— Какво?

— Как така вторият знае къде да намери хора, които умеят да съживят една стара карта?

— Аз невинаги съм бил Вторият.

Идън се поколеба. Съзнаваше, че няма право да разпитва, но не се сдържа.

— Какъв си бил преди това?

— Каквито са били мъжете от фамилията Блекторн — воин.

Спомени завладяха Идън. Пред очите й се разиграваха живи картини. Боят в Уест Форк. Невада, лежащ полузаровен в камънаците, стиснал здраво пушката. Невада проверява дали оръжието му е заредено, преди да успее да стъпи на краката си. Студените очи на Невада и устни, които никога не се усмихват.

Воин.

Това обясняваше много неща. Всичко.

В миг от тялото й се отдръпна радостта, която я бе опиянявала преди миг. На нейно място се настани тъга. Ръцете й обвиха по-силно кръста му, сякаш искаше да го защити. Като осъзна движението си, не знаеше да се смее или да плаче. Невада се нуждаеше от защита толкова, колкото и светкавицата.

Но за разлика от мълнията, Невада можеше да пролива кръв и да плаче. Бе уверена в това, както знаеше, че е жив.

Шептейки името му, тя зарови лице в дебелата материя на якето му, обърса сълзите, които бяха напълнили очите й при мисълта за тежкия живот, който е бил принуден да води, преди да дойде в „Рокинг Ем“. Болката бе непоносима. Така бе страдала само в онази ледена нощ в Аляска, когато умря по-малката й сестра.

Невада се изненада от силната прегръдка, чу името си, прошепнато от Идън като в молитва. Без да спира, той вдигна едната й ръка до устните си. С въздишка на облекчение, тя се отпусна.

Няколко минути не се чуваше нищо, освен тихото свистене на падащия сняг, скърцането на кожата на седлото и пръхтенето на конете, които Невада водеше по следите на Бейби. Щом пред тях се изправи силуетът на хижата, той нежно отстрани ръцете й от кръста си.

— Време е, Идън. Вече си у дома.

Идън с нежелание остави младия мъж. Той се смъкна от седлото като се облягаше на приклада на пушката си. Леко стъпи на ранения си крак. Заболя го, но той очакваше болката. Каквото и да бе станало, ставата не поддаде. Той протегна ръце и свали Идън от коня.

— Можеш ли да вървиш? — Той я придържаше внимателно.

Тя кимна.

— Добре. Върви да запалиш огън, докато аз се погрижа за конете.

— Кракът ти…

— Върви вътре — прекъсна я Невада. — Само ще ми се пречкаш.

Идън се приготви за спор, но той вече й бе обърнал гръб, зает да разседлае Таргет. Свали тежкото седло само с едно движение. Нещо в движенията му напомняше на Бейби.

Така или иначе, Невада имаше право. Не знаеше какво да прави с конете.

Безмълвно Идън свали раницата и якето си, отупа ги от снега и влезе в хижата. Бейби я последва и се вмъкна в най-тъмния и най-студен ъгъл на стаята. Дебелата му козина бе подходяща за зимата в Юкон.

Само миг бе достатъчен на Идън да разпали тлеещите въглища. Това бе едно от първите неща, на които я бяха научили родителите й — да живее в студените страни. Няма значение колко време смяташ да отсъстваш, винаги оставяй сърцето на огъня, така че само с една кибритена клечка да можеш да го върнеш към живот.

Идън смени ботушите си с чифт леки мокасини и надникна в килера. Искаше й се да приготви набързо нещо за ядене. В един сандък бе натрупала сняг върху продуктите, за да ги запази за по-дълго време. Намери пакет с пиле и замразени зеленчуци в картонена кутия. Взе ножа от шкафа и се зае за работа.

Когато Невада застана на прага на хижата, го пресрещна уханието на пламтящ огън и на варено пилешко със зеленчуци, което къкреше над огъня. Той свали нейната скиорска плетена шапка и прокара пръсти през гъстата си коса. Остави якето си да се суши до нейното и приседна пред огъня като протегна ранения си крак. По кожата се виждаха синини, като и зачервени от лютия студ места.

Идън извади зеленчуците и седна на пода до Невада. Взе в ръцете си левия му крак и прокара пръсти по дължината му като оглеждаше за наранявания и измръзвания. Представяше си какви са усещанията му, но Невада се притесняваше много повече от невинността на Идън.

— Казах ти, че съм добре — грубо отблъсна ръката й той, вбесен от надигащата се в тялото му възбуда.

— Представата ти явно се различава от моята. Боли ли? — притисна тя пръст към крака му.

— Не.

Тя прегледа пръстите му. Освен че бяха премръзнали, нямаше наранявания. Пусна крака му и преди да успее да я спре, докосна с ръка челото му. Намръщи се.

— Имаш температура.

Невада изсумтя. Вече от няколко часа имаше температура. Тенеси бе прав. Трябваше да стои далеч от планините. Но от вечерта на битката в бара не можеше да си намери място.

— Смяташ ли да тръгваш в тая буря, след като се постоплиш? — с привидно безразличие попита Идън и свали ръка от челото му. — Или ще проявиш здрав разум и ще изчакаш тук?

Бледите зелени очи се спряха върху лицето на Идън, опитвайки се да проникнат зад хладната й външност. Предупреждението му сякаш висеше във въздуха: Стой далеч от мен, Идън. Желая те повече от всички мъже в кръчмата.

— Не се ли притесняваш да останеш насаме с мен в хижата при свършека на света?

— Не.

— Би трябвало.

— Защо?

Невада промърмори нещо в брадата си.

— Знам, че ме желаеш — откровено каза Идън. — Но също така знам, че няма да ме изнасилиш. Не само заради Бейби. Като знам как се биеш, със сигурност ще се справиш с дузина вълци. Но ако ти кажа „Не!“, ти няма да ме докоснеш. Дори да ти кажа „Да“… — тя вдигна рамене.

— Ти имаш повече вяра в мен, отколкото имам аз.

— Знам — усмивката на Идън бе колкото красива, толкова и тъжна.

Тя се изправи и отново се зае със зеленчуците.

Невада закрачи из хижата, която навремето е била базов лагер на ловци, които не са се интересували от вътрешното обзавеждане. В далечния ъгъл до леговището на Бейби стоеше печка, чиито кюнци липсваха. Очевидно Идън предпочиташе живия огън и не си бе дала труда да сложи печката.

Присвитите зелени очи обходиха стаята и се увериха, че не липсва нищо. Сгъваемо легло, дрехи, кухненски принадлежности, окачени тук и там. Шезлонги, керосинова лампа и такава с батерии. Надделяваше спартанският дух на подредба.

Идън приближи прозореца, повдигна тежките завеси и погледна навън. Снегът продължаваше да се сипе. Без да каже нито дума, тя излезе. Бейби застана нащрек до вратата. След минута тя се върна, помъкнала раницата на Невада.

— Постели си до огъня. На разсъмване хижата ще изстине.

— Следващия път ме остави сам да внеса багажа си. Много е тежък.

— Ти си ранен, имаш и треска — очите й бяха станали златисти, отразявайки играещите пламъци.

— Глупости — с незабележимо усили той понесе двете раници и ги остави до камината.

— Е, добре, сбърках. Можеш да прескачаш високи сгради и да улавяш куршуми с голи ръце.

— Със зъби.

— Какво?

— Ти улавяш куршумите със зъби.

— Не. Не съм толкова глупава.

— Напротив — Невада впи зелените си очи на кугуар в нейните. — Ти си сама сред вихъра на снежната буря с един мъж, който се възбужда всеки път, щом докоснеш с език устните си. А ти ми се доверяваш. Това, госпожице, показва, че сте глупава.

ПЕТА ГЛАВА

С чувството, че нещо не е наред, Идън се стресна и се събуди. Между пристъпите на вятъра се чуваше мъжки глас. Произнасяше откъслечни фрази, имена, изречения без смисъл. Ставаше ясно, че човекът е ранен, попаднал в клопка, умиращ…

И всичко отново и отново се повтаряше.

Невада!

Идън се изправи в леглото и впери очи към мястото, където си бе постлал Невада. В стаята бе толкова тъмно, че виждаше само силуета на мъжа и тя се успокои, че не си е тръгнал. Студът бе проникнал във всяко ъгълче на стаята и не оставяше съмнение, че чак пролетта ще смекчи ледените пориви.

Без да се измъква от спалния чувал, Идън разбърка огъня и добави нови въглища. Пламъците се вдигнаха лудешки нагоре и затоплиха помещението. Невада се бе отвил, мяташе се неспокойно, обзет от пристъпите на треската или на кошмарите. Или и от двете.

Идън свали ципа на чувала и се измъкна. Двойният пуловер за ски от вълна и коприна прогони студа от тялото й, но подът бе леден и краката й мръзнеха. Тя мълчаливо приклекна до Невада и се вгледа в лицето му, огрявано от пламъците.

Комбинацията от тъмни сенки, черна брада и оранжеви отблясъци превръщаше лицето му в непроницаема маска. Тялото му беше гъвкаво, стройно и силно. Не си бе сложил фланелка, нищо не предпазваше тялото му от студа.

Идън положи длан върху челото му. Както бе направила и преди, сложи другата длан върху своето чело, за да определи дали има разлика.

Сякаш светът избухна!

Само за миг Идън се бе озовала под тялото на Невада, просната по гръб. Ръцете му бяха около врата й в смъртна схватка. В тъмнината проблясваха студените очи на кугуара, бездънни и нечовешки.

— Невада… — прошепна Идън, а стаята се въртеше пред очите й.

Невада отпусна ръце. Тя усети как тялото му се разтресе. Той се търкулна в страни и тя остана на пода. Студът проникваше в тялото й, невероятен студ, който бе смразил и душата на Невада.

— Ако друг път пожелаеш да ме будиш, извикай само името ми. Каквото и да става, не ме докосвай! Никога.

Гласът му сякаш звучеше отдалеч. В далечината проблясваха и очите му.

— Това е проблемът ти, нали? — попита Идън с дрезгав глас.

— Кое?

— Докосването. Никога не си бил докосван, нито нежно, нито внимателно.

— Нежността е преходна, но жестокостта и болката са вечни. Аз оцелявам винаги, благодарение на рефлекса си. Никога не го забравяй! Ако ме докоснеш, мога да те нараня.

Идън потрепери. Внезапно се озова отново във въздуха и уплашено изстена.

— Всичко е наред — спокойно изрече Невада. Буден съм. Обърни лице към огъня.

Разликата в температурата между пода и леглото на Невада объркаха Идън. Тя въздъхна от удоволствие и се загледа в танцуващите пламъци. Усети ръцете на Невада около врата си и го погледна стреснато. Невада не забеляза. Играеше си със златната й верижка. Плъзна нежно ръка под брадичката й и лицето й изцяло се обърна към огъня.