Прииска º се да остане ядосана. Гневът е силен двигател. През последната година бе изпитвала единствено тъга и гневът º харесваше. Ала не биваше да упорства. Уес не го заслужаваше.

– Съжалявам – рече най-сетне тя, без да го поглежда.

Гърдите му се разтърсиха. Той избухна в смях.

– Прозвуча страдалчески, заболя ли те?

– Да – отвърна тя и добави: – Ще кажеш ли на Аби? Ще º кажеш ли, че няма да продаваш земята си?

– Разбира се.

– Още сега?

– След минута.

Кейт осъзна, че не иска да я пусне. Искаше да танцува на този дансинг, както преди години бе виждал да танцуват гостите на леля º. Беше сигурна, че много жени тук биха се радвали да танцуват с него – Британи например, момичето от „Фреш Март“, което ги наблюдаваше намръщено от масата си. Уес обаче искаше да танцува с нея. Осени я предпазливо прозрение. Отново º се прииска да се ядоса, да се съсредоточи върху гнева, а не върху това. Не предполагаше, че пак ще се почувства така. Страхуваше се. Не искаше да се влюбва. Не искаше да заживее пак като с Мат. Вече нямаше сили толкова дълго да бъде нечия опора.

Егоистично ли разсъждаваше? Различно ли е, ако мъжът, когото желае, иска и тя да е щастлива? Навярно това я плашеше най-дълбоко – че Уес е този мъж. Беше го разбрала на дванайсет, знаеше го и сега.

– Кейт? – прекъсна мислите º Уес, усетил как опи­ра чело в гърдите му и стисва объркано ръката му.

Беше твърде скоро. Все още сънуваше понякога Мат. Как е върху него, как го гледа през тунела на дългата си коса. Миризмата му я пресрещаше по ъглите и я заковаваше на място. Ала това беше просто необходимост, нали? Необвързана с Мат, щом към Уес изпитва същото.

Божичко! Нямаше сили да го преживее наново.

Ала не успяваше да се отдръпне. Няколко безкрайни вълшебни секунди се отпусна в обятията на Уес и почувства как тялото º олеква. Капчици пот потекоха между гърдите º. Електрическите вентилатори, които музикантите бяха донесли, само раздвижваха горещия въздух, без да го охлаждат.

Тя най-сетне вдигна очи. Погледна лицето му, търсейки отговор. Очите му се плъзнаха към устните º както през онзи ден на кея. Той бавно се приведе напред.

И тогава тя видя колата.

Колите пристигаха и потегляха от алеята цял ден и затова синьото беемве не се стори необичайно на никого освен на Кейт.

Нямаше място за паркиране и автомобилът просто спря по средата на алеята близо голямата къща.

От него излезе Крикет.

Носеше тъмни джинси и свободна бяла блуза, а тъмната º коса оформяше около главата º съвършен шлем, недосегаем за влагата. Движенията º бяха спокойни, отмерени. Макар и попаднала на съвсем непознато място, сред съвсем непознати хора, не се притесняваше ни най-малко.

Кейт се отдръпна от Уес и веднага се озърна за Девън, с надеждата дъщеря º да не е забелязала баба си. Знаеше как ще реагира. Ако преди петнайсет години Кейт знаеше, че майка º и баща º смятат да си тръгнат, щеше да се разплаче, да се развика, да се скрие. Каквото и да е, стига да не си отидат.

Девън седеше под маса за пикник с трите момичета. Ближеха лед, стаени в тясната си крепост.

– Добре ли си? – попита Уес Кейт.

– Да – погледна го отново тя и забеляза поруменялото му лице. – Съжалявам. Трябва да поговоря с някого. Извини ме.

Тръгна към Крикет с изопнато като струна тяло. Свекърва º стоеше до колата и оглеждаше съсредоточено множеството.

Видя Кейт, свали слънчевите очила и внимателно ги намести върху косата си.

– Това значи те задържа толкова дълго тук – каза спокойно, толкова спокойно, че не оставаше никакво съмнение колко е ядосана.

– Защо си дошла? – попита снаха º.

Мястото на Крикет не беше тук. Носеше стария º живот; Кейт усещаше как той се опитва да полепне по кожата º, сякаш º обличат дреха, която не иска да сложи.

– Принуди ме, защото престана да си вдигаш телефона.

– И кара четири часа дотук? – възкликна Кейт. – Щом си открила къде съм, сигурно си разбрала, че има телефон.

– Но щях да пропусна очарователния танц – изцъка с език Крикет. – Кой е този?

Кейт не искаше да º каже. Това нямаше нищо общо с нея. Ала сама бе създала бъркотията. Позволи на свекърва си да си помисли, че може да дърпа конците на живота º. Време беше да поправи грешката.

– Казва се Уес.

– Него ли дойде да видиш?

– Не – въздъхна Кейт. – Не, разбира се. Казах ти. С Девън намерихме пощенска картичка. Дойдохме при леля Аби.

– Танцуваш така със случайно срещнат мъж?

Кейт замълча, борейки се с желязната хватка на Крикет. Гърчеше се вътрешно, ала не искаше да º доставя удоволствието да забележи.

– Не. Запознахме се, когато бях на дванайсет и с родителите ми гостувахме на Аби. Той живее тук. В Съли.

– Мат го няма едва от година.

– Знам.

– Бързо обръщаш нова страница – отбеляза Крикет.

– Бързо? – възкликна Кейт. – Не бях на себе си, останах без посока, когато изгубих Мат.

– Затова се нуждаеш от мен. Стига толкова! Дойдох да видя с какво те привлича това място и разбрах. Искам с Девън да се върнете с мен днес. Ще заснемем рекламата и ще те представим на града. С Девън ще бъдете до мен, когато обявявам кандидатурата си за Конгреса. Дължиш ми го, Кейт. Цяла година те подготвях за това. Няма връщане назад. Къде е Девън? – Тя се озърна. Момичетата бяха напуснали убежището си и се гонеха сред тълпата, влачейки невидими опашки на комети зад себе си. Девън носеше балетната поличка, яркозелена тениска и няколко огърлици с пластмасови мъниста. Забелязваше се лесно. – Божичко! Толкова усилия положих да я откажа от тези дрехи, а ти º позволяваш да облича, каквото поиска.

– Позволявам º да бъде дете. Детството не продължава дълго. Ще си отиде, преди да се усети.

– Девън! Девън! – извика Крикет и разпери ръце. – Ела при баба Крикет!

– Крикет, недей – предупреди я Кейт.

Девън замръзна. Майка º забеляза как лицето º пребледня, щом видя баба си. Погледна към Кейт и изражението º прониза сърцето º. Мислеше, че Девън º е повярвала отново, ала сега осъзна колко се е лъгала. Тя не º вярваше, че е способна да я защити. Обърна се и побягна, изчезвайки в тълпата.

Крикет отпусна ръце и се обърна мрачно към Кейт:

– Къде отива? Какво си º наговорила за мен?

– Нищо не съм º говорила. Прибирай се у дома, Крикет. Ако тръгнеш сега, ще пристигнеш по светло – посъветва я Кейт и понечи да тръгне към множеството, за да потърси Девън.

– Чакай! Ласло Патерсън ли е това? – попита Крикет.

Ласло стоеше пред вентилатора до дансинга и смехът му бе привлякъл вниманието º.

Кейт се обърна изненадана към нея.

– Познаваш ли го?

– Имам компания за недвижими имоти в Атланта – напомни º Крикет. – Знам кой е, разбира се. Не съм работила с него, но казват, че има солидни връзки. Какво прави тук?

– Иска да купи „Изгубеното езеро“ от леля. – Кейт замълча. Беше по-висока от Крикет с почти цяла педя, но усети как изпъва рамене, за да си вдъхне смелост. – Всъщност искам аз да го купя.

– Ти?

– Да, аз.

– О, Кейт! – Крикет поклати глава, сякаш я съжалява, задето се е осмелила дори да си помисли такова нещо. – Не бива да заставаш на пътя на Ласло Патерсън. Как ще управляваш такова място без никакъв опит?

Наистина го вярваше. Нямаше представа, че Кейт ръководеше магазина на Мат. А и не я интересуваше, беше º безразлично.

– Не ме познаваш. Не знаеш на какво съм способна. Но аз знам какво е добре за мен и за детето ми. Връщай се в Атланта, Крикет. Отивам да намеря Девън. Ако ни беше предупредила, нямаше да се налага да я търся, за да º обясня, че не си дошла да я отвлечеш като в приказка за вещици.

– Вещица ли ме нарече? – смая се Крикет.

Кейт обиколи моравата. Свекърва º я следваше. Накрая тя успя да я заблуди, прекосявайки бързо дансинга, пълен с танцьори. Влезе бързо в главната къща, където миризмата на шоколадова торта тегнеше в хладния въздух. Провери в дневната, в трапезарията, в кухнята. Щом влезе там, столът до хладилника помръдна леко, сякаш течението го е поместило. Излезе от задния вход. Девън я нямаше. Затича по пътеката към бунгалото им. Влезе и погледна във всички стаи, викайки дъщеря си. Нищо. Докато се връщаше бързо към моравата, надничаше през прозорците на другите бунгала.

Притесни се.

Най-сетне откри момиченцата, които си играеха с Девън. Бяха се върнали под масата и похапваха пържени картофки. Тя се наведе и ги попита:

– Виждали ли сте Девън?

– Избяга натам – посочи едно от момичетата към дясната страна на езерото. – В гората е.

– Кейт? – повика я Аби от съседната маса. – Какво има?

Кейт се изправи. Лизет и Джак седяха до Аби.

– Не мога да намеря Девън. Избяга в гората.

– Какво? – изправи се леля º. – Защо?

– Защото свекърва ми се появи изневиделица. Девън сигурно е помислила, че е дошла да я отведе в Атланта.

Уес, който от известно време наблюдаваше отстрани угрижените им лица, се приближи до тях.

– Какво става? – попита.

– Девън избяга. В гората – обясни му Аби.

– Кипарисовите корени? – обърна се той към Кейт.

Тя поклати глава. В устата º нямаше вкус на езерна вода, по кожата º не лепнеше тиня. Де-вън беше суха и на светло. Недоумяваше откъде знае, ала усещаше как това място някак си º го подсказва.

– Не, в другата посока.

– Да вървим – кимна той и тръгна към езерото.

Кейт го последва. Аби, Лизет и Джак поеха след тях.

– Кейт? Какво става? – дотича Крикет. – Какво правиш?

– Остани тук, Крикет. Девън избяга в гората, когато те видя.

– Тук не е подходящо за деца. Щом не можеш да я наглеждаш…

– Престани! – Кейт спря и я погледна. – Не смей да ми говориш така!

Обърна се и настигна Уес. След кратко колебание Крикет реши все пак да ги последва, защото за нищо на света не би признала, че греши.