После прогонили заселниците от Окънфоки и хората от мочурищата поели по различни пътища. Съли бе едно от местата, където заселниците се озовали – на километри на запад, но цял свят по-далеч. Нарекли Изгубеното езеро така, защото им напомняло изгубените блата. Малцина го помнеха. Повечето смятаха, че е наречено така, защото се намира трудно. Никой не откриваше пътя при първия опит.

Първият собственик на „Изгубеното езеро“ се опитал да развие мястото, ала се провалил поради една изключително важна причина – не се сближил с местните. Джордж и Аби поправили грешката му, защото знаели, че изгубеното остава част от теб, както и намереното. Разбираха, че езерото е част от историята на Съли и винаги посрещаха с отворени обятия жителите на града.

Затова днес градът дойде тук на партито на Аби.

Повечето не проумяваха защо са такива, каквито са, но всички усещаха, че са свързани някак си. Да изгубят Аби означаваше да се разделят с „Изгубеното езеро“. А раздялата с „Изгубеното езеро“ означаваше да се простят с частица от себе си, със старо парче от разпадаща се мозайка.

*

Селма чу шума отвън и увеличи звука на диска с песни на Били Холидей. Имаше десетки мъже, женени мъже. Усещаше ги като тръпки по кожата. Предаде се, провери си грима в огледалото и излезе.

Напоследък º струваше повече усилия да се появява на сцената. На младини бе достатъчно само да се смеси с тълпата и разговорите секваха, и всички глави се извръщаха. Привличаше мъжете, както слънцето привлича планетите в орбитата си. С напредването на годините обаче се налагаше да се смее по-шумно и да внимава повече. Понякога изпитваше облекчение, че º остава един амулет. Изпълваше я умиротворение, че почти е приключила. Но пък ставаше по-придирчива, най-вече защото обичаше охолството и последният º съпруг трябваше да я осигури до края на живота º. Желателно беше да е стар, защото така имаше шанс да умре, преди силата на магията да се изчерпи, и тя да вземе всичко, което успее. Всъщност вече се бе омъжвала за двама възрастни мъже, ала не извади късмет да овдовее. Така че не биваше да разчита на това. Предпочиташе бъдещият º съпруг да няма деца. Децата бяха толкова трудни. Всичките º заварени деца я мразеха, особено дъщерите. Поради същата причина тя самата не искаше да има деца. Осемте º амулета бяха способни да накарат мъжете да бъдат с нея. Ала нямаше абсолютно никаква представа как да накара някой друг да остане.

Стигна моравата, спря и се огледа бдително. „Опознай арената“, повтаряше си винаги. Голям плакат, провесен на два алуминиеви стълба, гласеше: „Сбогом, Аби! Градът ти благодари!“

Лизет седеше до мъж с огромна брада и с риза за боулинг, на която бе изписано името „Грейди“. Брадатият диктуваше рецепта за пилешки крилца, а тя я записваше с очаровано изражение, все едно за пръв път чува за пилешки крилца. Селма забели очи.

Забеляза Джак и тръгна към него. Той не създаваше проблеми и бе свикнал да флиртува с него. Хубаво щеше да е да покаже на другите мъже какво умее, та да повиши напрежението. Джак беше до скарата. Няколко деца от града се навъртаха край него, задаваха му въпроси и предимно го смущаваха, докато чакаха храната си. Селма наближи и децата притихнаха. Едно момченце си лапна палеца.

Джак я забеляза и се напрегна, все едно му е счупила крака.

– Партито надмина очакванията ми. Има и печено месо? Кой го донесе? – Тя извади носна кърпичка от джоба на роклята си и я размаха да пропъди пушека от скарата.

– Ласло Патерсън, мъжът, който купува имота. Той окачи и плаката. Булахдин е недоволна.

Разбира се. Не се вписваше в спретнатата º розова мечта партито да промени решението на Аби.

– Къде е тя?

– Видях я за последно, когато се опитваше да свали плаката. Успя три пъти. Но някой го връзва пак.

Селма поклати глава. Смахната старица.

Огледа тълпата за следващата си жертва и видя Харолд – собственика на „Фреш Март“. Той º се усмихна и º помаха нетърпеливо да отиде при него. Дъщеря му беше с него – момичето, с което се скараха преди няколко дни. Въобразяваше си, че ще преодолее егоизма на баща си, ще му попречи да преследва собственото си удоволствие. Децата винаги се заблуждават така. Понякога на Селма º се искаше жените да престанат да я обвиняват, че мъжете им ги напускат заради нея. Не би могла да отнеме мъж, който обича истински съпругата си. Значи не беше виновна тя. Би трябвало да º благодарят, че вместо тях разделя плявата от житото.

Тръгна към Харолд, провирайки се през множеството, ала една ръка, стиснала тъмна бутилка студена бира внезапно º препречи пътя.

– Изглеждаш изумително – каза мъжки глас.

Селма взе бирата и се обърна. Наближаваше шейсетте… прекалено млад. Жалко. Личеше си обаче, че има пари. И е женен. Не беше красив, но това нямаше значение. Преди имаше, ала вече не.

– Селма Коулс – представи се тя, протягайки безжизнено ръка – жест, който караше мъжете да се чудят дали иска да я целунат или не.

Той я целуна.

Тя се усмихна вътрешно. Този щеше да е лесна плячка, ако го поиска.

– Ласло Патерсън – представи се мъжът.

Скалпът на Селма се изопна при тези думи. Странна реакция, помисли си. Почти като паника или страх – дезориентиращ страх, какъвто те обзема, когато се изгубиш.

– Чувала съм за теб – отдръпна ръката си тя.

– А аз не знам нищо за теб. Не е справедливо.

Мислеше се за отракан. И сигурно беше – за другите. Биваше го. Ала тя беше по-добра. Под близкия чадър до две недоволни девойки седеше нещастна жена със сурово лице. Очите и на трите мятаха ками към Селма. Съпругата и дъщерите му несъмнено. Провокацията би следвало да я поощри да си поиграе с него, но не прие предизвикателството присърце. Чувстваше се изморена. Видя възрастната си приятелка, седнала до масата за пикник близо до плаката. Бъбреше доволно с неколцина от града и развързваше плаката. На Селма º се прииска старицата да º помаха и да я извика, да я включи някак в разговора.

– Аз купувам имота на Аби – изпъчи се Ласло.

– О, знам – отвърна тя, без да го поглежда.

– Имам големи планове за мястото.

– Сигурна съм.

– Искаш ли да се поразходим? Ще ти покажа какво съм замислил. Тук и бездруго е пълно с народ.

Тя го погледна колебливо.

– На твое разположение съм – усмихна се накрая.

Той тръгна пред нея с доволно изражение и усмивката º изчезна. Щеше да я включи, щом я погледне отново, ала не искаше да хаби излишна енергия в промеждутъка. Батерията º изглежда беше изчерпана. Той я поведе към дъсчената алея край езерото. Тя позабави ход и изостана на няколко крачки след него.

На кея лежеше по корем онова дете с необичайния вкус за дрехи и се взираше във водата. Явно чакаше алигатора, за който непрекъснато говореше. Целият му свят бе обвит в прозрачен мехур, блещукащ около нея под слънчевите лъчи. Светлината му заслепи Селма, но тя не успя да откъс­-

не очи от момиченцето.

Размекваше се.

Колкото по-бързо Аби продадеше това място, толкова по-добре. Започваше да се привързва към него. А жените като нея разбираха колко опасно е да се привържеш.

– Идваш ли, красавице?

Той я отвращаваше леко. Усещаше го, но все пак тръгна към него.

– Най-добрите неща си струват чакането.

*

Тортата върху масичката в трапезарията беше широка и на три пласта. Шоколадовата глазура отгоре бе оформена като клон, от който по страните на тортата като воал се спускаха карамелени лиани. Аби не откъсваше поглед от нея. Защо Лизет я бе направила толкова голяма? Щяха да ядат торта седмици наред.

Аби седеше зад писалището във фоайето и се опитваше да се съсредоточи върху кръстословицата пред нея. Седембуквен синоним на „последствие“? Не се сещаше. И какво от това? Шумът от захлопващи се автомобилни врати я разсейваше почти толкова, колкото и миризмата на шоколадова торта. Булахдин º каза, че ще дойдат неколцина от града. Тя не повярва, но гласовете отвън я опровергаваха. Отдавна не бяха се стичали хора край езерото. Не искаше да се обнадеждава. Все пак се напрягаше да долови думите, да следи разговорите, заглушени от цъкането и жуженето на климатика.

Сведе очи и се помъчи да се съсредоточи върху кръстословицата. Джордж не би устоял да е вътре, ако отвън има увеселение. Той обичаше да е в центъра на събитията. Създаваше нови приятелства, посредничеше при летни романси, помагаше при първи стъпки. Обичаше това място. Обичаше този град.

Аби чу смях. Непознат глас. Завъртя химикалката. Преди петдесет години щеше да отвори вратата, да погледне навън и да види множеството, скупчено около Джордж. Отвореше ли вратата сега, нямаше да види никого. Нямаше да види и Джордж.

Накрая не издържа. Партито щеше да започне официално след четирийсет и пет минути, но тя искаше да излезе и да види.

Отвори вратата и зяпна изненадано при вида на стълпотворението.

Всички лица бяха познати. Последните петдесет години от живота º се бяха събрали в тесен, обозрим кръг пред очите º. Паркираните коли запълваха цялата алея и изчезваха сред дърветата, явно чак до магистралата.

Били Ларкуърди и оркестърът му свиреха под навеса до дансинга. Младежът, започнал да свири тук през почивните дни, сега беше възрастен мъж. Внукът му свиреше на мандолина в групата. Тук бяха и Норма и Хийт Къртис – младоженци от града, които преди двайсет години не можеха да си позволят меден месец и Аби и Джордж ги поканиха безплатно на „Изгубеното езеро“. Десет месеца по-късно им се роди момче, което нарекоха Джордж. Тук бяха и Грейди от пицарията, и Харолд от „Фреш Март“, и Халона от студиото за танци. Имаше десетки млади жени и мъже, на които Аби и Джордж бяха давали работа през годините – пораснали сега, довели семействата си. Тези хора ги бяха приели гостоприемно в живота си, в града си, а на свой ред Аби ги бе допуснала в сърцето си.

На Джордж щеше да му хареса това.