Зърна червена коса.

Тя пристъпи импулсивно напред. Зърна пак червената коса и тръгна бързо край алеята и сред тълпата. Хората я познаха, потупваха я по гърба и я прегръщаха. Наложи се да забави ход. Някои настояваха да поговорят, а тя им повтаряше:

– Да, разбира се, веднага се връщам.

Нов отблясък.

Тръгна към него, загуби го за секунда, после пак го видя в края на моравата. Шумът около нея замря, чуваше само как кръвта бучи в ушите º. Той стоеше с гръб към нея. Протегна ръка и го докосна по рамото.

Той се обърна.

Беше Уес.

– Аби! – приведе се да я прегърне. – Добре дош­ла на партито си!

Тя занемя за миг, търсейки думите. Едва сега осъзна колко прилича Уес на Джордж.

– Благодаря… Много… много съм изненадана.

– Ехо! Аби е тук! – извика Уес на тълпата.

Хората запяха „Тя е добър приятел“. Някои дори º поднесоха подаръци. Зад искрените им усмивки и щастливите спомени прозираше и лека тъга. Не се сбогуваха само с Аби. Тук имаше нещо повече.

Ласло я поздрави, плувнал в пот в тъмния си костюм. Съобщи º, че е довел адвоката си и иска днес да подпишат документите. Преструваше се, че партито го забавлява, но тя долови с какво нетърпение очаква да приключат сделката и да си тръгне.

Едва след час успя най-сетне да поседне. Някой сложи пред нея чиния с печено месо. Чувстваше се леко дезориентирана. Току се взираше в плаката.

„Сбогом, Аби!“

Което означаваше „Сбогом, Джордж“, „Сбогом, Съли“, „Сбогом, Лизет“, „Сбогом, петдесет години спомени“.

През цялото време търсеше знак. Ала не такъв. Прииска º се да не е излизала от къщата.

– Много гости, а? – каза Кейт зад нея.

Седна до леля си и º подаде бутилка с вода. Носеше тъмнозелена памучна рокля без презрамки. Изглеждаше ослепително с късата си коса и изящния врат. През последните дни бе получила загар от слънцето и изглеждаше по-силна и по-здрава отпреди. Аби се зарадва, задето е останала поне досега тук, за да даде на племенницата си тази толкова необходима седмица.

Взе бутилката, разви капачката и отпи.

– Знаеше ли, че ще дойдат толкова хора? – попита с присвити очи.

Кейт се засмя.

– Всички се надявахме да дойдат. Слухът плъзна и явно всички са пожелали да дойдат. Булахдин си приписа заслугата. – Потърсиха с поглед възрастната жена и я видяха да пристъпва към плаката. Този път не само го свали, ами го и смачка, и го понесе към бунгалото си с предизвикателно изражение. – Ласло го донесе – обясни Кейт. – Но те не иска партито да е прощално.

– Честно казано, и аз не искам да е прощално – въздъхна Аби, признавайки го гласно за пръв път.

Думите се отрониха тежко. Дълго ги беше носила у себе си.

Внезапно Кейт се усмихна.

– О, Аби! Знаех си! Не е късно! Измислих изход. Искам да обсъдя нещо с теб.

Аби се изненада от въодушевлението º.

– Какво да обсъдим?

– Ако имаш достатъчно пари да пътуваш, без да се налага да продаваш комплекса, щеше ли да го продадеш?

Аби опря студената бутилка в челото си.

– Вероятно.

– О… – сепна се Кейт и лицето º тутакси посърна. – Добре тогава.

– Главно защото няма кой да се грижи за него, докато ме няма – продължи леля º. – Дори да иска, Лизет не би могла по очевидни причини. А ще ми струва скъпо да наема служители.

Кейт вирна брадичка.

– Ами ако аз купя „Изгубеното езеро“? Или дял от него? Ще имаш пари да пътуваш. А с Девън ще останем тук да се грижим за мястото, докато те няма. Така ще има къде да се върнеш.

Аби не успя да се сдържи и се разсмя. Ама че въздушна кула! Само дете би скроило такъв план!

– Кейт…

– Не си подписала нищо – напомни º бързо племенницата º! – Не се налага да се отказваш от това място. Аз имам пари. Защо да не ги инвестирам в „Изгубеното езеро“? Тук ми харесва. На Девън също. Една година. Дай ми една година.

Аби се втренчи в нея, осъзнала, че говори сериозно. Кейт вече не беше дете, което съчинява истории. Едва сега го виждаше.

– Наистина ли можеш да си го позволиш?

– Да, с парите от продажбата на къщата ми. Къщата, която си купила ти. Логично е да ги инвестирам тук. От няколко дни го обмислям. Умея да рекламирам. Това правех за магазина на Мат. Измислих дори логото. Бива ме! Ще съживя бизнеса.

Възрастната жена се усмихна. Ала веднага поклати глава. Не биваше да възлага големи надежди.

– Късно е. Ласло и адвокатът му са тук. Искат днес да подпиша документите.

– Чакай – обърка се Кейт. – Щом той има адвокат, не трябва ли и ти да имаш?

– Не. Искам просто всичко да приключи.

– Не е късно, Аби.

– Инвестирай парите си в нещо по-добро.

– Няма по-добра инвестиция от тази – възрази Кейт и очите º се насочиха към дъщеря º.

Три момичета на нейната възраст º говореха, размахвайки оживено ръце. Засмяха се, втурнаха се към моравата и º махнаха да ги последва. Девън погледна към езерото и хукна след тях.

– Трябва да продължиш напред – каза Аби. – Всички трябва да продължим напред. Дори Уес.

Това привлече вниманието на Кейт. Тя се обърна отново към леля си.

– Какво общо има Уес?

– Той ще работи с чичо си Ласло.

– Чакай… Чичо? – Изражението на Кейт се промени рязко. – Ласло е чичо на Уес?

– Не ти ли е казал?

– Не. Как така ще работи с него?

– Щом сключа сделката с Ласло, Уес ще инвестира земята си в проекта му. Ето защо не е редно да се отказвам. Колелото вече се е задвижило.

– Значи Уес има интерес от продажбата на „Изгубеното езеро“?

– Не знам дали може да се нарече така. – Аби взе пластмасовите нож и вилица, готова да опита печения стек пред нея – последното º хранене като собственик на това място. Поне десертът щеше да е вкусен. – Връзката на Уес с това място е сложна.

И двете обърнаха глави към Ласло, който извика:

– Внимание, моля!

Кейт се изправи, поколеба се и помоли:

– Не подписвай нищо засега. Обещай ми да почакаш още малко.

– Добре – кимна заинтригувана леля º и я проследи с поглед как изчезва в тълпата.

*

– Благодаря на всички, че дойдохте! – продължи Ласло, сякаш идеята да ги събере е била негова. Булахдин, успяла най-сетне да се освободи от плаката, го изгледа яростно, че привлича вниманието им към това, което тя се стараеше толкова усърдно да скрие. – Както знаете, Аби реши да продаде „Изгубеното езеро“.

Хората нададоха разочаровани възгласи и Ласло кимна, сякаш разбира чувствата им и дори ги споделя. Кейт откри лесно Уес – беше по-висок от другите и ръждивочервената му коса блестеше на слънцето. Той наблюдаваше безучастно чичо си. Не изглеждаше доволен, че ще работи с него. Не го винеше за това. Доволен или не обаче, щеше да работи с него.

– Знам, знам – продължи Ласло. Потеше се обилно и попиваше лицето си с хартиена салфетка. – Да го приемем като крачка напред!

Кейт застана до Уес. Той явно усети присъствието º, преди да се обърне, сякаш близостта º промени въздуха около него. Погледна я и се усмихна.

Тя впери очи напред.

– Наистина ли ти е чичо?

Усмивката му посърна. Не я попита как е разбрала. Обърна се отново към Ласло.

– Да.

Ласло не млъкваше:

– Аби беше изтъкнат бизнесмен, активен участник в живота на града и наш добър приятел. Сега обаче иска да се позабавлява. Подочух, че смята да пътува. Надявам се да ни изпращаш картички, Аби!

Хората се засмяха. С тих, напрегнат глас Кейт отбеляза:

– Преди два дни ти казах, че искам да предложа на Аби пари, за да спася това място. Ти замълча.

Уес смутено пристъпи от крак на крак.

– Не знаех какво да кажа.

– Можеше да кажеш например: „Чичо ми купува „Изгубеното езеро“ и аз ще инвестирам в него.“ Какво те спря? Чувствам се ужасно глупаво.

– Недей, Кейт.

Той се пресегна да я докосне, но тя се отдръпна.

Ласло продължи:

– „Изгубеното езеро“ ще просъществува. Лично ще се погрижа. Скоро тук ще изникне процъфтяващо селище! Парцелите ще се продават на разумни цени, постройките – на още по-разумни. Скоро ще сложим край магистралата билборд с информация. Очаквам с нетърпение да ни се обадите. Разкажете и на приятелите си!

– Защо се навърташе тук непрекъснато? – попита Кейт. – Очевидно ти е все едно какво ще се случи с това място. Ще го сринете със земята!

– Да вдигнем чаши за Аби! – горещеше се Ласло. – Маестро, музика! Да танцуваме!

Оркестърът на Били Ларкуърди засвири отново.

– Хайде! – Хвана я Уес за ръката.

Тя се опита да я измъкне, но пръстите му бяха като въжена клопка – колкото повече се съпротивляваш, толкова повече се оплиташ.

– Какво правиш? – прошепна му, докато я водеше към дансинга, където се въртяха още няколко двойки и неколцина ентусиазирани хлапета.

– Чу го! – прегърна я Уес през кръста. – Да танцуваме.

Той се залюля в ритъма на музиката. Тя се опита да го настъпи по пръстите. Не успя.

– Не искам да танцувам.

– Предпочиташ да стоим като статуи и да обсъждаме въпроса пред всички?

Тя стисна зъби.

– Няма какво да обсъждаме.

Той я завъртя, усмихна се на друга двойка и им подвикна за поздрав.

– Дойде тук за две седмици, когато беше на дванайсет – подхвана тихо. – Върна се неочаквано и реши да спасиш всичко, да го запазиш непокътнато. Прости ми за съмненията. Защото дори да спасиш езерото, ще си тръгнеш и ще ни оставиш да се справяме с действителността тук. Точно както миналия път.

Да ги изостави? Това ли си бе помислил? Че си е тръгнала и ги е захвърлила като ръкавица или четка за зъби, нещо лесно заменимо.

– Няма причина да задържам земята си, ако Аби продаде своята. Съгласих се обаче да инвестирам едва след като тя сключи сделката. Решението зависеше изцяло от нея. – Той я водеше с лекота на дансинга, избирайки свободните пространства в края. – Не съм сляп. И аз видях това, което ти виждаш. Аби не иска да се откаже от „Изгубеното езеро“. Нито пък аз. След като вчера намерихме Алигаторската кутия, казах на чичо си, че споразумението ни пропада. Затова Ласло ме отбягва днес.