Уес сви рамене.

– Не, ако Аби не º е казала.

– Лошо ти се пише, когато разбере – подсвирна Грейди.

– Защо?

– Съвсем си изгубил форма – поклати глава той. – Докога да ти повтарям, синко, да излизаш по-често с жени.

– Излизам достатъчно.

– Боулингът с мен не се брои за среща. Дори не ме водиш на вечеря след това.

Уес извади кърпа изпод тезгяха. След кратък размисъл попита:

– Какво те кара да мислиш, че се интересувам от Кейт?

– Това, което се случи тук преди малко, се нарича привличане. П-р-е-ф-л-и-ч-а-н-е. Провери го в речника.

Уес се усмихна и се залови да бърше плота. Грейди знаеше, че е имал приятелки. Не че се задържаха дълго. Всички на неговата възраст бързаха да напуснат града. Най-дългата му връзка продължи две години. Влюби се в Аника през последната година в гимназията. След дипломирането обаче тя започна да крои планове да избягат оттук. Казваше му, че уменията им ги улесняват да пътуват. Той можеше да ремонтира всичко, а тя да работи като сервитьорка навсякъде. Приемната му майка Дафни го насърчи да послуша сърцето си. Проблемът бе, че сърцето му не принадлежеше на Аника. Поне не цялото. Голяма част, разбира се. Обичаше я. Ала обичаше и Дафни, Аби и града. И Били.

Всъщност причината беше Били.

Напуснеше ли това място, щеше да напусне брат си. Не можеше да го направи. С Били бяха неразделни. Уес му сменяше пелените, учеше го да плува. Всяка сутрин отиваха през гората до езерото. Каквото направеше Уес, правеше го и Били. Каквото харесваше Уес, брат му също го харесваше. Едва не загина, опитвайки се да намери Били в горящата къща. Ала не успя. Не го намери. Навярно продължаваше да го търси. Винаги щеше да го търси.

Нямаше сила, нито човек, способен да надделее над този спомен, да заеме това място в сърцето му. Освен Кейт. Преди години поиска да си тръгне заради нея. Ала тогава мислеше да вземе и Били. Сега обаче не би заминал дори заради нея. Не че съществуваше такава възможност. Независимо какво смяташе Грейди, с Кейт имаха само спомен за нещо хубаво.

И той, и тя щяха да си отидат, преди да се усети.

9.

Кейт и дъщеря º се върнаха във „Фреш Март“. Покупките им бяха опаковани и тя даде бакшиш на момчето от магазина, което им помогна да натоварят кашоните в колата. Девън вече си бе закопчала колана, а Кейт се канеше да седне зад волана. От магазина обаче долетяха гласове. Чистач на прозорци върху стълба миеше стъклото над отворената врата.

– Защо идваш тук? Той е женен!

Кейт позна гласа на младата русокоса жена – Британи.

– Баща ти не се оплаква – подметна Селма, застанала на прага на магазина.

Не забеляза Кейт. Полата º се люшна възмутено и токчетата º затрополиха по тротоара толкова ожесточено, че под тях избухваха искри и оставяха черни прогорени петна по цимента. Въздухът около нея бе зареден с яркочервено електричество, познато на всяка жена. И на всеки мъж, ала по съвсем различни причини.

– Какво º става на Селма? – попита Девън.

– Нищо – отвърна майка º и седна в колата. – Просто е в лошо настроение.

– Алигаторът я харесва.

– Нима? – попита разсеяно Кейт, запалвайки двигателя.

– Той харесва всички. Тревожи се, че няма да ги види повече. Не иска да си тръгват.

– Дори Селма?

– Смята я за красива.

Кейт се обърна да излезе на заден ход от паркинга.

– Е, значи определено е той.

*

Пристигнаха в „Изгубеното езеро“ няколко минути преди Селма. Тя слезе от червения си седан и се запъти право към бунгалото си, без да продума.

Кейт и Девън започнаха да разтоварват покупките, но Селма извика:

– Кейт! Кейт!

Понесла кашона, пълен със зеленчуци, Кейт се обърна. Другата жена стоеше на верандата пред бунгалото си.

– Да?

– Искам да се изкъпя, а нямам чисти хавлии.

Кейт кимна към голямата къща.

– В пералното помещение сигурно има.

– Ще почакам тук – отвърна Селма. – Нали спомена, че помагаш на Аби? Тя обикновено ми носи хавлиите.

Майка и дъщеря внесоха първите кашони с продукти вътре.

– Ей-сега ще донеса останалото – обясни Кейт на Лизет. – Първо ще изтичам да занеса хавлии на Селма. Какво я прихваща?

Французойката поклати глава и написа в бележника: „Самотна е“.

– Не изглежда да е самотна.

Лизет се усмихна и написа: „На никого не му личи. Дори на теб.“

*

След няколко минути Кейт почука на вратата на Селма. Тя º извика да влезе. Вече беше с китайски пеньоар и лежеше на канапето, разгърнала списание. Бунгалото изглеждаше замъглено, но не от дим. Мъглата беше ароматна – като от парфюм.

По абажурите бяха надиплени шалове. Обувки с високи токчета бяха подредени в камината. Отворени кутии за шапки се виждаха навсякъде, но в тях нямаше шапки. Едната бе пълна с бонбони, друга – с миниатюрни мостри на гримове, трета – чудно – с капачки от бутилки. Застанала на прага, Кейт протегна ръце да º подаде хавлиите.

Селма отегчено захвърли списанието.

– Сложи ги в банята. И вземи старите.

Младата жена влезе в банята, остави хавлиите върху мивката и се върна с използваните, изцапани с грим. Тръгна към вратата, но се обърна и каза:

– Днес те видях във „Фреш Март“. Бяхте се спречкали с момичето в магазина.

Селма въздъхна.

– Не ме харесва.

– Защо?

– Защото флиртувам с баща º – собственика на магазина. Женен е. Такава съм си. Всичките ми съпрузи бяха женени, когато ги срещнах. – Тя потърка разсеяно безименния си пръст на мястото, отредено за брачна халка. – Но тя се притеснява напразно. Ако го исках, досега да съм използвала последната си магия.

Кейт отвори уста, но я затвори. Накрая все пак попита:

– Всичките ти съпрузи ли бяха женени?

– Странно, нали? Ала такива са правилата.

– Спазваш правила?

– Не съм ги измислила аз. Съществуват от незапомнени времена.

– Защо тогава не остана омъжена за някой от тях? След като си ги спечелила с цената на толкова неприятности?

Селма се намръщи и стана.

– Нито един не оправда очакванията ми. – Посочи седемте снимки в рамка върху полицата над камината – някои малки, други големи. От всяка се усмихваше мъж. От най-овехтялата я гледаше младеж на около двайсет години, от най-новата – възрастен мъж. – Това са съпрузите ми – обясни тя. – Запазила съм ги, за да ми напомнят какво не бива да търся следващия път.

Отиде до полицата и взе кутийка за бижута – лешниковокафява с люспички слонова кост, инкрустирани върху капака. Кутийката не правеше впечатление и Кейт не би º обърнала внимание. Ала Селма я вдигна нежно, сякаш ще оживее в ръцете º. Младата жена се втренчи като омагьосана в нея. Усети силата º.

– Знаеш ли какво е това?

– Не. – Кейт пристъпи от крак на крак и преглътна.

– Тайната на успеха ми – обяви Селма и отвори бавно кутийката.

Кейт се приведе да погледне вътре. Намръщи се – върху черното кадифе имаше само малък медальон с формата на сърце.

– Какво е това?

– Ха! – Селма захлопна победоносно капака и тя отскочи уплашено назад. – Знаех си! Само жени като мен разбират какво е.

– Не разбирам… – заекна Кейт; зави º се свят, сякаш е станала прекалено рязко.

– Магия. Последната. Пазя я за последния си съпруг. Ще бъде стар и богат. Следващ няма да ми е необходим.

Кейт се запита дали Селма се е хванала за идеята за амулетите, както тя самата се бе вкопчила в Крикет – удавникът се хваща за сламка. Когато Селма се е развеждала, навярно амулетите са я успокоявали, че няма да остане дълго сама, защото скоро ще се появи друг мъж.

След като постоя неловко за миг, стиснала мръсните хавлии и вперила очи в Селма, която галеше усмихната кутийката, все едно милва котка, Кейт се обърна и излезе от бунгалото. Вдиша дълбоко чистия езерен въздух и главата º се проясни. Погледна към вратата, затворила се зад гърба º, и се почуди дали някой разбира тази жена.

Навярно тя наистина беше магия.

*

Селма остави кутийката върху полицата. Не разбираше защо се държи така. Подтикваше я нещо посилно от нея. И беше такава от толкова дълго време, че не виждаше как е възможно да се промени. Не че искаше. Майка º ненавиждаше в какво се е превърнала, но все едно. Тя не приличаше на майка си. Само това имаше значение.

Селма се стараеше да не мисли за майка си, ала сетеше ли се за нея, изпитваше съжаление. Тя изплуваше пред очите º като избеляла стара снимка – слаба, прозрачна, застанала до прозореца в кухнята в неотменно очакване съпругът º да се прибере у дома при нея.

Не обичаше да мисли и за баща си, ала спомнеше ли си го, изпълваше я гняв. Понякога – копнеж. Той също бе смътна фигура от миналото º, състояща се предимно от миризма на вестникарско мастило.

Единственото от детството, за което обичаше да мисли и помнеше изненадващо ярко, беше безкрайната върволица жени, с които баща º изневеряваше на майка º. Помнеше роклите им, къдравите им коси, цвета на грима им, белезите върху кожата му, оставени от накитите им. Като съвсем малка нямаше представа кои са тези странни жени, появяващи се пред прага им да търсят баща º. Майката на Селма затръшваше вратата в лицата им, но тя се измъкваше тайно и ги следваше по алеята, омагьосана от изрисуваните им лица и мелодията на гривните им. Те винаги носеха гривни.

Когато Селма поотрасна, ала все още беше твърде малка да остава сама у дома, баща º я водеше нощем в баровете, ако майка º спеше мъртвешки под влияние на сънотворните. Свита в ъгъла, Селма пиеше „Върджин Мери“ и наблюдаваше как баща º общува с тези жени. Не той обаче владееше положението. Те дърпаха юздите – очарователни, неустоими за всички около тях.

Руби – красавица с боядисана в черно коса и с огромни гърди най-сетне накара баща º да напусне майка º. Другите – сега го осъзнаваше – просто си играеха с него като котки със зашеметена мишка. Не искаха да се омъжват за него, защото ако бяха пожелали, той щеше да си тръгне много по-рано. Селма беше на тринайсет, когато ги напусна. Обичаше да гостува в апартамента в центъра на Джаксън, където баща º живееше с Руби. Селма прекрачваше прага на женствеността, а Руби олицетворяваше всичко, което искаше да бъде. Случеше ли се да е в добро настроение, тя º показваше как да се гримира и как да черви устните си така, сякаш току-що е изяла шепа къпини. Такъв беше и вкусът – лепкав и плътен. В един такъв идиличен момент Селма се поинтересува от гривната на жената.