Елизабет Лоуел - Самотникът

Бейби бе приседнал до Невада, когато Идън се върна с двата коня. Огромната му черна лапа бе поставена върху дланта на човека. Жълтият му поглед не се отделяше от сребристозеления на Невада. Никой не помръдна, когато тя приближи.

Идън имаше чувството, че двамата се забавляваха, като мереха сили.

С една дума, тя освободи Бейби от поста му. Вълкът-хъски размаха опашка точно под носа на Невада с покана за примирие. Той измъкна ръката от ръкавицата си, а вълкът пъхна глава под дланта му, явно показвайки желанието си да бъде погален.

— Ти блъфираше, нали Бейби?

Бейби разтвори уста и изръмжа страховито.

— Впечатляващо! — засмя се Невада. — Как се казва зъболекарят ти?

Идън не удържа и също се разсмя. Невада загледа с внимание всяко нейно движение, отпуснал глава назад. Младата жена благославяше инстинкта на конете, накарал ги да тръгнат към хижата й, в противен случай не би имала възможност да се преоблече в сухи дрехи и трябваше да обяснява защо смята за наложително да бъде до него колкото е възможно по-скоро, отколкото да губи време да си търси сухи дрехи. Съмняваше се, че би се съгласил с аргументите й.

Невада нави одеялото и се изправи седнал.

— Как е кракът ти?

— На мястото си е.

— Виждам — измърмори тя и приближи с тежкия Таргет. — Боли ли те? Имаш ли някакви усещания? Измръзнал ли е?

— Студено ли ти е? — не обърна внимание на въпросите й той.

— По дяволите, Невада! Аз не съм ранена.

— Нито пък аз. Да приемем, че и двамата сме добре. Спокойно, дебелоглавецо!

За миг Идън помисли, че говори на нея, но скоро проумя, че се обръщаше към коня си, който трепна, когато господарят му се изправи. С подскока на котка той се метна върху седлото и с това сложи край на затрудненията си.

— Подай ми пушката.

За минута Идън бе стресната и не продума. Невада се канеше да тръгне в бурята, без да й благодари. Но това, което истински я притесняваше и нервираше, беше фактът, че той съвсем не бе добре. Лицето му бе прекалено бледо, а червените петна по бузите му се дължаха на треска, а не на пристъпите на вятъра. Освен това бе разгневен заради Бейби или пък прекалено горд, за да признае, че се нуждае от помощта й, а може би и двете.

Идън му подаде пушката, намести раницата върху гърба си и тръгна по пътеката към хижата. Бе бясна, но не смееше да проговори. Реакцията й я озадачаваше. Не бе обичайно за нея да губи контрол над себе си, но не бе обичайно и да изравя в продължение на час крака на един мъж, уплашена, че ще измръзне и ще умре. Не кой да е мъж. Мъж, който я привличаше така, както морето привлича водата от реката.

Един мъж, който смяташе любовта за измислица от приказките.

Внезапно Идън спря. През гъстата пелена на бурята различи силуета на коня Апалуза, който препречваше пътя й. Невада завъртя муцуната му към нея и го накара да сведе гръб.

— Качвай се!

— Никога не съм яздила — сдържано отвърна тя.

— И аз никога не бях попадал под лапите на вълк. Човек всеки ден научава по нещо ново.

— Аз никога…

— По дяволите! Хвани се за мен.

Идън загуби представа за времето и мястото. Когато се опомни, бе на седлото зад Невада и се държеше с две ръце за него, единствената опора в необичайния свят, който откриваше от гърба на коня.

— Добре. Премина успешно първата част — сухо отбеляза Невада.

— Какво?

— Качи се на седлото.

Преди да успее да му отговори, Идън изкрещя, защото конят се размърда. Таргет изсумтя и направи крачка в страни.

— По-полека с виковете. Таргет е плашлив. Така се започна всичко.

— Ти си крещял?

Невада се обърна към Идън. Очите му блестяха като два диаманта сред черните му ресници. Не бе ядосан, а се забавляваше. Идън си призна, че предпочита пламъчетата на смеха пред ледените късчета, каквито нормално бяха очите му, когато й говореше.

След това той премести поглед върху устните й. Тя мигновено си спомни как ги бе погалил с палец и потръпна. Сърцето й лудо заби.

— Случвало ли ти се е да изпаднеш в беда заради езичето си? — попита мъжът.

— Само когато съм с теб. Обикновено съм спокоен човек, но гласът ти ме опиянява, когато говориш бавно и тихо. Както сега.

Очите му се присвиха и на мястото на забавлението в погледа му се настани първичното изражение на диво животно. Идън потрепери, а той рязко се обърна напред.

— Ще успее ли Бейби да ни заведе до хижата?

— Да.

— Тогава му кажи да го направи.

— У дома, Бейби! У дома!

Бейби се обърна и затича по склона. Невада се завъртя с Таргет и тръгнаха по следите, оставени от вълка. Щом се помръдна конят, Идън изохка и почти се прилепи към гърба на Невада. Той се извърна за миг. Опита се да пропъди от въображението си какво би станало ако двете слаби ръце, притиснали кръста му само на сантиметри от горещата му плът, се плъзнат надолу… Кръвта му кипеше.

Няколко минути вървяха в мълчание, което създаваше атмосфера на неловкост и за двамата.

— Невада — обади се Идън.

Той изръмжа.

— Не исках да те засегна заради гласа ти.

— Знам.

— Тогава защо си сърдит?

— Понякога искреността е опасна, Идън — след кратко колебание изрече той.

— Не те разбирам.

— Смъкни ръцете си десетина сантиметра надолу и ще разбереш.

Идън бе наясно за какво говори мъжът на седлото пред нея и бе доволна, че бе гърбом и не можеше да види поруменелите й бузи. Бе не само смутена, беше шокирана. Невада не се шегуваше, казвайки че изживява всеки миг от живота си така, сякаш е последен. Доказателството беше под ръцете й.

— Караш девойките да се чудят как да те охладят — прошепна на себе си Идън с надеждата, че няма да я чуе.

Но той чу.

— Що за дяволски въпрос?! Сигурна ли си, че искаш да узнаеш отговора?

Идън отвори уста с намерение да му отговори както трябва, но размисли. В това време снежинките се разтапяха върху езика й. Тя притвори очи, за да удължи приятното усещане. Светът танцуваше и тя притисна здраво тялото си до излъчващото жизненост тяло на Невада.

Идън бе зашеметена от невероятното чувство, че е жива и язди през снежната буря зад гърба на мъж, чието фамилно име не знаеше, а снежинките се разтопяваха върху устните й, сякаш бяха тайнствени небесни целувки. Засмя се и вдигна лице към небето, отдадена на жизнеутвърждаващото чувство, завладяло съзнанието й.

Звукът от смеха на Идън накара Невада да завърти глава, привлечен от бушуващия в тялото й пламък. В очите му прозираше гладът, който мъжът изпитва за жена. Ако го бе видяла, Идън би се уплашила, но тя бе притворила очи, изцяло отдадена на ласките на падащия сняг.

— Невада? — тя отвори очи, но той отново гледаше напред.

Той въпросително изръмжа.

— Как е фамилното ти име?

— Блекторн.

— Блекторн — повтори Идън с удоволствие, сякаш го разтапяше върху езика си. — С какво се занимаваш, когато не спасяваш девици или не пропадаш из планините, Невада Блекторн?

— Когато Тенеси е в ранчото, аз съм вторият, а когато не е там, съм водачът.

— Тенеси? Водач?

— Всяко ранчо си има управител, когото ние наричаме водач, а вторият е дясната ръка на управителя — изви устни в усмивка Невада. Тенеси пък е мой брат.

— „Рокинг Ем“ семейно ранчо ли е?

— Само привидно. Ние сме от семейството на незаконните. Законните собственици са Макензи. Тенеси купи част от ранчото, когато бащата на Люк Макензи започна да се напива до смърт. Аз притежавам едно хубаво парче от Девилс Пийк. Сватбен подарък от Марая и Кеш.

Идън замръзна. Няколко минути дори не можа да си поеме дъх.

— Ти женен ли си?

— Става дума за сватбата на Марая и Кеш, не за моята.

— Те са ти направили подарък в деня на тяхната сватба — бавно запита Идън.

Невада кимна.

— Защо?

— Дълга история.

— Аз съм изключително търпелива.

— Ще ме помислиш за глупак.

— Съмнявам се, че нещо е в състояние да те направи глупак.

Пред очите на Невада изникна картината на Идън, която вървеше право към него в затъмнения бар. Тялото му бе разтърсено от болката на желанието, примитивно чувство, с което не можа да се пребори. Не! Невада Блекторн не беше глупак и нямаше да говори за това.

— Марая е сестра на Люк — подхвана той разказа си. — Тя притежава картата на златната мина, която се предава от поколение на поколение в семейството. От картата нямаше голяма полза, защото бе измачкана и избеляла. Дадох я на един реставратор и после я върнах на Марая. Тя намери мината, Кеш намери нея и двамата се ожениха. В деня на сватбата си ми подариха част от мината.

По гласа му се разбираше, че е нервиран от разговора, но Идън реши да не обръща внимание на този факт. Допадаше й и мисълта, че лесно би могла да го възбуди.

— Защо ми се струва, че остана нещо недоизказано? — попита го тя.