– Може ли да отидем там?

Гласът º долетя тъничко откъм сандъка. Кейт затвори развълнувано очи.

– Не знам дали го има сега. Оттогава мина много време. Защо ме попита за нея? Нещо нейно ли намери?

Ръката на Девън се подаде от сандъка, стиснала пощенска картичка.

– Ето това. Адресирано е до теб.

Кейт взе картичката. От едната страна думите „Изгубеното езеро“ бяха изписани с едри заврънкулки, та да поберат снимката на езерото.

Кейт обърна картичката. Пощенското клеймо разкриваше, че е изпратена преди петнайсет години – оттогава не беше виждала Аби.

Кейт, усетих, че тук ти хареса и не ти се тръгваше. Идвай при мен, когато пожелаеш. Винаги си добре дошла. Исках просто да го знаеш.

С обич – Аби Пим.

Тя виждаше за пръв път картичката. Майка º не º я беше дала. Знаеше, че двете с пралеля º са се скарали през онова лято, но не предполагаше, че Аби º е писала.

Девън излезе от сандъка и започна да прибира рок­лите в него. Някои бяха толкова стари, че светли­ната прозираше през тях като през призрачни дрехи.

– Ще вземем ли сандъка при баба Крикет? – попита детето.

Свали шапката и роклята, сложи ги вътре и бавно затвори и заключи капака.

Кейт разбра, че Крикет вече е отказала на детето. И би трябвало с това въпросът да приключи. Свекърва º си навличаше куп главоболия и разходи, за да ги премести в дома си в Бъкхед. Преди година, след като прегазиха Мат, когато се прибираше вкъщи след работа, Крикет се появи, развяла платна, и стана част от живота им, макар никога да не бе участвала така в него. И сънят на Кейт я улесни. Тя не можеше да се мери с парите на Крикет – дори сега, след продажбата на къщата и на магазина на Мат, проведена като по мед и масло от Крикет, която сякаш бе омагьосала купувачите. В съзнанието на Кейт се таеше реален и настойчив страх, че свекърва º ще º отнеме Девън, ако пожелае. Разполагаше със сериозен коз – случая с ножиците. Кейт би трябвало да се радва, че Крикет ги приютява и º дава работа в офиса си – да вдига телефоните в агенцията º за недвижими имоти. Би трябвало да е благодарна, че им отстъпва целия трети етаж от къщата си, където да влиза без покана и да ги наглежда, когато реши, вместо всеки ден да бие път чак дотук.

– Ще вземем сандъка, разбира се – отговори Кейт и пъхна картичката във вътрешния джоб на измачканата си пижама. – Ще вземем всичко, което поискаш. Помогни ми да го свалим долу.

Не беше тежък. Ала се плъзна по подвижната стълба и остърга леко пода.

Избутаха сандъка в дневната, претъпкана с кашони, куфари и част от по-хубавите им мебели.

Кейт видя списъка на Крикет, залепен на вид­но място върху кашона с дрехите. Тя изобщо не благоволи да го погледне, докато бутаха сандъка към средата на стаята. Дори да продължаваше да спи, пак щеше да се справи без списъка на Крикет. Местеха се, не изстрелваха ракета в Космоса.

Не разбра, че там пише:

1. Хамалите ще дойдат в дванайсет. Не се качвай в камиона им. Не позволявай на Девън да се качи в камиона им.

2. Изчакай точно трийсет минути. После тръгни с колата към моята къща. Облечи се скромно и не се гримирай. По-добре да изглеждаш малко тъжна. Искам Девън да е облечена с дрехите, които носи сега.

3. Това е изключително важно. В къщата ми ще чака снимачен екип. Ще запишат първия ви ден у дома. Предупредиха ме да не ти съобщавам, за да изглежда по-неподправено, но се страхувам да не би да ти хрумне нещо и да не спазиш графика. Много е важно! Ще ти обясня, когато се прибера.

Крикет Ферис контролираше всичко. Макар да се водеше местна знаменитост, малцина го знаеха. Градеше кариера върху прословутата си способност да се носи по гребена на вълната и да устоява на всякакви бури. Всъщност не устояваше на никакви бури. Тя контролираше бурите. И си бе създала репутация на дискретен ракетоносител. Съчетаваше добър вкус и политическа амбиция, ала предложеха ли º да се кандидатира за държавен пост, тя благородно отказваше, за да остане зад кулисите. Говореше се, че постави ли плаката на някой кандидат до табелата на агенцията си за недвижими имоти, броят на поддръжниците му веднага се увеличава. Всичко това се дължеше на успешната рекламна кампания, замислена и проведена лично от нея, и превърнала агенцията º в една от най-авторитетните в щата и дори отвъд границите му. Преди петнайсет години, когато съпругът º починал, Крикет документирала продажбата на къщата, където живеело семейството, и търсенето на нов дом само за нея и за сина º Мат. „Знаем какво е да обърнеш нова страница“ – така завършвала всяка реклама. Крикет била представена като приятен и компетентен професионалист и същевременно като чувствителна и скърбяща жена. Мат обаче обрал овациите – бил красиво дете с невинно лице и големи и тъжни кафяви очи, създадени сякаш за телевизионния екран. Нещо у него пробудило съчувствието и симпатиите на зрителите. Всички искали детето да си намери нов дом.

По-късно той разказа на Кейт колко мразел рекламите. Крикет ги режисирала от началото до края. Изтъквали близостта помежду им, ала тя работела по петнайсет часа дневно и всъщност Мат израснал без нея.

Кейт и Мат се бяха запознали като първокурсници в „Емъри“. Тя мислеше да напусне колежа. Не се сприятеляваше лесно и по време на лекции се взираше през прозореца и си представяше, че е някъде много далеч. Беше се усъвършенствала дотолкова, че заприличваше на пухкав облак, готов да отлети при най-лекия полъх на вятъра.

По онова време не го знаеше – не би º хрумнало дори, че е възможно да го впечатли – ала Мат я наблюдавал как мечтае в час. Именно това привлякло вниманието му. И той искал да изчезне. Тя знаеше кой е, разбира се. Като малка бе гледала рекламите и както всички останали в Атланта бе стискала палци милото и красиво дете да си намери дом.

Двамата бяха само на деветнайсет, когато Кейт забременя. Разочарована от решението на сина си да напусне колежа и да се ожени за Кейт, жените от чието семейство се славеха със слабостта си към мъжете с дебели портфейли, Крикет прекрати отношенията си с него и престана да го подкрепя финансово. Тя имала големи планове за Мат. С опита си да подкрепя победителите, представете си какво би съумяла да направи за сина си, ако влезе в политиката. С това лице! С това съвършено лице!

Мат обаче не се интересуваше от политика. Беше срамежлив и се чувстваше неудобно сред хора. След сватбата двамата заживяха при майка º – в тази къща – защото майката на Кейт бе убедена, че след време Крикет ще прости на Мат и те ще се възползват от парите º. Крикет грешеше за много неща, ала за сребролюбието на майката на Кейт беше права.

Преди две години майката на Кейт почина внезапно от сърдечен удар. Мечтата º да види дъщеря си богата така и не се сбъдна. След това Крикет предприе колебливи опити за помирение. Твърде късно. Мат бе прекъснал връзката си с нея и не искаше да се обръща назад.

Двамата бяха живели седем години в тази малка къща. Отглеждаха Девън и работеха в магазина си за велосипеди „Ферис Уилс“, отворен със скромното наследство от бащата на Мат. Мат бе избрал този живот и се задоволяваше с анонимното им съществуване, което другите наричаха безлична средна класа, а той – „бохемство“. Едва сега обаче, оглеждайки притежанията им, Кейт установи, че той не е оставил никаква следа. Всички мебели бяха на майка º. Мат се бе пренесъл в нейния свят, ала не бе добавил нищо от себе си.

Кейт седна върху сандъка и Девън се настани до нея.

– Ще се справим – каза Кейт. – Знаеш го, нали?

Дъщеря º кимна и свали семплите очила с черни рамки, които Крикет харесваше. Избърса стъклата в тениската, която баба º бе избрала.

– Ще говоря с Крикет за дрехите ти. С баща ти винаги сме ти позволявали да носиш каквото искаш през лятната ваканция. Крикет ще се примири.

– А в училище? – подхвана Девън стария спор.

Мразеше училищната униформа. Самата мисъл да е в униформа я изпълваше с негодувание. През годината, прекарана в сън обаче, Кейт се бе съгласила Крикет да запише Девън в същото частно училище, където бе учил Мат.

– В това училище униформата е задължителна.

– Ами ако се върна в старото си училище?

Майка º се поколеба.

– Ще говоря с Крикет. Но училището е добро. И баща ти е учил там.

Тя прегърна Девън и движението привлече вниманието º към пощенската картичка в джоба º.

Извади я и с Девън се загледаха в нея, сякаш върху хартията ще се изпишат нови думи, предсказващи бъдещето им. Майката на Кейт я бе скрила. Защо ли? Сигурно никога нямаше да разбере.Ненадейно усети у нея да се надига същото бунтовно настроение, както когато остави чашата с кафе, поднесена º от Крикет. Майка º бе попречила да поддържа връзка с Аби, да се върне при нея и Изгубеното езеро.

Това бе достатъчно основание да отиде.

Бягство.

Думата изплува в съзнанието º, преди да успее да я спре.

– Знаеш ли… – каза. – „Изгубеното езеро“ е само на три-четири часа път оттук. Поне беше.

Девън я погледна изпитателно, все едно очаква уловка. Кейт едва не се засмя.

– Възможно е да са затворили комплекса. Или Аби да не е там. Но ще проверим. Ти и аз. – Кейт я побутна с лакът. – Как мислиш? Не е необходимо да сме тук, докато пренасят багажа.

– Ще отидем на екскурзия?

– Не знам какво ще се получи – призна майката. – Ако там няма нищо, просто ще се приберем в новия си дом. Но ако Аби е там, ще останем за една нощ. Или за две. Ще решим на място.

– Ще попитаме ли баба Крикет?

– Не. Това е наша работа. Преоблечи се, ще съберем малко дрехи и тръгваме.

Девън се втурна по коридора, но спря, изтича обратно и прегърна Кейт.

– Липсваше ми – избърбори и пак хукна към стаята си.

Кейт застина стъписана.

Мислеше, че никой не разбира.

Ала Девън бе разбрала.

Беше усетила, че майка º спи непробудно.

2.