„Изгубеното езеро“

Съли, Джорджия

Един ден по-рано

Всяка година след смъртта на съпруга º дебелият мъж с изопнатата кожа и фалшивата коса идваше през първия летен ден и предлагаше на Аби да купи „Изгубеното езеро“. Измъкваше се от мерцедеса си – все по-трудно с течение на времето – взираше се в езерото и алчното му въображение сечеше дърветата и строеше луксозни къщи край брега. Жената виждаше как пръстите и коленете му се разтреперват, а понякога дори усещаше как земята потреперва, сякаш силното желание е способно да осъществи замисъла му.

После Аби го канеше в къщата и му предлагаше студен ментов чай и маслени бисквити, изпечени от Лизет така, че да заприличат на големи копчета – нещо специално, за да разсее разочарованието му, защото тя винаги му отказваше. Той не беше свикнал да му отказват и тя му съчувстваше, както съжаляваше хората, които имат всичко, ала то не им стига.

Тази година обаче Аби не му предложи нищо освежително.

Когато той си замина, тя притисна с длан гърдите си, където малки крилца пърхаха под кожата º. Най-сетне го направи. Съгласи се да му продаде „Изгубеното езеро“. За пръв път се чувстваше така. Обикновено не се колебаеше. Сега… се тревожеше. Колата му изчезна сред дърветата и очите º се плъзнаха към езерото, ширнало се пред нея като излязло от пощенска картичка, заобиколено от кипариси и борове, толкова тихо и усамотено, че чуваше как водата се плиска леко в порутения кей.

Старите бунгала, които с Джордж купиха след медения месец, бавно се рушаха. Парите не стигаха за ремонти. И най-лошото – за пръв път, откакто купиха мястото, през зимата не дойде нито един гост. Обикновено имаха резервации и за зимата. Намираха се близо до границата с Флорида и любителите на топлината прииждаха от север с вълнените си шапки и пясък, полепнал по гумите на колите им. Редовните посетители обаче бяха остарели както всичко останало. Мнозина си бяха отишли. Някои вече не можеха да шофират. Трети не искаха да напускат удобните си фотьойли пред топлите прозорци.

Решението º беше правилно. Несъмнено.

Дребничка красива жена на около шейсет застана до Аби на прага на къщата – двуетажна постройка, облицована с дъски, с протекъл покрив, коридори, които не отвеждат никъде, и възтесни вити стълби като в кукленска къщичка. Старата къща и бунгалата се продаваха с езерото и Аби и Джордж ги избраха именно заради многото работа, която изискваха. По онова време метафората им допадаше – обновяване, възстановяване, пресътворяване.

Тя долови гнева на Лизет като гореща вълна. Силата му лъхна меката сребриста коса на старицата като вятър. Тя въздъхна. Лизет вероятно бе предвиждала, че това рано или късно ще се случи, ала явно не смяташе да я улесни.

Лизет разтвори малкия бележник, провесен на канап около врата º. Написа нещо и го показа на Аби: „Защо не се посъветва с мен! От кога планираш продажбата? Защо не ми се довери?“

– Едва ли си толкова изненадана, Лизет. Особе-

но след тази зима. Искам да пътувам отново. Зна-

еш го.

Напоследък сънуваше често Европа, Париж и тъмните му улички. В сънищата си бе изгубила Джордж, ала вървеше по дирите му след голяма оранжева едноока котка. Той я чакаше зад следващия ъгъл.

– Не искаш ли да отидем в Париж? – попита, стараейки се да придаде приключенски оттенък на решението. – Майка ти наближава деветдесет. Трябва да я видиш.

Открай време Лизет се възпламеняваше като кибритена клечка. Аби обикновено успяваше да си спести тирадите º и да я успокои, преди да избухне. Сега обаче осъзна със закъснение колко непрозорливо е споменала майка º.

„Не искам да пътувам. И НЕ искам да се връщам в Париж.“ Лизет подчерта два пъти думата „НЕ“. „Искам да остана тук. Няма ли значение това?“

– Има значение, разбира се – отвърна спокойно Аби. Крилцата отново запърхаха под кожата º; прииска º да ги докосне, но не посмя – не и пред помощничката си. – Възможно е в новия комплекс да има клуб с ресторант. Може да отговаряш за кухнята. Или да си купиш къща край езерото.

Лизет се втренчи в нея и мълча дълго. Накрая написа: „А ти ще бъдеш ли тук?“

– Не.

„Но ти също не искаш да напуснеш езерото! То е нашият дом!“

Аби отстъпи назад и затвори вратата, за да не влиза горещ въздух отвън. Сметките за тока и без друго бяха достатъчно високи, не биваше климатикът да работи напразно. Дървената рамка се бе издула и тя натисна вратата с рамо.

– Не искам, разбира се. Ала не желая да гледам как мястото изчезва както почти всички, които някога идваха тук. Разпада се, а не мога да го спася. По-добре да си тръгнем сега, преди да изгубим всичко и да ни изгонят. Добре е да тръгнем, когато имаме избор.

„Това е твой избор, не мой“, написа Лизет.

След като ги покажеше на Аби, тя откъсваше гневно страниците от бележника и ги прибираше в джоба си. После ги изгаряше в печката или ги накъсваше и ги хвърляше в езерото. Лизет смяташе написаните думи за опасно нещо.

Беше няма по рождение, ала от малка използваше дръзко писменото слово, заменяйки острия език с отровен писец. Винеше се за самоубийството на шестнайсетгодишен младеж, влюбен в нея, защото по време на романтична вечеря му дала бележка, уведомяваща го, че не я заслужава и тя никога няма да го обича. На другия ден разбрала, че се е обесил в апартамента на родителите си. Ужасена от силата си, с която знаела, че е способна да наранява, ала не подозирала, че може да убива, през онази фатална нощ преди петдесет години Лизет отишла на Моста на неверните с намерението да се удави. Решила, че това е единственият начин да унищожи чудовищната си сила. За упорити души като нея смъртта е по-лесна от смелостта да промениш живота си.

Когато видя как Лизет скача от моста, някакъв могъщ порив задейства Аби. Помнеше как се втурна към края на моста и се спусна по парапета в студената вода, крещейки на Лизет да каже нещо, за да разбере къде е в мъглата. Течението ги отнесе в мрака. С болезненото усещане, че плува в желатин, Аби протягаше ръце в тъмнината да напипа нещо. Най-сетне пръстите º като по чудо докоснаха дългата коса на Лизет. Тя сграбчи кичурите, студени като водорасли, и издърпа главата º над повърхността. Французойката започна да плюе вода, вкопчена несъзнателно в нея. Аби я стискаше здраво, ала и двете бяха безпомощни пред течението. Аби си мислеше как не бива да се пускат, как всичко ще е наред, щом се държат една за друга.

И, разбира се, изневиделица две големи ръце ги сграбчиха и ги дръпнаха толкова силно, че се чу звучно бълбукане. Водата не искаше да ги освободи и се съпротивляваше. Джордж обаче победи. Измъкна ги на брега и се надвеси смаяно над тях.

Привлечени от шума, хората по парижките улици им се притекоха на помощ. Поведоха Джордж, Аби и Лизет към ресторанта, край който бяха минали по-рано. Там им дадоха одеяла и чаши с портвайн. Оказа се, че Лизет е дъщеря на собственика на ресторанта и поведението º не учуди никого. Всъщност никой не се разтревожи особено. Някои клиенти дори не вдигнаха очи от чиниите си.

Прекалено изтощена, Аби не възрази, когато Джордж настоя да се приберат в хотела. Обеща º на другия ден да дойдат да видят момичето. Не се наложи. Разбраха, че Лизет ги е последвала и е спала на стъпалата пред хотела. След онази нощ тя ги следваше навсякъде – тиха и тънка като сянка. Настани се в хотела им, а после замина с тях за Амстердам и накрая – за Америка.

Лизет се оказа най-добрата приятелка на Аби – нещо, от което не знаеше, че се нуждае, защото смяташе, че º е необходим само Джордж. През годините двете се бяха спасявали толкова пъти, че престанаха да ги броят.

Аби се обърна.

– Трябва да отменя резервациите за лятото. И трите.

Лизет тръгна след нея към рецепцията във фоайето, драскайки яростно в бележника. Аби седна зад писалището, а тя откъсна бележката и я хвърли върху плота. Аби я взе и прочете: „Няма да замина. Ще се завържа за някое дърво. Няма да ме принудят да си отида. Ти върви. Прави, каквото щеш. Остави ме тук да ме прегазят с булдозер. И да умра.“

Аби побутна бележката към нея.

– Да те прегази булдозер ли? Колко прозаично! Измисли нещо по-романтично. Скочи от парижки мост. Трудно ще подобриш постижението си.

Лизет грабна бележката, врътна се и закрачи към кухнята.

– Всичко ще бъде наред – подвикна º и чу как приятелката º стоварва длан върху разнебитената врата. – Обещавам!

Аби се тревожеше за Лизет. Навярно твърде много. Лизет обаче си нямаше друг, който да се тревожи за нея. Единствената разлика помежду им бе, че Аби имаше спомена за Джордж – спомен, който винаги да º напомня, че заслужава любов. Другата жена имаше само спомена за шестнайсетгодишно момче, самоубило се заради нея. Лизет бе отблъснала всички в живота си с изключение на Аби. И понеже нямаше друг в живота º – в миналия и в сегашния – който да я е обичал безусловно, мисълта да изгуби това място я плашеше толкова. Спомените за всички, обичали Лизет, бяха тук.

Тогава Аби внезапно се сети.

Джак.

Аха!

Вдигна обнадеждена телефонната слушалка.

Разбираше какво прави. Съсредоточаваше се върху Лизет вместо върху сериозната житейска промяна, която бе решила да осъществи. Ала това не º пречеше. Биваше я да помага. От години не беше се чувствала наистина необходима някому.

А и ако умът º е зает с други мисли, току-виж успяла да забрави странното, тревожно пърхане под кожата си и изтръпналите върхове на пръстите си след ръкостискането с дебелия мъж.

Тогава всичко щеше да приключи неусетно.

*

На другия ден Аби се зарече да запретне ръкави и да изготви подробен списък на багажа, който трябва да опакова. Дори да направи снимки. Осъзна обаче колко много са нещата и едва не се отказа. Какъв ти списък? Къде щеше да ги дене? Потърси складове под наем в тънкия телефонен указател на град Съли. После се запита кой ще пренесе вещите, с които не може да се раздели, повечето купени през медения º месец. Смени тактиката и започна да търси хамали. Сетне º хрумна, че ако ще наема хамали, може би е по-добре да си купи къща, за да не разнася всичко два пъти. Единствената достатъчно голяма постройка наблизо обаче, която можеше да побере спомени, складирани в къщата и тринайсетте бунгала, беше старото имение „Рю-Макрий“, превърнато в музей преди няколко години. За всеки, проявил интерес, бе изложена историята на заселниците – сбирщина, стекла се тук от околните мочурливи земи, главно от Окънфоки, през последните неколкостотин години. „Рю-Макрий“ отпадаше. Значи щяха да º трябват няколко нормални къщи, за да побере мебелите. А не можеше да си позволи да купи няколко къщи. С продажбата на „Изгубеното езеро“ щеше да изплати първата и втората ипотека. Купеше ли нова къща, нямаше да º останат пари да пътува.