Руби отстъпи назад, вдигна ръка и четирите сърчица звъннаха.

– Жените като мен разполагат с точно осем възможности в живота да получат мъжа, когото желаят. Така държим сметка. – Разтърси отново гривната. – Имах осем амулета. Останали са ми четири.

– Какво става с амулетите?

– Изчезват, щом поискаме някого. Обикновено избираме първите от яд – крадем мъжете на жени, които не харесваме. Следващите – заради парите им. Осмият е последният шанс да получим точно каквото желаем. Пари? Отмъщение? Любов? Това е най-важният амулет.

Момичето я слушаше съсредоточено.

– Необходимо ли е да ги използваш всичките?

Руби се засмя – остър звук, все едно изщраква ключалка.

– Скъпа, защо да ги прахосвам?

Селма се опита отчаяно да разбере. Искаше да узнае всичко, но се страхуваше, че не притежава необходимото, за да го проумее. Тепърва започваше да се интересува от момчета и опитът º се простираше до намирането на някого, с когото да се държи за ръка. Това беше. Едно момче º стигаше.

– Ако се влюбиш, може ли да използваш амулетите само за един мъж?

– Не, разбира се – отговори жената и презрителният º тон обиди момичето. – Кой би обичал един-единствен мъж толкова дълго?

– Значи няма да останеш с татко? – попита Селма.

– Няма. Не мърдай – предупреди я тя, за да закрепи фалшивите мигли върху клепача º. – С майка ти бяхме съученички. Тя и приятелките º ми се подиграваха. Мислеше се за по-добра от мен. Погледни я сега. Животът º е жалък, а аз мога да имам всеки женен мъж, когото пожелая.

Селма усети как по тялото º пролазват тръпки. В този момент Руби º се стори почти опасна. Мразеше безпомощността на майка си. Мразеше и баща си, че всичко му се разминава без последствия. Руби беше по-силна от тях. Тя винаги печелеше.

– Искам да бъда като теб – прошепна Селма с разтреперан глас.

Не разбираше напълно, думите на Руби я объркаха, ала бе усетила.

Жената повдигна брадичката º и приведе лице към нейното.

– Казвайки го, скъпа, ти вече си. – Духна и топлото º дихание облъхна страните на Селма. Нещо се случи. Почувства се различна. – Осем магии. Това е всичко. Отначало изглежда много, но скоро ще проумееш, че трябва да внимаваш. Жените ще ти завиждат. Всеки мъж, изпитал дори капчица привличане към теб, може да бъде твой. Ще водиш вълшебен живот.

Руби си тръгна след четири месеца. Две седмици по-късно Селма получи пакет по пощата – гривна с осем сърчица.

Баща º се върна при майка º. Тя му вгорчи живота. Той продължи да º изневерява. Ала и двамата съзнаваха, че са обречени да останат заедно. Селма сякаш бе надянала шапка-невидимка – толкова обсебени бяха родителите º от омразата си един към друг.

Когато навърши осемнайсет, използва първия амулет да се омъжи за сержант в армията, оженил се преди година за нейна съученичка. Бяха си дошли в града през отпуската му и Селма възневидя това момиче – как се хвалеше, че се освободило от това място, където другите момичета ще изгният, докато тя обикаля света. Селма º показа откъде изгрява слънцето. Видя за пръв път как амулетът изчезва и чувството, че ще получава каквото пожелае, беше вълшебно.

Отначало, заслепена от силата си, се омъжваше глупаво, точно както бе предвидила Руби. Открадна третия си съпруг от сервитьорка в коктейл-бар, която я заля с питие. Следващите отне по по-прагматични подбуди.

Руби обаче бе пропуснала да º обясни две не-ща. Първо, че въздействието на амулетите е преходно. Успяваше да накара всеки семеен мъж, усетил притегателната º сила, да напусне съпругата си и да се ожени за нея, ала не можеше да го на-кара да остане. Пет години беше максимумът, макар посестримите º да мълвяха, че една от тях задържала съпруга си седемнайсет години с един-единствен амулет. Информация се набавяше трудно. Познаваха се инстинктивно, когато пътищата им се пресичаха, ала жените като нея не споделяха охотно тайните си.

Селма застана пред прозореца на бунгалото и проследи с поглед Кейт. Тя се извърна назад. Селма познаваше отлично този поглед. Стотици жени я бяха поглеждали така през годините. Не беше претръпнала.

Това бе второто, което Руби не º каза – че тези погледи винаги нараняват.

Не º каза, че избереш ли да си такава жена, никога няма да имаш приятелки.

10.

– С Лизет пренесохме продуктите. Може ли да отида до езерото? – Девън пресрещна тичешком Кейт на пътеката пред бунгалото на Селма.

Тежкият аромат на красива жена се стелеше около майка º. Той обвиваше бунгалото на Селма като силово поле. Девън си представяше как хвърля камъни и те отскачат от него.

– Не – поклати глава Кейт и премести хавлиите от едната си ръка в другата. – Остани при мен. Аби май не е прала отдавна. Трябва да º помогнем.

Някой зад тях се обади:

– Аз ще я наглеждам.

Беше Булахдин. Девън я харесваше. Беше висока почти колкото нея и º приличаше на престаряло момиченце. Тъмните º очила скриваха половината от милото º, сбръчкано лице.

– Моля, моля, моля… – заподскача детето.

Кейт се усмихна.

– Добре. Грижете се една за друга. Благодаря, Булахдин.

Влезе в къщата, а Девън се обърна към старицата. Показа º корена, който алигаторът º бе подарил, и каза:

– Пълен напред към кипарисовите корени!

– Искаш да видиш корените на кипарисите? Добре. Насам.

Булахдин я поведе към пътека, виеща се толкова близо до езерото, че понякога докосваше брега. Над нея се надвесваха кипариси и от клоните им като балдахин се стелеха гирлянди от мъх.

Девън вървеше заднишком пред Булахдин, а възрастната жена я разпитваше за училището и за семейството º. Девън не искаше да отговаря, защото това бе старият º живот, а нещата бяха различни, откакто напуснаха Атланта. Животът º се променяше непрекъснато тази година. Все едно да се въртиш в кръг със затворени очи. Спреш ли, светът продължава да кръжи около теб. След малко обаче осъзнаваш, че вече нищо не се върти и всичко е съвсем неподвижно.

Така се чувстваше тук.

Булахдин спираше често – да вдига клонки от пътя и да ги хвърля настрани, да показва на Девън гъби или гнезда. Лъскавото я привличаше като сврака. Мина цяла вечност, докато преполовят пътя. Детето изгаряше от нетърпение да стигнат до кипарисовите корени и подтичваше напред. Старицата я викаше с тон, нетърпящ незачитане. Девън забавяше ход и следваше ритъма на Булахдин – научаваше го, внимаваше да го запомни.

Най-сетне възрастната жена обяви:

– Стигнахме! Единственото място, където се виждат!

Девън погледна към водата. Не приличаха на корени, а на кули на древни готически сгради, сякаш под езерото има църква. Бяха струпани един до друг на две стъпки от брега. Тя пристъпи напред, току до водата, и погледна надолу. Водата се разплиска леко и за миг º се стори, че зърва нещо яркосиньо на дъното. Ала водата беше толкова мътна, че не личеше къде всъщност е дъното. Нищо не º подсказа, че алигаторът е бил тук или къде е скрито онова, което я подтикваше да намери. Девън дори закри здравото си око с длан и се огледа съсредоточено.

Очакваше да е по-очевидно.

Отпусна отчаяно рамене. Беше изморена. Умората я налегна ненадейно, сякаш я затвориха в стъкло.

Алигаторът я държа будна почти през цялата нощ. Замеряше прозореца º с клонки. Чук-чук-чук. Подлудяваше я. Не изтърпя и включи лампата. Отвори прозореца и влажният нощен въздух я заля, гъст като супа. Светлината от прозореца се разстилаше като ветрило върху земята. Видя го. Той също я забеляза, отвори уста и извърна глава, хвърляйки º кос поглед, в който блестяха почти шеговити искрици.

– Не спиш ли? – попита го тя.

Той изсъска и пак отметна глава.

– Не мога да изляза. Обещах на мама.

Той се отдалечи на няколко крачки. Странните му люспести крака с пръсти, завършващи с дълги нокти, оставяха дири в пръстта.

– Не разбирам защо недоволстваш. Ти не искаш да ми кажеш къде е кутията. Ако е толкова важно, кажи ми!

Той излезе от обръча светлина. Сърдеше º се.

Девън затвори прозореца и си легна. Ала щом изгаси лампата, тропането започна отново. Тя си скри главата под възглавницата, но той се отказа едва когато бледият светлик на утрото се процеди между дърветата и едва тогава детето задряма.

– За какво се замисли, бебче? – попита я Булахдин.

– Никой не ми вярва за алигатора – погледна я Девън. – А мама дори го видя на шосето, когато пътувахме насам! Не си го измислям. Вярваш ли ми?

Старицата се усмихна.

– Разбира се. Един не стига. От опит знам. Но двама? Сделката е сключена! Повярват ли двама в нещо, то веднага става истинско.

Девън се почувства по-добре.

– Той иска да знам неща, които не ми обяснява. Обърква ме.

– Той е алигатор. Алигаторите са праволинейни. Съсредоточават се само върху това, което е пред тях.

– Имаш право – кимна Девън. – Той се нуждае от помощта ми.

– Накъде? – Булахдин плесна с ръце и потри длани. – Искаш ли да видиш нещо друго?

– Не. Да се връщаме. Мисля, че чух вана на Уес. Каза, че ще дойде да помогне за партито на Аби.

– Чудесна новина! Да вървим да поговорим с него.

Булахдин заситни бързо по обратния път, разперила лакти като състезател по спортно ходене.

Девън се поколеба. Погледна за последно към кипарисовите корени и хукна след нея.

Трябваше да намери тази кутия. Незнайно защо се тревожеше, че времето им изтича.

*

Булахдин едва дочака Уес да слезе от вана и го помоли да сглоби дансинга. Той, естествено, се съгласи. Помнеше как всяка лятна събота Джордж изваждаше големите дървени квадрати и ги подреждаше върху моравата като пъзел. Той дори му помагаше понякога. Надвечер свиреше оркестър и Уес и Били се застояваха сред дърветата да слушат музиката. Аби окачваше пъстри китайски фенери по клоните и пускаше лодчици със свещи в езерото. В такива нощи – повече от всякога – с Били не искаха да се прибират у дома. Искаха да гледат как хората танцуват, как светлинките блещукат и да си представят, че всъщност живеят тук.