. Тя заобиколи масата и се здрависа с мъжете там, прие поздравленията им. И накрая се изправи лице в лице с Дейвид.

Страстта й се зави в корема й като дим. Той я погледна. Лицето му беше неутрално, спокойно, но в очите му пращеше огън.

— Поздравления — каза той, стискайки ръката й. — Изпрати ми записки този следобед относно новите издания. И не разговаряй с пресата.

Тя кимна.

— Ясно.

Този дори и най-лек допир на ръката му върху нейната бе достатъчен за нея да се навлажни — тялото й се отваряше към него като цвете към слънцето. Но не можеше да ги остави да видят това, не можеше да остави другите членове на съвета да разберат. Първо трябваше да се докаже.

— Ще се видим по-късно — добави тя ведро.

Новият й кабинет беше един етаж под неговия. Поне нямаше да се налага да вижда Дейвид всяка минута, помисли си Кейт, като излезе от асансьора.

— Оттук. — Елегантна секретарка, на чиято табелка с името пишеше „Мийта“, я водеше през редица от открити офиси. Наоколо търчаха журналисти, закачалки с дрехи се бутаха напред-назад. Чуваха се шумни разговори, асистенти тичаха, разменяха се фотографии. От дясната страна, през стени от леко затъмнено стъкло, тя видя офисите на „Модел“ и „Бюти“; отляво беше „Хаус Стаил“ и три от техните други по-малки списания: музикалното „Саундчек“ и изданието за компютърни игри „Геймър Хевън“, сместени заедно с „Модърн Травълър“.

Врявата малко утихна, докато Кейт се придвижваше напред. Тя виждаше как разговорите спират, реакциите, когато пристигна.

— Това е кабинетът ви, госпожице Фокс. — Мийта отвори една врата в края на коридора.

Кейт ахна.

— Шегуваш се.

Не беше толкова голям като този на Дейвид, но почти. Същите прозорци от пода до тавана; огромни увеличени корици на женските списания; черно-бели фотоетюди на модели в съблекалня; големи плочки от полиран черен гранит; ъгловати снежнобели дивани и масичка за кафе с осветен плот от опушено стъкло. Бюрото беше издялано от масивен абанос и върху него имаше огромен монитор, а зад него — ергономичен стол. Отстрани Кейт погледна през една отворена врата към цяла баня; виждаше душ и тоалетка с огледало, покрито с лампички.

— Айрис обичаше да си оправя грима — обясни Мийта. Кейт погледна към една асистентка, която подсмърчаше и бършеше очите си, докато опаковаше кашони в единия ъгъл. — Това беше нейният кабинет, разбира се. Сега е ваш. Това е Силвия-Елис. Тя събира личните вещи на Айрис. Беше нейна асистентка.

Червенокосата хвърли убийствен поглед на Кейт.

— Ще ви оставя да се настаните — обяви Мийта, след което се обърна и излезе.

— Здравей — каза Кейт.

— Здравейте, госпожице Фокс — отвърна Силвия-Елис. — Трябва да ви кажа, че поисках да ме преместят. Айрис Хоги беше страхотна шефка.

— Колко дълго работи за нея? — попита Кейт неутрално.

Другото момиче отметна глава.

— Пет години.

— Като нейна асистентка?

— Да. И се грижех за нея по всякакъв начин — изтъкна гордо Силвия-Елис.

— Но тя не се е погрижила за теб — каза Кейт.

— Моля?

— Мисля, че ме чу. Пет години, а си все още асистентка. Виждаш ли, ако аз имах асистентка, която да се грижи за мен по всякакъв начин, щях да я повиша. Харесваш ли модата?

Момичето се премести от крак на крак, вперило поглед в нея. Очевидно смутено.

— Ъъъ… разбира се. Искам да кажа, че това е моята страст. Затова си обичах работата. „Модел“ е страхотно списание, а Айрис…

— То е било основано от Дейвид Ейбрамс. Айрис беше добър редактор. А аз искам да бъда страхотен редактор. И ще ми е нужна асистентка, която да прави повече неща от кафе. — Очите на Кейт затрептяха към коленичилото момиче. — Айрис ти е давала доста неща от шкафа с мострите, нали?

Силвия-Елис кимна.

— Откъде знаете?

— Защото си облечена с това изключително кожено сако на „Емпорио Армани“ от миналогодишната зимна колекция, с тази пола, която, мисля, е на „Патриция Пепе“ от Флоренция. А обувките ти са „Джими Чу“.

Момичето зяпна от изненада.

— Виждаш ли, аз също обичам модата. И знам, че и ти я обичаш. Но тя е нещо повече от носене на безплатни дрехи. Искаш ли да пишеш, да забелязваш популярните теми? Тогава трябва да се развиваш. А Айрис ти е запушила устата с „Прада“.

— Никога не съм мислила за това по този начин — призна Силвия-Елис.

Кейт вдигна рамене.

— Загубих редактора си. Следващите две седмици ще са наистина напрегнати. Ще трябва да сътворим новите броеве на няколко списания, да направим сензация, да наемем нови хора за всяко издание. Ще ми е нужна страхотна асистентка. По-добра от страхотна — направо от световна класа. Просто нямам време за сръдни. Ако поискаш да останеш, супер. Ако ли не и пожелаеш да те преместят, ще назнача някой друг. Но ако искаш да се задържиш при мен, имаме много работа, която започва още от днес.

Силвия-Елис се изправи. Тя погледна към Кейт с уважение.

— Мисля, че искам да остана с вас.

— Добре. Тогава извикай заместник-редакторите на „Модел“ и „Бюти“. И ми намери списък с топ десет на възпълните модели в Америка…

Двадесет и трета глава

Маркъс Броудър се усмихна на себе си. Положението достигаше връхната си точка. Онзи глупак Ейбрамс! Отказваше офертата му? Държеше се много по-смахнато, отколкото заслужаваше тъпата му малка компания. Обзе го прилив на адреналин. Което всъщност му хареса. Когато човек стигнеше върха, започваше да се чувства удобно там. Бяха минали няколко години, откакто Броудър бе унищожил друг играч. Репутацията му на „Уолстрийт“ беше солидна, но още колко щеше да се задържи така? Той продължаваше да живее върху стари лаври.

Хората вече не се страхуваха от Маркъс.

Е, всичко това щеше да се промени.

Той се огледа из огромния си кабинет с орехова ламперия. Мебелите вътре биха могли да красят и Белия дом. Корпорация „Броудър“ беше публична компания, достатъчно доходна, но всичко в нея се вършеше на първокласно ниво. Маркъс използваше фирмения самолет като такси; дори асистентите му летяха в бизнес класа. Върху стените си Маркъс имаше изкуство, което би прилягало на някоя голяма галерия, а той обичаше да угажда на всичките си вкусове. Европейски антики. Ушити по поръчка костюми. Първокачествено шампанско. Елитен главен готвач на територията на офиса, който приготвяше обяд за членовете на управителния съвет или за най-важните му срещи. И разбира се, заплатата му. Петнайсет милиона годишно, плюс бонусите. Това го поставяше сред топ трийсет на изпълнителните директори в Америка. И акционерите нямаха нищо против, стига той да продължава да ги придвижва напред, да продължава с бомбастичните сделки. Наистина, компанията малко наподобяваше империята Тръмп, помисли си той с широка усмивка. Скъпа. Но фондовата борса си беше борса. Всяка компания струваше толкова, колкото някой бе готов да плати за нея. С мини конгломерат като своя, с пипала навсякъде и с участие в различни дялове беше лесно да се фалшифицират сметките; съществуваха много възможности, много неща, които можеха да се обяснят, но никога да се докажат. Той не беше чак толкова глупав, че да мами в сметките. На Маркъс Броудър просто му харесваше да придава значение на нематериалните ценности.