Луиз Бегшоу - Съдба

— Госпожице Фокс, добро утро.

Секретарката й отправи неутрална усмивка, с която се опита да прикрие враждебността си. Момичето седеше там в обикновената си рокля на „Джил Сандър“ и огърлицата си от сладководни перли и изгледа Кейт, която бе приблизително на нейната възраст, но на път да заеме мястото си в заседателната зала.

Като по право.

— Господин Ейбрамс ми каза, че това ще е първото ви заседание?

Кейт кимна. Опита се да изглежда невъзмутима.

— Обикновено пристигат към без петнайсет. Дневният ред ще бъде изложен на масата. Може да влезете вътре още сега. Някой ще ви донесе вода, ако желаете — добави тя, сякаш това щеше да е непосилна задача.

— Всъщност бих предпочела едно кафе — заяви Кейт. Бе решила, че повече няма да търпи грубостите на секретарки и асистентки. Дейвид Ейбрамс я бе направил старши вицепрезидент и тя щеше да се държи като такава. — От онова с канела, което веднъж ми бе предложил господин Ейбрамс. Ще помоля за едно такова — чисто, с две захарчета. И ако има някакви сладкиши в кухнята, бих искала и един кроасан. — Тя не искаше стомахът й да къркори от глад. — И да е възможно по-скоро, моля, по-добре да го изям, преди да е започнало заседанието.

Тя се усмихна самоуверено на смаяното момиче и влезе в залата.

Стаята се намираше до кабинета на Дейвид. И преди беше идвала тук, разбира се, но само като гост, за да даде обяснение, когато й се доверяваха за някоя скандална идея по отношение на корицата или когато корпоративният юридически съвет искаше предварително да се запознае с последната разобличителна статия на Жаклин Молтрано, съсипваща кариерата на някой политик или изпълнителен директор.

И тук имаше същите прозорци от пода до тавана, малко бюро в единия ъгъл със стол и компютър и друго нищо, освен една дълга тясна маса от масивен махагон, оградена от елегантни ергономични столове, тапицирани в тъмнозелена кожа. Не че имаше нужда от тях; съвещанията обикновено не траеха дълго в компанията на Дейвид. Той получаваше информацията, вземаше решенията и с това се приключваше.

Стаята беше огромна, просторна, целият фокус беше привлечен към гледката към „Таймс Скуеър“ под тях. Цялата обстановка говореше за пари, за власт. Това беше Дейвид, това беше неговата компания. Всичко принадлежеше на него. Точно сега, на върха на кариерата си, Кейт все още беше само малко зъбче в гигантското колело на богатството му.

Обзе я възбуда. Тялото й потръпна, зърната й се втвърдиха. Тя се зарадва на подплънките на сутиена си, на дебелината на сакото. Спомените за онова, което Дейвид й бе направил предишната нощ, все още отекваха в тялото й. Тя го желаеше толкова силно. Прииска й се да може да превърти днешния ден на бързи обороти до края му, за да може по-бързо те двамата отново да се притискат в обятията си голи и топли…

Не сега, Кейт — смъмри се тя.

Щом седна в един от махагоновите столове към края на масата, вратата се отвори и една секретарка влезе с малък поднос, на който носеше кафето и кроасана й. Тя ги постави негодуващо пред Кейт.

— Благодаря — каза Кейт с рязка усмивка. Въобще не й пукаше. Изпита чувство за победа. Лъхна я топлият обилен аромат на канела — разбира се, че Дейвид имаше най-доброто кафе. И й напомни за него. След като разчупи кроасана и бързо го изяде, тя почувства стомаха и нервите си успокоени. Нямаше смисъл да седи изгладняла на първото си заседание…

— Добро утро. — Един висок як мъж влизаше в стаята. Кейт подскочи, тя го разпозна — рижава коса, петдесетгодишен.

— Господин Редсън? Радвам се да ви видя.

Подаде ръката си и той я стисна, усмихвайки се леко поради факта, че знаеха името му.

— Наричай ме Донал. Поздравления — каза той.

Вратата отново се отвори и влязоха още двама мъже.

— Господин Клейтън, съдия Роджърс — посрещна ги тя. — Приятно ми е. Аз съм Кейт Фокс.

Прочутият икономист и пенсионираният съдия я огледаха от горе до долу. Не можеше да се каже, че я приветстваха с хляб и сол, но поне никой от двамата не изрази някаква открита враждебност.

— Приятно ми е, госпожице Фокс — обади се съдията с дрезгав от прекомерна употреба на уиски и цигари глас.

Икономистът кимна и стисна ръката й. Кейт почувства как стомахът й леко се преобръща; пеперудите отлитаха. И тогава вратата се отвори отново и той се появи. Дейвид. Изглеждаше зашеметяващо в тъмния костюм, който подчертаваше подстриганата прошарена коса и гъстите му черни мигли. Той й се усмихна лекичко, като я видя, и двамата си размениха бързи погледи.

— Добре дошла, Кейт — каза той. — Познаваш Тим, Айрис и Рик, нали?

— Разбира се. — Тя кимна към Тим Рейнълдс — втория по важност в компанията; усмивката му беше равна като тази на Рик Джонсън. Айрис Хоги я поздрави с глас, който би замразил алкохол. Освен това тя беше облечена с бойна ризница — костюм на „Шанел“ в класическите нюанси от осемдесетте — червено и златно, с безцветен чорапогащник „Уолфорд“ и чифт високи обувки без закопчалки „Маноло“. От едното й рамо висеше малка дамска чанта „Сейт Спейд“. Тя тъкмо сваляше от ръцете си чифт кремави ръкавици от агнешка кожа, подплатени с кашмир. Кейт забеляза дребното лого на „Фенди“; Айрис Хоги очевидно беше дама, която се возеше в първа класа.

Всички седнаха. Донал Редсън се настани до Кейт. Напълно умишлено Айрис Хоги седна срещу нея.

— Да започнем подред. Първата точка от дневния ред днес е покупката на списание „Лъки“ и повишението на Кейт Фокс в член на съвета. Бих искал решението ми да бъде подкрепено на това заседание — заяви Дейвид. Без да гледа Кейт, той обясни доводите си пред борда. Беше кратък, решителен. Тя се развълнува от думите му. Боже, каква възбуда предизвикваха те у нея. Дейвид Ейбрамс беше уникален…

— Това е в общи линии — довърши той. — Въпроси?

— Четири милиона изглеждат солидна сума — промърмори Тим Рейнълдс — за ново издание.

— Но то предизвика истински фурор на пазара. Имаме нужда да стане част от запазената марка на „Ейбрамс“.

— Аз нямам проблем с това, че купуваш списанието — обади се Айрис. — „Лъки“ върви добре. Поне за нишата, която обслужва, разбира се. Но определено възразявам срещу повишението на Кейт Фокс за старши вицепрезидент на компанията.

Тя скръсти ръце и изгледа свирепо Кейт от другата страна на масата.

Кейт настръхна от обзелия я адреналин, но не каза нищо.

— На какви основания? — попита Дейвид. — Ти не повдигна подобно възражение на миналото съвещание.

— И тогава казах, че не съм доволна.

— Но не повдигна официално възражение — повтори той. — Какво се е променило?

— Това, че ти в действителност не се отказа от проклетата глупава идея. Мислех си, че най-малкото ще се консултираш първо с нас. — Айрис направи пренебрежителен жест. — Кейт досега е редактирала едно списание, в което смесицата вече си беше налице, когато тя започна работа. Успехът може да се дължи на късмет, на статиите на Жаклин Молтрано…

— Аз наех Жаклин — обади се Кейт.

— И тя напусна — отвърна й злобно Айрис. — Имаше клауза, даваща й това право, нали? Така че новата собственост на „Ейбрамс“ току-що изгуби звездната си журналистка. Ще се наложи „Лъки“ да се конкурира с новите й работодатели, които и да са те. Чувам, че Флор д’Амато й е предложила много по-тлъста оферта.

Кейт погледна към Дейвид, но лицето му беше безстрастно.

— Решението беше лично на Жаклин — каза тя. — „Лъки“ може да предложи още много.

— Странно е — продължи отровно Айрис. — Списанието още не се е доказало като „Модел“ или „Бюти“ — моите издания, които от дълго време се радват на стабилен интерес. Лудост е да те направим старши вицепрезидент. Ти не си на моето ниво или на нивото на Рик.

Рик Джонсън кимна, после улови погледа на Дейвид Ейбрамс.

— Тя е малко млада… няма опит — добави той нервно. — Но ако смяташ, че това е най-доброто…

— Значи и двамата ми старши вицепрезиденти са против — каза тихо Дейвид. — И то без предупреждение. Тим?

Тим Рейнълдс ги погледна един след друг.

— Мисля, че трябва да изслушаме и останалите членове на съвета.

Кейт погледна Дейвид. Лицето му бе невъзмутимо по начин, който тя не бе виждала преди. Беше като гранит. Под цялото си вълнение сега тя почувства тръпка на страх.