След службата Джордж заведе Аби у дома въпреки възраженията на Мерили. Аби бе твърде изморена да спори с него. Зарече се на другия ден да изкупи вината си пред сестра си.

Джордж бе оставил всички лампи в къщата да светят, за да изглежда приветлива. Ала и двамата разбраха още щом влязоха.

– Няма как да живеем тук. Ще трябва да продадем къщата – каза тя, когато съпругът º затвори вратата.

– Знам.

– Надявам се да е за добро – въздъхна Аби. – Не я чувствам като свой дом.

– Ще намерим дом, Аби. Обещавам ти. Виж. – Джордж извади пощенска картичка от купчината писма, натрупани в голяма кошница до входа. – Един приятел ми разказа за имот на юг – езеро и няколко бунгала. Ще те заведа там през почивните дни да се разведрим.

Пощенската картичка представляваше снимка на хора, забавляващи се в летен ден край тинесто езеро – жена с бял чадър, момче с панталонки и момиченце в розов бански костюм. Надписът гласеше: „Добре дошли в „Изгубеното езеро“, Джорджия“. Снимката беше стара, ала от пръв поглед в гърдите на Аби се надигна странно чувство, сякаш вижда бъдещето си. Укори се мислено колко е глупава. Не биваше да отива там. Нямаше сили да тръгне оттук с мисълта, че трябва да се върне.

– Изглежда топло. На Лизет щеше да º хареса – отбеляза тъжно.

Джордж я целуна нежно по врата, сякаш се страхува да не я счупи. Никой не смяташе, че е крехка. Само съпругът º.

– Трябва да пийнеш нещо.

Той влезе в дневната, а Аби остана в просторното фоайе и се огледа. Къщата беше безупречна, ала обзаведена съвсем неправилно. Тя изобщо не си я представяше така. Мерили я бе подредила по свой вкус. Проклетата тоалетна масичка не беше предвидена за горния етаж. Аби смяташе да я сложи във фоайето и да окачи красиво огледало над нея. Представяше си колко приятно ще подрънкват ключовете º, когато на влизане ги оставя върху мраморния плот.

Тръгна несигурно към стълбите и седна. Отпусна глава в скута си. През последните нощи

се събуждаше по няколко пъти, питайки се къде е. В Париж? В Амстердам? Къде е Джордж? През страховитите мигове, докато си спомни, º се струваше, че разбира донякъде какво преживява сестра º, и това я улесняваше да приеме състоянието º.

Седнала на стълбите, Аби се запита дали има душевно заболяване, което не е биологично, а научено. Помнеше как майка º пропадна по стръмната спирала след смъртта на баща º. И дори сега майка º подхранваше красивата скръб на Мерили с гнева си, че сестра º е пътувала толкова дълго. Бяха наранени. Бяха жертви. Ако имаха всичко желано, щяха да се почувстват добре. Ала го нямаха и приписваха вината на всички други.

Обзе я дълбоко отчаяние при мисълта какво ще º струва да ги направи щастливи. Обичаше малката Куин до болка, но детето я гледаше с такъв страх. Кой постъпва така с дете? Кой избира това пред щастието? Липсваше º Европа. Липсваше º надеждата, която я обземаше там. Липсваше º успокоителното присъствие на Лизет. Отсега се огъваше под това бреме. Семейството º вече контролираше живота им и харчеше парите на Джордж.

Някой почука на вратата и тя вдигна рязко глава.

Джордж влезе във фоайето. Носеше тумбеста чаша с кехлибарена течност.

– Кой ли може да е? – попита той. Отиде до вратата и я отвори. Настана мълчание. – Не може да бъде! – възкликна най-сетне той.

– Кой е? – подвикна Аби, опасявайки се, че Мерили или майка º са дошли да º донесат огорчението и скръбта си като шал, който неволно е забравила.

Джордж отстъпи настрани с усмивка. На прага се появи Лизет – в зелена рокля и с бяла панделка в косата.

Тя погледна Аби, втурна се към нея и я прегърна с всичката сила на крехките си ръце.

Преди няколко месеца Аби бе спасила живота º.

А Аби винаги се кълнеше, че в този момент Лизет º се отплати.

Втора част

8.

Изгубеното езеро

Съли, Джорджия

В наши дни

Аби не дойде за обяд. Гостите се нахраниха без нея; предположиха, че е заета с описа. Лизет сервира печено пиле, топла салата с орехи и сладки картофи и боровинков хляб със захарна глазура, която приличаше на ледени кристали.

Телефонът във фоайето иззвъня и вилиците на всички замръзнаха във въздуха. Застинаха объркани – не само защото телефонът звънеше за пръв път, откакто бяха пристигнали в „Изгубеното езеро“, но и понеже Аби я нямаше. При второто иззвъняваше се спогледаха като племе от джунглата, смаяно от технологията. Дори Лизет излезе от кухнята и застана на прага, чудейки се какво да направи.

– Аз ще вдигна – каза Кейт и вдигна салфетката от скута си.

Стана и отиде във фоайето. Пресегна се над писалището на рецепцията и взе слушалката.

– Ало?

– Ало? – чу женски глас. – „Изгубеното езеро“?

– Да.

– Но вие не сте Аби.

– Не, аз съм Кейт. Племенницата º.

– О, добре! Сигурно ще успеете да ми помогнете. Аз съм Лара Ларкуърди от дамския клуб. Разбрахме за прощалното парти на Аби и решихме да попитаме какво да донесем. Знам, че Грейди ще приготви пилешки крилца. А Мейвис Бейкър ще донесе от прочутата си туршия.

Кейт се поколеба.

– Знам само, че Лизет ще прави торта.

– Значи не ви трябва десерт. Ясно. Ще кажа на дамите. И още нещо. Съпругът ми пита дали оркестърът му може да свири на партито. Когато били момчета, Аби ги наемала да свирят на гостите º през почивните дни. Иска да посвири за последно за нея.

– Добре – отвърна несигурно младата жена.

– Той ще се зарадва много! Благодаря ви. Надявам се да се запознаем в събота.

Лара Ларкуърди от дамския клуб прекъсна връзката.

Кейт остави слушалката и се върна в трапезарията.

– Мисля, че имаме проблем – отбеляза тя.

– Кой беше? – попита Булахдин.

– Жена от града. Дамският клуб се интересува какво да донесе на партито. Помоли съпругът º да свири. Партито май ще е по-многолюдно, отколкото очаквахме.

Лизет веднага написа нещо в бележника си и го показа на Джак.

– Лизет моли някой да отиде пак до магазина – каза той. – Трябва º помощ, за да направи по-голяма торта.

– Аз ще напазарувам – предложи веднага Кейт.

– А аз ще помогна за тортата – додаде Джак и дори се изправи като доброволец за военна мисия.

– Знаех си! – разкикоти се Булахдин и удари с длан по масата така, че сребърните прибори подскочиха. – Помислиш ли си, че се досещаш какъв е краят, той се променя.

Селма потупа устни със салфетката си и върху нея цъфна червено петно.

– Определено трябва да започнеш да взимаш лекарства – констатира тя.

Булахдин не º обърна внимание.

– Преподавах литература почти четирийсет години. Книгите, които четях на двайсет, ми се струваха коренно различни, когато ги прочитах на шейсет. Знаете ли защо? Защото завършваха другояче. Прочетеш ли книга, историята продължава в главата ти. Няма как да промениш началото. Но винаги можеш да промениш края. Същото се случва и тук!

Никой не отговори. Тя ги погледна, отчаяна, че не разбират.

– Кейт, Аби всъщност не прави опис, нали? – попита най-после.

Кейт вдигна ръка и си разтърка тила.

– Не, струва ми се.

– Аби не иска да си тръгва. Всички го знаем.

– Няма начин да я спрем – обади се Джак. – Нали?

– Има, разбира се! – възрази Булахдин. – Идваме тук години наред, ала показвали ли сме º някога колко много означава за нас това място? Знае ли тя колко я ценим? Какво правехме ние? Размотавахме се наоколо, сякаш чакахме да настъпи краят и тя да се откаже. Но стига толкова! Обзалагам се, че всички от града ще дойдат да º кажат колко я обичат. Партито вече не е прощално. Целта е да убедим Аби да остане!

– Козата си остава коза, дори да я облечеш в смокинг – заяви Селма и се изправи.

– Нищо подобно – възрази старицата. – Облечеш ли º смокинг, става съвсем друга коза.

– Днес си неудържима – отбеляза Селма, отдалечавайки се.

– И още как! Ще бъде страхотно. Чака ни много работа. Трябва да направя списък.

Тя затършува в чантата си, мърморейки си под нос.

Объркана, Девън се обърна към Кейт и попита:

– Ще има ли коза на партито?

*

Днес Аби се отби в бунгало номер 2 – запазено за млади майки, пожелали да си отдъхнат за малко от ревящите си бебета. Заспа на канапето в дневната и когато се събуди, беше притъмняло – за миг º се стори, че е проспала целия ден. Вдигна ръка и си погледна часовника – един след пладне. Бе пропуснала обяда и стомахът º възнегодува.

Тя се изправи бавно. Коленете º изпукаха. Разтърка ги и застана пред прозореца. Чадърите над масите за пикник се люлееха, по моравата се носеха върволици от листа – едно след друго, сякаш бягат към безопасно място. Небето беше с цвят на стар калай. Мълния озари дърветата на отсрещния бряг на езерото. Край водата често се завихряха бури. Никога не донасяха дъжд; всяваха само паника. Отне º години да го осъзнае. Притъмнееше ли небето, извиеше ли се вятър, с Джордж се втурваха да прибират покривките от масите и храната. Лека-полека обаче разбраха, че никога нищо не се случва. Дъждът над Изгубеното езеро приличаше на старица, която си полива градината. Винаги предупреждаваше, винаги се сипеше кротко и никога не вдигаше много шум. Джордж казваше през смях, че когато някоя гръмотевична буря най-сетне донесе дъжд над Изгубеното езеро, значи е настъпил моментът за тревога.

Аби излезе от бунгалото и тръгна право към моравата. Вятърът рошеше косата º, въздухът отскачаше около нея, нагнетен от електричество. Тя разпери ръце и вдигна лице към небето. Затвори очи и зачака. Сърцето º биеше бързо. Пръстите º изтръпнаха от енергията, все едно около тях се събира нещо твърдо, което може да хвърли като топка.

Зачака.

След минути вятърът стихна и слънцето огря лицето º. Бурята бе отминала без капчица дъжд.

Тя отвори очи и отпусна ръце.

Добре.