Идън завъртя глава и тънката верижка се озова в ръката на Невада. На нея висеше тънка халка, прекалено малка, за да се сложи на някой пръст. Той сви дланта си и украшението се скри.

Светлината от огъня не достигаше до врата на Идън. С невероятна нежност пръстите му галеха копринената кожа. Дъхът й се учестяваше, наред с пулса й. Невада притисна тялото си до Идън, която се отпусна в прегръдките му.

Невада упорито си повтаряше, че реакцията на Идън се дължи на уплахата, а не на желанието. Едва устояваше на порива си да плъзне език по меката й кожа, да спусне устни към по-топлата плът на гърдите й, да усети сладостта им.

Но дори и да бе глупак и да започнеше игра, която със сигурност нямаше да довърши, бе убеден, че Идън няма да се прояви като глупачка, която го е пожелала. Най-сетне бе проумяла, че той е воин, а не рицар в блестящо въоръжение.

Идън отново трепна.

— Не се притеснявай. Няма да ти причиня болка. — Гласът му прозвуча като ласка.

— Знам — прошепна тя.

— Нима? Защо трепериш?

— Не съм свикнала с това…

— Давам ти думата си, че да бъдеш удушена също не е между нещата, с които си привикнала.

— Боли ли?

Идън поклати глава.

— А като говориш?

— Не.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Не ти вярвам.

— Истина е. Не си ме наранил.

Дълбочината на гласа й сякаш взриви Невада. Внимателно отстрани ръцете си от тялото й и се отмести, като я взе в прегръдките си. Лекотата, с която вдигаше тялото й, подчертаваше силата и уязвимостта му. Уязвимост, която той не признаваше.

Щом я пусна, Идън положи ръка на челото му. Той се отдръпна.

— Ти си щастлива, Идън. Много щастлива. Не си играй с това.

— Ти също трябва да се възползваш от съвета си.

— В смисъл? — присви очи той.

— Имаш треска, но възнамеряваш да си тръгнеш щом зазори.

— Първо ще видя как е навън.

— Бяло.

— Какво?

— Ще бъде побеляло. Всичко. Дори не знаеш дали ще спре снегът. А вятърът ще навее преспи. Ако не ми вярваш, заслушай се какво става навън. Глупаво е да тръгваш, а спасителите не са глупаци.

— Върни се в леглото си — с безизразен поглед изрече Невада. — Дали имам или нямам треска, не те засяга. Нищо не можеш да направиш за мен.

След миг на изчакване Идън се вмъкна отново в спалния си чувал.

— Невада?

Той обезкуражително я изгледа.

— Какво сънуваше?

— Сънувал ли съм?

— Да. Това ме събуди.

Мълчание.

— Често ли сънуваш?

— Не знам.

— Как така не знаеш!

— Спасителите не помнят сънищата си. Затова оцеляват.

Невада се зави и заспа.

Идън лежеше будна, мислеше за съдбата на спасителите и слушаше воя на вятъра, който засипваше със сняг вече побелялата земя.


— Бейби, дай ми ги!

Бейби притичваше пред пръстите на Идън. Жълтите му очи блестяха от удоволствие. От двете страни на дългата му муцуна висеше по един от чорапите на Невада. Бе ясно, че вълчето не възнамерява да пусне плячката си.

Идън рязко замахна, но Бейби отстъпи назад и вдигнал опашка, сложи муцуната си между предните лапи в покана за игра.

— Добре, че имам резервен чифт — обади се Невада, който тъкмо струпваше наръч дърва до огъня. — Този вече за нищо не става.

— Бейби се държи добре, поне с моите чорапи. Може да е решил, че твоите стават за игра. Бейби, пусни!

Жълтите очи се втренчиха в лешниковите. С почти човешки израз на неудоволствие Бейби отвори уста. Чорапите тупнаха на пода. Не бяха повредени. Идън ги метна към Невада и зарови ръце в козината на любимеца си. Двамата се заиграха, а Невада гледаше с невярващи очи как дивото чудовище се отдава на ласките на една жена, която не би могла дори да се защити от него. Тя опря лице в козината му, без да й мине през ум, че челюстите и железните мускули могат да служат срещу нея.

Глупава си, Идън Съмърс. Сладка глупачка, но глупачка. Доверяваш се прекалено.

Бейби издаде звук, нещо средно между неудържима прозявка и ръмжене и размаха опашка, вибриращ от желание за игра, след като бе стоял затворен заради бурята. Идън се разсмя и повали животното на пода. Бейби се изправи, а Идън застана на ръце и крака върху пода в очакване на скока на приятеля си. Той се засили, но в последния миг, вместо да се хвърли напред, я блъсна с рамо.

Ако Идън не бе подготвена, можеше да падне и да се удари, но това бе позната игра за двамата. Тя се изхвърли назад и вълчето се удари в стената. Идън едва успя да възстанови равновесието си и Бейби отново бе върху нея. Задържа се за минута-две, а след това се търкулна.

Бейби мигновено се завъртя и радостно изтича след господарката си, която се заливаше в смях. Преди рамото на Бейби отново да я атакува, Идън се озова в ръцете на Невада, който я сложи зад себе си. Вълкът го удари. Две силни ръце се заровиха в козината му. Бейби се завъртя по пода на хижата. Изправи се и изгледа Невада с възхищение. Отново се приготви да скочи.

Невада бе заел стойката на Идън и го очакваше. Двете мускулести рамене се удариха едно в друго. Бейби със скимтене се подхлъзна по пода. Изправи се и възвърна равновесието си. После отново застана готов за скок.

— Отсега нататък ти си му партньор, Невада — едва прошепна Идън, останала без дъх от играта. — Бейби не се е бил мъжки, откакто Марк си счупи ръката, така че сега се готви за нападение над мечка. Ти и без това с тази брада приличаш на мечка.

Невада се обърна да попита кой е Марк и Бейби нападна. Младият мъж бе повален и се озова между гъстата козина и четирите лапи на вълчето. Идън се заливаше от смях и приседна на леглото да гледа как вълкът и воинът се борят.

Борбата беше доста шумна. Двамата се търкулнаха към приспособения хладилен шкаф на Идън, събориха продуктите от рафтовете, подредените цепеници и дори празното буре за вода. Стаята заприлича на руина. Животното и воинът скриха истинските си оръжия и продължиха битката. Бойната тактика за невъоръжена борба остана неизползвана.

Накрая Невада притисна Бейби към пода и играта бе прекратена. Вълчето ближеше ръцете и лицето на победителя. Невада му говореше тихо и го галеше.

— Ти си дяволски добър боец, момчето ми — каза му.

Бейби внимателно захапа дясната ръка на Невада и след това я пусна.

— Така ти изказва благодарност — поясни Идън. — Това е неговата целувка. Вълците не са съвсем същите като кучетата. Изискват други неща от приятелите си, независимо дали са двукраки или четирикраки.

— А как би трябвало аз да му благодаря?

— Ти вече го направи.

— Как?

— Прие капитулацията му и не засегна честта му. След това го награди с милувка — Идън се замисли. — Прекрасно разбираш Бейби. Невада, работил ли си някога с неопитомени животни?

— През целия си живот.

— Така ли? Какви?

— Мъже.

Преди да се разсмее, Идън осъзна, че в думите му имаше повече истина, отколкото шега.

— Ако мъжете имаха същата система за изява на йерархията помежду си, нямаше да има толкова войни — рече тя.

— Подозирам, че сме я имали. После сме се цивилизовали и всичко е отишло по дяволите.

Невада се оглеждаше. Стаята бе в истински безпорядък.

— Сякаш това е моята стая, която съм зарязал, за да отида на лов.

— Благодаря — дрезгаво се засмя Идън.

— За какво? Че няма да можеш да почистиш?

— Не — размаха ръка тя. — Че ще останеш още един ден. Толкова се безпокоя за теб. Не съм глупачка, просто знам, че пролетта в студените места е най-тежкият сезон за животните. Без значение колко си силен, температурната разлика в тялото ти предизвиква стрес. Виждала съм как хората се разболяват уж от грип, а после става пневмония… Гласът й замря. След миг тя продължи:

— Както и да е, ако си яздил днес, има за какво да се притеснявам. Освен това ще знам дали имаш температура.

— И дали ще се задържа на седлото и този път — сухо вметна той.

Идън се засмя, но реши да му каже истината.

— Наистина се радвам, че ще останеш. Носът на Бейби няма да ми е от голяма полза при току-що навалелия сняг. А ти си добър следотърсач, нали?

— Да приемем.

Той се забавляваше.

— Само те моля. Няма да отсъстваш дълго, нали?

— Не.

Идън нямаше нужда от повече думи. Невада непрестанно се движеше по острието на бръснача и навярно бе забравил, че би могъл да живее и по друг начин.

— Ще използвам способностите ти във всеки възможен случай — каза му Идън. — Не разполагам о много време.

— Дочух, че ще останеш до юни. По-точно, че щатският експерт по дивите котки ще остане до края на месец юни. Това си ти, нали?

— Донякъде. Ще идват и други експерти. Парите, които получавам за изследването си, са от частни лица и се разпределят от университета в Болдър. Работя във федералното проучване, което ще трае може би десетина години. Моята част приключва със стопяването на снега, освен ако не открия женска, която ще ражда. Тогава ще остана до май или юни.

— Каква е твоята част?

— Проверка на хипотези.

— Какви?

— Дали е възможно да се наблюдават кугуарите, без да се упояват. Да им се слага електронен нашийник и да се връщат в природата.

— Да, винаги съм се чудел колко животни губят учените по този начин. Упойката е опасно нещо, особено при котките. Колкото до нашийниците…

Той замълча и с отмерени движения се зае да прибира постелката си. Идън го гледаше омаяна. Бе човек, който съзнава силата си и я приема като нещо напълно естествено.

— Какво за нашийниците? — Идън внезапно проумя, че събеседникът й бе замлъкнал и я гледа.

— Не съм специалист, но съм забелязал, че когато едно животно е различно, останалите се отдръпват от него. Или го нападат. Чудя се дали някой от колегите ти се е замислял над това. Какво ще стане с животното, на чийто врат е сложен нашийник и през няколко дни се появяват шумни хеликоптери, които се опитват да доловят сигнала.