— Сигурно са помислили. — Идън отново се зае с огъня. — Доктор Мартин ми каза, че парите за моята част на проучването са платени от местен собственик на ранчо.

Тя се извърна и впери очи в Невада.

— Ти ли си?

Той се поколеба за миг и с безразличие вдигна ръце.

— Аз съм животновъд, не притежавам ранчо. Земята е собственост на Люк и Тен.

Идън не каза нищо, но бе убедена, че има право. Само един влюбен в дивата природа човек би дал пари за изследване, което да не нарушава нормалния ритъм на животните. Освен това за първи път виждаше Бейби да се сприятелява мигновено с някого.

— И Тен и Люк обожават кугуарите, но те са непрестанно заети със стадата — продължи Невада. — Но в същото време отделят време и пари за защитата на Септембър каньон.

— Значи ти си платил.

Невада отново вдигна ръце.

— Кугуарите се връщат тук, у дома си. Смятам, че намират сами прехраната си и не нападат добитъка на „Рокинг Ем“, но не мога да го докажа. Така че взех малко пари от фонда на златната мина на Марая и поръчах на университета да намери специалист, който би могъл да проучи живота на кугуарите по тези места, без да ги наранява или упоява.

— Аз не упоявам дивите котки — каза Идън. — Но присъствието на Бейби може да причини нараняване.

Невада се усмихна и погали вълка, който се опъна в цялата си дължина от удоволствие.

— Кучетата преследват котките откак свят светува — заяви Невада. — Кугуарът би побягнал като дявол пред Бейби, но веднъж достигнал дърво, ще се покатери и ще си отдъхне. За Бога. Стотици пъти съм виждал как се спасяват. А това ме подсеща да те попитам дали Бейби лае?

— Рядко.

— Тогава не си взела подходящия преследвач. Кугуарът побягва от лая на куче, дори да не е по-голямо от дакел. Но куче, което не лае, бива мигновено нападнато, без значение колко е голямо.

— Не се притеснявай. Щом види котки Бейби вдига достатъчно шум.

— Добре — Невада огледа стаята. — Остава да изясним само един въпрос. Кой е Марк?

Идън го изгледа изумено.

— Какво?!

— Бойният партньор на Бейби. Мъжът, който е счупил ръката си.

— А, този Марк. Това е брат ми.

— Колко души с това име познаваш? — намръщи се Невада.

— Само двама.

Невада мълчеше и я чакаше да продължи. Бледите му очи блестяха. Той отупа прашните си ръце в панталоните.

— Вторият Марк преди време беше мой годеник. След това разбра, че да бъдеш нечий приятел не означава, че искаш жена. Щом мерна Карън, проумя, че нещо липсва в нашата връзка. Ожениха се само след месец.

Невада добре познаваше хората. Не забеляза следа от притеснение по лицето на Идън, докато разказваше за провалилия се годеж. Гласът й бе равен, безразличен, не трептеше от болка, както когато разказваше за пневмонията.

— Сякаш не си много огорчена, че си го загубила — Невада приближи Идън.

— Не съм го загубила. Още сме приятели.

Невада скептично изви вежди. Идън стоеше неподвижно, а той я приближаваше. Вече усещаше топлината, която се излъчваше от тялото му.

— Така е. С Марк сме още приятели.

— Значи никога не сте били любовници.

— Откъде разбра? — изненадано възкликна Идън.

— Лесна работа. Щом един мъж те е притежавал, ще те желае до последния си дъх. — Сребристо зелените му очи сияеха. — Той никога не те е любил, за това те е оставил да си отидеш.

ШЕСТА ГЛАВА

Протяжният звук на воя на вълка се разнесе над земята и изчезна с вятъра. Невада замръзна, заслушан с всяка фибра на тялото си. Звукът се повтори и отново изчезна. Напомняше първичният звук, който се крие в човешката душа. След това настъпи тишина.

— Воят на вълка е един от най-прекрасните звуци на земята — приглушено изрече Невада.

Идън не възрази. За нея единствено гласът на Невада, дълбок и плътен, който отсъждаше, че само мъж, който не я е притежавал, би я пуснал да си отиде, можеше да конкурира звукът на дивото. Дори в този миг й се струваше невероятно, че бе изрекъл тези думи. А след това си бе взел пушката и най-спокойно я бе запитал дали иска да отидат на лов.

Споменът предизвика слабост у Идън и пръстите й трепереха. Тя ги сви на фуния пред устата си и извика Бейби.

— Бейби само проверява къде сме — обясни тя. — А и ние знаем къде е.

— Няма да открие следи на кугуар от тази страна — кимна Невада. Но от другата страна на потока е възможно да се натъкне на нещо. Женските екземпляри винаги скимтят високо.

— За това си има причини — побърза да отвърне Идън.

— Така ли? Какви?

Ха сега! каза си тя. Да те видим как ще се измъкнеш.

Бе смутена и развеселена едновременно.

— Просто приеми думите ми — червенината по бузите й не бе резултат от студа.

— Кажи няколко думи и ще видим как ще ги приема.

— Добре — с удоволствие се съгласи Идън, току-що измислила как да се измъкне от неловкото положение. — Ще ти дам учебник по анатомия на котката.

— Носиш ли го със себе си?

— Не — въздъхна тя.

Значи се връщаме към думите.

Идън подозираше, че я дразни. В крайчеца на очите му мерна весели пламъчета. Пое си дълбоко дъх, припомни си, че двамата с Невада са възрастни хора и заговори сякаш водеше семинар.

— Мъжките котки започват, но не завършват копулацията. Прекъсването е повече от неудобно за женските екземпляри.

— Май нещо не разбрах — прекъсна я Невада.

— Зъбите — поясни тя.

Невада изви устни, изпълнен с недоверие, но каза:

— Не може да е толкова лошо.

— Говориш като мъж.

— Защото по-старите котки се връщат — не обърна внимание на думите й той.

Идън забеляза, че очите му проблясват и разбра, че нарочно я предизвиква. Реши да не се подава, но се оказа невъзможно. Спомни си за Бейби, който я разиграваше с двата чорапа, провиснали от муцуната му.

Невада слушаше топлия смях на Идън и реши, че този звук е по-приятен и от воя на вълка. Пребори се с импулса да я прегърне, да притисне устните си до нейните, да ги спусне по примамливите извивки на врата й.

Трябваше да си тръгна вчера, каза си. Ако постоя още малко, ще посегна за онова, от което се нуждая повече, отколкото от въздуха.

Да я люби човек, е все едно да тича из жаравата, без задръжки, свободен…

Вълчето отново нададе вой, за да привлече вниманието им.

— Открил е следа! — Идън се огледа, като се опитваше да открие най-краткия път до Бейби. — Рис, предполагам.

— Обзалагам се, че не е — възрази Невада и хукна към ручея. — На върха на склона има стара ела. Женският кугуар обича да се излежава там и да гледа околността.

— Бързо! — последва го Идън. — Ако Бейби затича, няма да го видим, докато не се върне пред хижата.

Невада изтича бързо към потока, който блестеше под навалелия сняг. Нито той, нито Идън се нуждаеха от снегоходките, които бяха завързали за раниците си. Снегът само в най-гъстата част на гората бе повече от петнадесет сантиметра.

Бейби отново нададе вой, последван от серия кратки излайвания.

— Видял е котка!

— Ще избяга ли?

— Съмнявам се. Не и след като се е возил на кола и е бил в хижата.

Невада ловко прескочи потока. Движенията му напомняха на Идън на грациозността на кугуара. Прецени разстоянието, което трябваше да прескочи. Със сигурност щеше да се приземи с навехнат крак.

— Върви! — извика му тя. — Аз ще намеря по-тясно място и ще прескоча. Опитай се да видиш какво е животното, за да мога да го идентифицирам. Ако успее да стигне дърво, ще се покатери и няма да го различим и с бинокъл.

Невада се поколеба само миг, преди да тръгне към голямото дърво.

Идън притичваше по дължината на потока, подхлъзваше се и падаше. Накрая откри място, което успя да прескочи и затича към склона.

Господи! Този мъж тича като котка. Не се подхлъзва, не губи равновесие, нищо, си помисли жената.

Бейби възбудено излая.

Звучи така, сякаш котката е на дървото. Това се казва бързане! Дано поне Невада е успял да я зърне!

Щом стигна билото, Идън видя къде кугуарът е бил приклещен от вълка. По следите се увери, че не е бил рис. Дивата котка се бе хвърлила към дървото и бе посипала всичко със снежен душ, преди да намери прикритие в клоните му.

Внезапно Бейби замлъкна. Идън вдигна глава и се заслуша. Нищо подозрително. Тя отново загледа следите, оставени от кугуара. Бейби не бе помръднал. Котката също. Трябваше да снима следите, преди да се загубят под снега.

Тя автоматично отвори раницата си, измъкна фотоапарат и го зареди. Чу се характерното прищракване. Щом свърши със снимките, извади една тетрадка и се зае старателно да описва случилото се.

Бе по средата на едно изречение, когато усети, че е наблюдавана. Стреснато се озърна. Невада бе застанал на разстояние по-малко от метър.

— Господи! Невада, ти си много тих човек.

— Съжалявам, не исках да те стряскам.

Идън си пое дълбоко дъх, за да успокои сърцето си, стисна отново молива и продължи да записва наблюденията си.

— Успя ли да видиш кугуара?

— Женски е. Млад. С дебела козина. Не съм съвсем сигурен, но мисля, че има малки и кърми.

— Най-добре да извикам Бейби. Не ми се иска още една майка да изпадне в паника — изправи се тя.

— Не се притеснявай. Последния път, когато я видях, гледаше отвисоко Бейби, който пък се взираше в нея отдолу.

— Аз ще мога ли да я видя?

— Малко.

— Колко?

— Края на дългата опашка.

— Измислици — измърмори Идън. — Звучи така, сякаш всичко, което мога да видя са призраци на котки, изчезващи щом ги погледна.

Идън и Невада приближиха до елата, около която обикаляше Бейби. Дори и връхчето на опашката не се виждаше. Загледаха през бинокъла и успяха да открият кугуара между дърветата.

Бе се излегнал и гледаше надолу с присвити очи. Сливаше се така добре с клоните, че ако не се бе прозинал, Идън нямаше да го забележи. Големината на зъбите бе впечатляваща. Животното затвори челюстите. От дървото падна сняг. Кугуарът се бе преместил, но колкото и внимателно да се взираше, Идън не видя нищо повече от края на опашката.